Tag: танго

Последните дни ме измъчваше чувство, че изтървам нещо и не мога да се сетя какво е то. Имах чувството, че имам някакъв час или ангажимент за мен или за децата, но така и не ми светна докато днес отваряйки си Spotify не ми светна рандом песен на Карлос Гардел. Тогава ме стегна, че за пръв път от последните вече може би станаха десетина години забравих за световния ден на танго.

Няма да пиша пак по 5000 думи лични разкази свързани с танго, но един ден, когато вече дойде време да си ходя от този свят (споко, не планирам да е скоро) и правя примирена ретроспекция на това от какви парчета съм бил сиздаден и оформен едно от тях ще е танго.

Оставам тук своите 250 малки парченца музика, която помня ритъм по ритъм с паузите и с “раз, два, три, четири, раз, да три четири”. Както и с моментите в които пулса ми замръзва присещайки се някога, когато бях на сцена и съм танцувал на тези мелодии.

I Write To Remember, And I Write To Forget.

Останаха само фрагменти от едно далечно минало, дълбоко заровено от чужди очи. Остана само това, което е в мен.
И така, преди 9 години влязох за пръв път в часовете по танго. И от първия ден в който се потих като прасе, настъпвах дамите с които танцувах и забравях стъпки в стотната в която ми ги показваха, смущавах се от близкия хват и не вярвах да си взема обувки за танци , отпеснах се, та до сега едно малко парченце си остана в мен. Парченце (д)еволюирала любов, прикрита дълбока, нелечима тъга, вътрешно щастие и лекота си остана да плува из мислите ми.

Сещам се за Креми, която стоически ни научи да дишаме и ходим, която не се оплака нито веднъж, че стояхме до 12 вечерта седмици наред за да си научим хореографиите, говореше с всеки от нас заедно и по отделно, помагаше ни.

Сещам се и за Пламен, който ми подари тетрадка и ми поръча в нея да напиша най-хубавите си стихове.

Сещам се и за Милена, за Деси, Надето и Нели с които тренирахме стотици часове за да можем да излезем на сцена, да покажем, че танго е мноооого много повече от клишетата по филмите, да покажем и на себе си, че можем, да пишем поезия под звуците на Otros Aires, Gothan Project, Пиацола, Assassin’s tango-то на Джон Пауел. Благодаря.

През седмица се сещам за Ванката и Креми, за Ани и Вили, за Цве, за Емо, Диди, Лили, Габи, за Сашо (с който танцувахме веднъж версията за двама мъже в танго и беше доста disturbing), за Диди, за Марто и Катето, за Бояна и Юли, за Пацо, Рени, Нели, за Стоян и Деситата, за Мимето, за Ники и Пламен, Тома и Виктор за бургаската група. За всички.
Сещам се и за Тони, първокласника, който на съвсем първото ми представление, тогава във Варна МОЛ, дойде при мен, потупа ме по рамото и каза – “Не се притеснявай, не е трудно, важното е само да вярваш в себе си и в момичето с което танцуваш”. Сега Тони е голям, но завинаги ще остане спомена за мъдростта на един седемгодишен.

Пиша за да не забравя.

Помня и Varna Summer Festival, беше преди толкова много години. Сещам се как всички треперихме като вейки, имаше сцена, хора, музика, всички се забавляваха. Беше нещо, което ще нося в себе си до края.

Честит празник на всеки, който малко или много се е захващал с танго. Всички, които го харесваме сме малко или много повредени – имаме нещо, което ни тежи, което изплува рядко, но е там и точно танго в един или друг момент от животите ни е помагало.
И сега, няколко години по-късно, когато обувките ми са покрити в прах аз си спомням и още се отъждествявам със залата, с Креми, с всичките тези чудесни хора.

Честит ден на танго.

Минаха се точно шест години откакто излязох за пръв път на сцена пред няколкостотин човека и не водих лекция а… танцувах. Повечето от вас, които ме познавате достатъчно отдавна ще се сетите, че танго треската ме държа няколко години (държи ме още, ей тук горе). И точно преди 6 години хванати за ръце с Милена се качихме на сцената, под прожекторите и направихме това, което тренирахме последните няколко месеца.

Помня колко усилени тренировки бяха. Креми, нашия хореограф, един ден събра десет от нас, трениращите, и ни каза – “Искате ли да танцувате пред хора?”. Аз се облещих, другите бяха със смесени реакции – от смях до леко, но сериозно кимване с глава. И така и стана. Екипа, който отделяше по 3 дни седмично (понякога и по 4 дни) с тренировки нерядко до полунощ бяхме – аз и Милена, Стоян и Деси, Тома и другото Деси, Виктор и Крами, Наско и Мария. Всеки си беше намерил органично партньора.

