Tag: смърт

Преди 7-8 години Габс ме извика да отидем да слушаме P.I.F. в стария Винтидж 33. Беше си изживяване. Но по-голямо изживяване беше когато видях, че за разлика от това, което си мислих членовете на групата всъщност са си хора, говорят си с публиката, пият си питиетата преди и след концерта.
След това ходих на (почти) всички техни концерти във Варна. Слушах прекалено епичните им концерти, слушах и не толкова епичните им такива, слушах ги с 30-40 човека публика. И всеки път, всеки, пяхме с пълни гърла. Единия път ходихме заедно с тях на някакво афтърпарти в Болата. Там дълго пихме и говорихме с членовете на групата и чувството, че са съвсем нормални хора пак ме шокира. Говорихме си тогава с тях за музиката, за музите, за пиенето, за хората. Тогава говорих малко и с Димо. Признавам си, че по изявите му изглеждаше малко надут един такъв, но това се разсея на първите минути разговор с него.
Сещам се веднъж как бях на един техен акустичен концерт, пак във Винтидж 33, и в една от паузите излязох да подишам чист въздух и проведохме някакъв доста непринуден разговор на по цигара (на по цигара и бира в случая). Беше си в зоната и размишлявахме за живота, за изкуството. Беше толкова приятно.

А покрай него се запознах с толкова хора, от редовните, цялата тази непринуденост.
Преди няколко седмици като чух, че търсят кръвна плазма за него бях сигурен, че ще се намери и ще е само едно от онези неща, които минава периферно, защото ще се излекува и ще бъде пак по сцените.

Но не и този път.

Днес Димо почина. С него нашата алтернативна/поп рок сцена ще си остане същата, но в средата ѝ, ще остане вакуума, който никой, никога няма да запълни. Защото П.И.Ф. си бяха и си остават едни от основните опорни точки на нашата музика. На нашето детство с тяхното колело и тяхната приказка и в дните в които вече ние, децата, вече пораснахме и си имаме собствени деца, с техния огън. И с всичко останало.

Плаче ми се. Но човек е жив докато е жив в сърцата ни, нали така? Тогава той ще живее завинаги в нас.

3:00 вечерта е, аз стоя и попадам случайно на новината, че Ленард Коен има нов, посмъртно издаден албум. Носи скромното “Thanks for the dance”, но веднъж пуснат носи вълна от емоции – малко любов, малко тъга, малка тъжна усмивка, малко тъжни очи.

Последния албум на Ленард Коен е един бисер в колекцията от всичките му петнадесет албума, но истинското съкровище за мен винаги ще си остане “You want it darker”. Ако някой ме пита с какво ще запомня последните музикални години това са списъци с различни автори и песни, но нито един албум, който да е наистина брилиантен, чист и носещ скръбта на деветнадесетте дни след които си заминава Ленард. Неговия последен пожизнен албум м свари неподготвен, изтръгна всичко от мен и после ми го върна, но много повече, много по-силно и може би тъжно.

И говорейки за пожизнени албуми нямам право да не спомена Дейвид Боуи с неговия “Black Star” и изключителната песен/мелодия/видео – “Lazarus” който още първия ден събра няколко милиона гледания (към момента са 53М)

Преди да натисна бутона “Публикувай” се замислих къде искам да слушам и трите албума и това може би би била малка стая с онези големи дървени кресла, килим под него, няколко рафта с книги, достатъчно добро озвучение (може и със слушалки) и чаша (две-три) добър скоч/бърбън. Мисля, че това ще ме направи щастлив.

Преди няколко дни Виктор ми писа с молба да му вдигна 2 WordPress сайта. Оказа се, че моя VPS от $5 на месец вади страхотна скорост и това пак ме навя на мисълта за ISPConfig. Единственото нещо, което ме е спирало през годините след като вдигнах за пръв път marvin да мигрирам на ISPConfig (или някаква друга негова алтернатива) е факта, че само с кликане по Web interface няма да научавам нови неща (и да троша работещи такива).

Но днес съживих за сигурно пети път slartibartfast, качвам му един ISPConfig и ще тествам скоростта му.

Иначе новината на деня, за съжаление тъжна, е, че Кейт Флинт (The Prodigy) е отнел живота си днес.

Още по-тъжно е като видя хора, които никога не са го слушали да изливат във фейсбук тъжните си постове за счупените им сърца. За това и аз няма да подсмърчам тук.

Днес бяхме на Коледното парти на Немечек. Беше добро, но няма да задълбавам в това.

Две неща се случиха този ден за които научих след като се прибрах в нас:

• Орлин писа, че Ана Борисова си заминала на този ден. С Ани не бяхме супер близки, но се познавахме от варненските милонги, които посещаваше от време на време. Беше грациозна, вдъхновяваща, лека като перо и прощаваше всеки път като я настъпя. Не знам какво я е отнело от нашия свят, но се надявам да не я е боляло;
• Колоезденето е един от най-тежките спортове в света. И много хора с крайни амбиции се опитват да бъдат на върха. А този връх в покрит със спринцовки и всякакви жалки опити едни да станат по-бързи от други рискувайки живота и здравето си и най-вече – колоезденето в очите на феновете. Тръгнах да пиша за Ланс Армстронг, но се отказах. Примери можете да видите в Wikipedia и списъка им с допинг скандали в колоезденето. Списъка е толкова голям, че се отвратих от професионалната част на този спорт. Anyway новия допинг скандал се завъртя около Крис Фрум, три пъти печелил Тура  и десетки състезания и rock star в съвременото колоездене.

