Пролог-ish:
Започнах да пиша историята в края на Ноември месец миналата година и по някакви причини спирах и започвах толкова много пъти, че накрая нищо не излезе. Та днес под звуците на бразилска музика в едно очарователно кафе се престраших, постегнах малко статията (която към момента е почти 2000 думи …) и я пускам почти as-it-is.
Приятно четене.
Сигурно понякога съм напудрял заглавията на статиите, които пиша, но това със сигурност не е такова. Последините дни (13.11-19.11) бяха чиста, нерафинирана лудост с някакви random елементи, някакви неrandom елементи и като цяло елементи, които ми взеха здравето.
Но нека започна от начало. Всичко, дами и господа, започна миналата сряда, когато след работа хванахме самолета за София със Златина. Кацнахме с точност до секундата, таксиметровия шофьор беше приятен (това се случва един от десет пъти), пристигнахме точно във времето, което очаквахме. Децата бяха легнали, ние си поприказвахме с родителите им и легнахме. Следващия ден щеше да ме докара почти до mental breakdown, но за това – след малко.
ISTACon 2019 ден първи
Събудих се с изключителната неухота на един недоспал в пещерата библейски герои, в 6:30, хвърлих един бърз душ и тръгнах пеш към Sofia Event Center, където щеше да се проведе деветото издание на ISTACon 2019. За пръв път бях на ISTACon през далечната 2013 година и само стоях от страни и ахках, блях и се дивих на всякакви неща, на големите по keynote-овете и на всичко наоколо. Шест години по-късно пак като видя огромната светлолилава зала с чудесното осветление се респектирам, макар и да е по-малка отколкото я помня. Та тръгнах аз пеш, да се събудя малко, да си раздвижа мозъка, да направя каквото мога за да бъда свежарка като се видя със старите приятели с които се засичаме по конференциите и с организаторите. Тръгнах от Борово към Южния Парк и към Paradise Mall слушайки великолепния Стивън Фрай озвучавайки цялата поредица Хари Потър в Storytel.
Пристигнах рано и имаше време да се спра по щандовете и да си поприказвам с всички хора, НАЙ-НАКРАЯ си взех едно плюшено пате от SBTech (предното беше с изядена човка от една тригодишна принцеса, а всеки знае, че rubber duck debugging с пате без човка е обречен на провал), което даже си има Инстаграм акаунт и отидох да си тествам лаптопа с проектора в малката зала (наричана за допълнително объркване) Алфа. Сама по себе си залата не е никак лоша, има доста добро осветление, приятна аранжировка и 49″ телевизор за лекторите. За цялата инфраструктура си има отговорници, които са любезни и даже си поговорихме малко с тях. Естествено не всичко тръгна от първия път, понеже и техниката и софтуера ми може би са малко “екзотични” за подобен тип събития – Lenovo X1 Yoga с Ubuntu 19.10. Първо HDMI изобщо не светна, опитах с docking station-а му, но се оказа, че по някаква причина Ubuntu беше опитал да пусне 2.5к сигнал към FullHD проектора. С малко псуване всичко тръгна.
Но да се върна малко назад. Писах преди време, че ще съм лектор на ISTACon 2019, почти веднага след като ме бяха избрали, но текста беше малко телеграфичен.
Истината е, че когато Жоро от Мусала Софт подхвърли малко след лекцията ми в QA: Challenge Accepted, че би било идея да си опитам късмета на ISTACon вече бях решил да не излизам на сцена до края на годината. И го мислих, наистина. Но ето, че минаха 1-2 седмици и този три минутен разговор, тази снежинка, стана лавина. Идеята вече се беше оформила в главата ми, пуснах си кандидатурата и след няколко седмици получих мейл в който ми казаха, че са ме харесали и ще говоря на ISTACon 2019. Прочетох мейла 2-3 пъти да се уверя, че е истина и почувствах онова искрено щастие смесено с тревога, което ме държа до преди няколко дни.