Много вода се изля докато дойде времето за фестивала, случиха се хубави и лоши неща, но най-вече хубави. И ето, че дойде датата, аз нямах търпение, отидох в залата доста рано сутринта, Креми тъкмо я беше отключила. Имаше нещо много вълшебно когато няма никой в залата и ти можеш да загрееш или репетираш. Ти сам и залата, онази чупка в пода, огледалото, аромата на цветя, всичко. Започнаха да идват лека-полека всички, дамите си правиха прически и си нагласяха тоалетите, ние гледахме тъпо. Към 11:00 отидохме там, където се провеждаше Summer Salsa Festival (на триторията на свободния университет) и зачакахме. Бяхме подготвени и притеснени, всички. А на сцената излизаха някакви нечовеци – правиха върховни движения, хореографии, разказваха истории. Дойде и нашия ред. Точно по обяд. Излязохме и почувствахме сцената, стълбите до нея, вятъра, слънцето, хората, които бяха насядали в тревата да кибичат или да чакат ред. Направихме хореографията, което беше чудесен знак, че всички сме подготвени.

Опитах в този абзац да пресъздам усещането, което беше в мен тогава, но не ми се получи. В общи линии всички бяхме сериозни, но вътрешно кипяхме, пазихме си дрехите и обувките да не разлеем нещо върху тях, да не ги намачкаме. Беше един от онези моменти в които имаш толкова много неща в себе си, че спираш да мислиш за малко. И тази липса на шум беше страхотна.
Вечерта дойде бавно и мъчително. Бяхме единствените, които щяха да правят танго хореография на салса събитието. И момента настъпи, защото те така правят, идват с или без да си подготвен, Креми дойде, кимна ни, а ние стояхме тихо и си гледахме обувките, обелвахме по една-две думи и го мислихме. И мислихме.

Навън имаше няколкостотин човека и всички бяха дошли да се забавляват. Ние бяхме там да се оттървем от демоните си поне за малко. Обявиха ни, шум, прожектори. После тишина. Цялата хореография се случи като една магия, която не знам как работеше, но си беше там. Всичко стана божествено леко, като перца бяхме. На мен ми се плачеше на сигурно 10 места в хореографията я заради бандонеона, който изплаква някоя по-висока нота на правилното място, я заради някое движение.
Наистина не мога да опиша онзи момент в който прожекторите светнат в очите ти и ти се чувстваш като в кутийка в която никой не наднича и си заключен ти с партньора си заедно с другите участници. Но знаеш, че не е така. Когато твоята музика свири с ударите на твоето сърце, когато се чувстваш свързан.
В онзи малък момент в който колкото и недодялан да си се чувстваш лек като перо и дишаш хората, емоцията около и в теб, светлините.

После хората ръкопляскат, малко прегдърдки и радости и едно чао.

Минаха шест години. Един живот се извъртя, падна и се изтърколи. На негово място дойде друг. И всеки път когато чуя бандонеон нещо в душата ми ще изплува и ще ме връща в тези моменти, когато беше просто, когато танцувахме и го правихме с часове, дни наред и не ни омръзваше, когато бяхме всички заедно.

Креми – благодаря ти, а другите – винаги ще ви пазя тук в ляво увити с целофан от моменти и случки, всички заедно. Защото танго може както да донесе несметна скръб и тъга така и да ни накара да бъдем искрено щастливи.

Танго е нещо за което пиша от много време. Танго е нещо като любовта към нещо, което вече го няма. Хем ти е едно такова леко мелахнолично, хем говориш за него, хем те жегва поне малко като го чуеш.
Танго ми помогна преди повече от 5 години да намеря себе си, да намеря, че дори и аз мога да правя красиви неща, че мога да водя, да се забавлявам искрено (макар и да не го показвам много), да тренирам все едно е последното нещо, което ще направя. Научи ме да обичам и усещам музиката повече от преди, научи ме на дисциплина.

Танго ме научи да бъда свободен. Да изразя свободата и себе си с движения. После ме научи, че извън тези строго определени движения, които учим има цяло нов хоризонт от напълно наши си, такива, които ние си измисляме и използваме само с подходящите хора.

Научи ме да имам партньор за който да се грижа, да дялкаме заедно треските си и да успокоявам макар, че на мен краката са ми треперили много повече.
Научих се, че мога да изляза на сцена и да не говоря за QA, IT. Изобщо да не говоря.

След всичките тези години още ме стяга гърлото, а краката и ръцете ми потреперват минута преди да излезем на сцена. Обичам това усещане. Обичам и последвалото го – не на сметки на кой такт какво трябва да правим, а на това да се рея и да хвърлям по един поглед в публиката.

До ден днешен пазя първите си танго обувки – дясната подметка е с дупка от многото тренировки и танци, но не ми дава сърце да ги изхвърля. Те са поели всичките непохватни движения, всичкото ми колебание и страх, всичкото неволно (надявам се) настъпване.

И последно – Кремена. Благодаря за това, че ми показа какво е да бъда аз в много по-различен от обикновеното начин. За всичките понякога крайно изтощителни тренировки за да можем после с лекота да правим най-шантавите поддържки, които съм виждал, за куража, който блика от теб и крайния позитивизъм. Успя да ме научи как мога да намеря покой в неспокойната си душа. Благодаря и на Миленка, Надя, Деси и Нели за това, че ме изтърпяха през всичкото това време както и за цялата група, която действаше като едно и макар и с малко хумор и закачки си помагахме или просто окуражавахме, когато духа падне в някой от нас.

Ваш,
Недко.