И малко във връзка с втората точка – ако не сте гледали Tour de Pharmacy ви го препоръчвам.

Още едно от малкото останали парченца, които направиха моето детство и мен се отчупи днес – Честър от Linkin Park се самоуби. Като Крис Корнел, на неговия рожден ден, който щеше да бъде днес, по същия начин – с въже.

Именно Честър изпя Hallelujah на Ленард Коен, който почина преди почти година, на погребението на Крис Корнел.

Много хейтиха Linkin Park, включително и аз за новия им албум, но истината е, че ако си на върха от толкова много години хоризонта се замъглавя, депресията те хваща за гърлото и започва да те дърпа надолу, а ако с това има и алкохол с наркотици нещата просто продължават по извесния за всички ни начин.

Честър няма да е нито първия, нито посления, който ще си замине от този свят с тяло обляно от сълзите на неговите фенове. Няма да е и първия за който ще тръгнат някакви кофти слухове, няма да е първия, който ще остави шестте си деца и вдовица.

Но ще е този за който като чуем, че си е отишъл нещо ще ни опъне душата и ще заболи. Ще си спомням как като чух Linkin Park за пръв път преди около 15 години не си признавах пред приятелите, защото си мислих, че ще ми се смеят, че слушам толкова “лек” метъл. Много неща се промениха от тогава.

Детството ми си отиде отдавна, но под вече побеляващата ми коса и изморените очи винаги ще има място за шепа неща, които ще са старателно опаковани в светлосин станиол с панделка. И всеки път, когато се случи нещо такова като днешния тъжен повод едно от тях ще започва да избледнява и накрая сигурно ще изчезне. И така докато последното добре опаковано нещо от детството ми изчезне. Тогава ще изчезна и аз.

Почивай в мир, Честър Бенингтън.

И за да заболи повече намерих запис на Linkin Park и Chris Cornell:

И още едно мое любимо видео с невероятната английска публика

След като света изгуби един от най-добрите си музиканти на 17 май тази година много се каза, много се чу и включително и аз приехме с огромна тъга това, че Крис Корнел е решил по една или друга причина да сложи край на живота си.

Интересно защо, но не чух нито един хейт за него. Поне този път. Никой не посочи пръст и не го обвини в някакви налудничеви неща, никой не писа гневни излияния по сайтовете, нищо. Или живея в балон от хора и ресурси, които ми показват нещата едностранчиво или мога да бъда щастлив, че поне веднъж целия ми свят най-накрая реши да бъде единен и да повярва в красивото, в истините от музиката на Крис Корнел, в това, че даде целия си живот за своята кауза. И това го направи безсмъртен.

Днес излезе видео към послендия му сингъл “The Promise”. Видеото само ще видите, че е насочено към бежанците, към неоправданите изгонените и към тези, които правят всичко това да се случи. Песента е и саундтрак към филма “The Promise” в който участва и Крисчън Бейл.

Боли, когато човек слуша последните му думи и прокрадващата се болка в тях, последния акорд и това, че повече няма да има Крис Корнел.
Но аз смятам, че от 17 май Крис стана безсмъртен. Неговите песни живяха в нас от малки и ще продължат да живеят. Ще бъдем свидетели как Крис Корнел ще живее още в сърцата и умовете ни.

И едно видео за да се види една трошичка от любовта на хората към Крис Корнел.

Има дни в които човек иска да изчезне поне за малко или да накара времето да спре или просто да е на правилното място в правилното време за да накара някой да се откаже от правенето на някоя глупост.

И понеже нямам влияние на нито едно от гореспоменатите физични величини мога само сравнително делово да кажа нещо, което целия свят научи за часове – на 18.05.2017 година си замина един от вероятно най-големите изпълнители, донесъл повече усмивки и сълзи от всеки друг, кърдавия човек, който завинаги остана на 52, който пя, смя се и правеше велики концерти само с една китара, стол и микрофон на сцената – Крис Корнел (Chris Cornell).

Обесил се, вероятно заради микс от лекарства, намерен сам в банята си в хотела. А отвън същата вечер с него са пеели десетки фенове.

Започнах да пиша този текст три пъти и с всеки път той ставаше по-малкък и по-малък. Рядко се жегвам толкова много, но това ме събори.

Мога да кажа само “Баси майката” и да спра до тук.

Ще цитирам думите, които ми попаднаха във facebook пост по темата:

Ето едно негово изпълнение в Пловдив. Концерт, който ме боля като разбрах, че няма да мога да отида, но сега… смятам, че съм изтървал един цял live event.