“Историята на Цвета Стоименова”
Преди няколко дни се видях с 98-годишната Цвета Стоименова в кокетно жилище, разположено в предградията на столицата.
С въпросната се запознахме в малка изложбена зала преди месец и тя малко изненадващо ме покани да напиша историята ѝ, когато разбра, че от време на време се занимавам с това. Каза, че ме е харесала заради къдравата коса, плетения шал и че съм бил любезен. А аз се съгласих, точно заради моята любезност и трудност да отказвам на хората понякога. Дали се беше възползвала от това или беше безкористна – нямам идея.
Цвета Стоименова живее сравнително далеч от централната част на града и малко помърморих на ум, докато сменях третия автобус до тях, носейки огромната раница с лаптоп, зарядно, фотоапарат, любимата тетрадка с дебелите корици и един цял джоб с моливи и химикали.
Пристигнах 10 минути по-рано и почаках пред двора на къщата, докато дойде уреченият час. Имах време да огледам къде живее тази Цвета. Къщата беше малка и красива, а до нея се стигаше по криволичещ калдъръм. От лявата страна имаше два розови храста – един бял и един червен.
Времето дойде. Точно в 15:00, когато слънчевите лъчи ставаха меки и образуваха дълги сенки, почуках на масивната дървена врата и след няколко секунди се появи Цвета Стоименова, облечена в красива червена рокля, бяла огърлица с кръстче и прибрана коса. Усмихна се и с небрежен жест ме покани да вляза.
В къщата сякаш времето беше спряло. Духът ѝ ме върна много назад във времето, когато нашите баби и дядовци са били млади и наивни. Скрина, огледалото и кутията за бижута носиха със себе си белезите на времето, но пък малката дървена масичка за чай и креслата до нея, часовникът и тапетите, изглеждаха като че ли са нови, а бяха много по-стари от мен.
Двамата седнахме до чаената масичка на прозореца, а аз се смутих, че не съобразих да се облека подобаващо. Извадих лаптопа и делово започнах да задавам въпрос след въпрос, отпивайки силния черен чай с малко мляко и мед и канелени сладки, сервирани малко по-рано. Малко по-рано, докато подаваше порцелановата купичка с мед, видя учудения ми поглед и с нотка момичешки свян каза:
“Всеки си има слабостите. За мен това е сладкото”.
Говорихме дълго и широко за всичките ѝ любови, рокли и котки, които е имала, и лека-полека смених деловия тон и маниер с по-мек и приятелски. Имах чувството, че се познаваме отдавна. Затворих лаптопа с капка неприязън и извадих замислено тетрадката и моя любим химикал, отворих на нова страница, отгоре с големи букви написах “Историята на Ц. С.” и започнах да си водя записки бързо и грозно. Цвета Стоименова се усмихна и ми каза:
“Виждам, че вече приключихме с официалностите и предлагам да ти разкажа за моята история. Историята за шала, какаото и мънистата.”
Цвета Стоименова отпусна рамене в твърдото кресло и започна да разказва живо и цветно, от време на време подскачайки леко и размахвайки кокалестите си пръсти, като се присещаше за някой важен детайл в историята, а понякога очите ѝ съвсем леко се пълниха със спомени.
“Зимата на 1927, София.
Тогава бях на 10 и прекарвах повече време с баба и дядо, основно защото родителите ми, които имаха силно проруски възгледи, бяха извън страната в помощ на тогавашния разтресен СССР.
Първият сняг за годината закъсня с няколко дни, но всичко беше готово от предната седмица – от дебелите обувки до якето, ръкавичките и шапката, всички подредени до вратата и чакаха тихо. Баба и дядо оживено се туткаха – кой да зареди печката с дърва, кой да сготви супа за след това. Къщата беше пълна с глъч и усмивки.”
Следват спомени, за които Цвета спира на места, замисля се, продължава колебливо, а на места се преструва, че прашинка е влязла в окото ѝ, спомняйки си прекрасните детски мигове.
Малко преди Цвета да излезе, нейната баба – Магдалена ѝ подава малък плик, увит в канцеларска хартия, и тънък червен конец, вързан на панделка. Очите на дете могат да съберат цялата Вселена и повече.
Усмивки.
Шалът е тъмножълт с вплетени малки скъпоценносини мъниста, широк и мек. Всъщност Цвета е знаела за него отдавна, защото засичаше баба си да го плете, но така и не каза нищо, за да не развали изненадата.
Тримата излязоха навън усмихнати – възрастните заразени от чистото детско щастие, Цвета – от снега, новия подарък и ей така – защото е дете и сърцето ѝ събира най-хубавото около нея. Започнаха първо да броят снежинките, които падаха рядко, но малко по-късно снежинките образуваха красива бяла завеса точно като тези в кухнята, а не много по-късно, когато земята вече беше побеляла и станала пухкаво-хрупкава на стъпване, вече правиха опити за снежни човеци.
След неусетни два часа навън изпълнени с тичане и търкаляне по земята имаше хаотични следи от три размера стъпки – едни от малки детски ботуши, едни дамски такива и груби мъжки боти, които снегът така и не можа да скрие, колкото и ревностно да се опитваше.
Прибраха се набързо вкъщи, съблякоха снежните дрехи и се втурнаха към кухнята, където баба ѝ вече беше сервирала топлата пилешка супа с малко оцет за дядо ѝ и без черен пипер за двете.
Последва мързелив следобед в четене, а малко преди вечеря баба ѝ ѝ донесе голяма чаша пълна с горещо какао и сладки със стафиди. Детската усмивка не спираше да сияе.
Когато дойде време за лягане, бабата и дядото на Цвета намериха на масата в кухнята малка рисунка с три човечета облечени като малко момиче, възрастни жена и мъж.
Два дни по-късно получиха писмо, че майката и бащата на Цвета, Гергана и Димитър Стоименови са били обявени за анти-ленинисти и убити на границата на тогавашния СССР. Баба ѝ се спомина същата вечер, а дядо ѝ издържа докато тя не замина да учи във Виена.
Капка капна върху листа. Чак тогава се усетих, че очите и на двамата бяха пълни с нейните спомени. Това беше историята ѝ. Трудно е да си представиш 98 годишна жена да разказва за детските си спомени, толкова пресни и цветни.
След тази история постоях още малко, помълчахме и двамата и се прибрах. Потърсих телефона, “Ало, мамо, татко – как сте? А баба и дядо, брат ми?”.
Вечерта сънувах историята на Цвета – цветна, изпълнена с аромат на какао и усмихната. Сънувах и нея като малка – увита с тъмножълтия си шал, рошавата коса и огромната усмивка.
Разказа е започнат на 27.12.2015 г. и след множество корекции го приключих днес, 15.01.2016 г.
Кръстник на Цвета беше Илиян Любомиров по-известен като Августин Августинов. Искрени благодарности за което.
Ваш,
Недко.
