Tag: лични

Последните години около рожденния ми ден все се замислях как минава времето, броях годините, започна едно – “Преди 15 години завърших училище”, “Преди 10 – университета” и то няма как да не се сдуха солидно човек. Особено след 30.

Тази година беше различно. Бяхме на Stone Sour (за което ще пиша в отделен пост) със Златина и приятели и си изкарахме скандално яко. Имаше дъжд, бира, любима сладкарница в Букурещ, разговори, пътуване, имаше от всичко. И се замислих дни преди това какво е нужно на човек да бъде щастлив и отговора винаги е – други хора около него.

Благодаря на тия, които са около мен (особено в трудното време), за тия, които стават в 6 сутринта през уикендите да ми помогнат да се оправя и да ходя да тренирам, за тия в офиса, които ме натискат с всеки ден да дам колкото мога. Това ме прави щастлив.

Бъдете и вие щастливи.

Снощи свърших “Хари Потър и Нечистокръвния Принц“. Никога не съм чел по-бързо 550+ страници. Четох сутрин преди работа, в обедната почивка, вечерта и когато имах възможност.
Сега хем искам да изям последната книга, хем не искам да свършва.

P.S. 2018 сме, стига съм писал 2017 по постовете! :D

В Събота пътувахме към Добрич и най-накрая се случи – видяхме пръвия за годината сняг (тоест повече то 5 случайни снежинки). Не натрупа, но ни зарадва.

После последва заксънял празник за Иванов ден, 5 двулитрови бири, а в неделя – мощно хапване и се видяхме с децата на сестрата на Злати и цялото ѝ семейство. Беше идилия докато не опитах да запаля колата и да заключа, че стартера е придал богу-дух. И това на -6. Бутнахме колата, запали по трудния начин, след малко работа я спрях и пуснах и всичко беше наред. Да видим. Не съм дебъгвал кола до сега.

И говорейки за това и за микроконтролеите по които хвърлям око последно време – смятам да взема един ELM327 и да видя какви статистически данни мога да видя и да дебъгвам ако имам нужда. Иначе се чудя и дали има смисъл да пазя данните при шифиране.
Теоритично мога да събирам данните от ELM327 на RaspberryPi и като вляза в колата автоматично да се закача за моя Wi-Fi hotspot и да хвърля данните към InfluxDB. Ако измисля дали мога да имам някаква полза от това ще му обърна по-сериозно внимание.

Има и такива дни. Днес ходих да ми вадят зъб, после се оказа, че колата нещо има пробем със стартера, една кокошка ми шибна колата с нейната врата докато бях на 5 метра от нея, после болката, после личния лекар ми отказа да ми издаде болничен (от Университета по Дентална Медицина казаха, че още не можели да издават ?!?) и накрая главоболието.

Но има и такива дни. Попадна ми безценно видео на Perl Jam от 1992 година с брилиантно качество. Гласа на Еди е потресаващо добър, а песните направо могат да накарат човек да заплаче от кеф.

Ако някой ден направя нещо, което има поне половината душа от това, което ще чуете в тези 5:27 минути по-долу аз ще бъда най-щастливия човек на света.

В крайна сметка живота може да не е чак толкова гаден. Даже може да се преглътне сравнително лесно с малко хубава музика.

Зъболекари, зъби, машинки, шитни, болнични. Днес деня не е толкова положителен, колкото се надявах да бъде. Но кот-такоа. Сашо от офиса ме открехна към As I Lay Dying, а аз се сетих, че имам и фаворит:

Танго е нещо за което пиша от много време. Танго е нещо като любовта към нещо, което вече го няма. Хем ти е едно такова леко мелахнолично, хем говориш за него, хем те жегва поне малко като го чуеш.
Танго ми помогна преди повече от 5 години да намеря себе си, да намеря, че дори и аз мога да правя красиви неща, че мога да водя, да се забавлявам искрено (макар и да не го показвам много), да тренирам все едно е последното нещо, което ще направя. Научи ме да обичам и усещам музиката повече от преди, научи ме на дисциплина.

Танго ме научи да бъда свободен. Да изразя свободата и себе си с движения. После ме научи, че извън тези строго определени движения, които учим има цяло нов хоризонт от напълно наши си, такива, които ние си измисляме и използваме само с подходящите хора.

Научи ме да имам партньор за който да се грижа, да дялкаме заедно треските си и да успокоявам макар, че на мен краката са ми треперили много повече.
Научих се, че мога да изляза на сцена и да не говоря за QA, IT. Изобщо да не говоря.

След всичките тези години още ме стяга гърлото, а краката и ръцете ми потреперват минута преди да излезем на сцена. Обичам това усещане. Обичам и последвалото го – не на сметки на кой такт какво трябва да правим, а на това да се рея и да хвърлям по един поглед в публиката.

До ден днешен пазя първите си танго обувки – дясната подметка е с дупка от многото тренировки и танци, но не ми дава сърце да ги изхвърля. Те са поели всичките непохватни движения, всичкото ми колебание и страх, всичкото неволно (надявам се) настъпване.

И последно – Кремена. Благодаря за това, че ми показа какво е да бъда аз в много по-различен от обикновеното начин. За всичките понякога крайно изтощителни тренировки за да можем после с лекота да правим най-шантавите поддържки, които съм виждал, за куража, който блика от теб и крайния позитивизъм. Успя да ме научи как мога да намеря покой в неспокойната си душа. Благодаря и на Миленка, Надя, Деси и Нели за това, че ме изтърпяха през всичкото това време както и за цялата група, която действаше като едно и макар и с малко хумор и закачки си помагахме или просто окуражавахме, когато духа падне в някой от нас.

Ваш,
Недко.