И така – качих се на сцената да тествам проектора, кликъра (или там както се казва устройството за смяна на слайдовете), видях на каква цветова схема и размер на шрифта на терминала е удачна дори и за хората на последните редове. Пода беше облицован в мек мокет, прожекторите не светиха прекалено силно.
Всичко беше готово. Освен мен.
И така, събрах си старата гилдия, видях се с наистина много хора и започна първия keynote speaker – Frank Wammes – Chief Technology & Innovation Office на Capgemini Europe и беше страхотен. Темата му беше “The Human link: the key to successful innovation” и лекотата с която я изнесе беше поразителна. Франк направо се рееше по сцената и ни разказваше всичко с изкючителна лекота и чар.
Другите лекции, които посетих бяха в голямата зала освен тази на Виктор Славчев (който заслужава отвсякъде голямата зала). Големия ( и в двата смисъла) тестващ трол отново излезе със страхотна тема – Hindsight lessons about UI automation и си я изнесе с неговия си неповторим стил.
После за финал беше нечовешката тема на Емануил Славов – The Five Quality Metrics You’ll Ever Need с която просто изкърти.
Аз, разбира се, през цялото време търсих удобен момент да си дооправя презентацията, да сложа някое ново меме или да тествам нещо по docker инстанциите си. Когато приключи последния лектор си прибрах лаптопа в раницата и отидох да изпия по нещо с моите. И гледам аз – двама бармана съвсем спокойно и необезпокоявано си бяха сглобили един (доста добре) импровизиран бар и правиха адските коктейли. Присламчих се да тествам един и понеже и Янчо от Мусала Софт и Емануил си говориха нещо съвсем спокойно се натресох като циганин на чужда сватба и за моя много приятна изненада направихме един страхотен разговор. До нас имаше още няколко човека, изпихме по още един коктейл и реших да се прибирам. Обаче то с такива хора около теб как ще се прибереш, баси. Ръгнахме по още един коктейл, още 2 и след общо 5-6 реших да се прибирам. Тогава ми мина през ума за коктейла организиран за лекторите на събитието, но бях решил да прибирам и да доработя. След кратка дискусия аз се предадох на коктейлите и хората и се запътихме към метрото.
При пристигането ни бях малко резервиран влизайки в Бар KaRe ArtE, но след няколко минути с абсолютно удоволствие вътрешното ми гласче (гласа на коктейлите) се кикотеше одобрително. Барът е едно малко кокетно местенце, което препоръчвам на всеки. Барманката е скандално добра, разпитва преди това какви неща харесваме и не харесваме (например имаше коктейли с анасон) и правеше пред нас с пресни плодове и подправки. Из-кър-тих-ме се. С Янчо бяхме навън по тениски и говорихме сигурно 2 часа, вътре дрънкахме с всякакви хора, беше много приятно. И след десетия по мои по-трезви вече сметки мисълта, че утре ще говоря на ISTA 2019 ме преряза. Тръгнах си с приятното чувство, че има положителни хора, които правят всичко за да дадат част от знанията си на хората около тях, има и хора, които са толкова запалени в това, което правят, че могат да запалят около себе си и и други.
Но мисълта за това, че утре ще говоря пред хора натежаваше повече от всякога.
Прибрах се с един малко съмнителен бакшиш, оправих си дрехите и техниката за утрешния ден (навик придобит от колоезденето на дълги разтояния където трябва да потеглиш възможно най-бързо след сън) и легнах. Виеше ми се малко свят, чудих се как ще се справя на следващия ден и се псувах доста виртуозно наум, че пак оставям нещата за последния момент.
ISTACon 2019 ден втори
Деня започна с леко към средно главоболие причинено от коктейл от overthinking, алкохол и недоспиване. Бърза баня, проверих си за последен път раницата пълна с техника и тръгнах с траурна стъпка към Sofia Event Hall. През цялото време си преховарях лекцията и се чудих къде са ми слабите места, наум редактирах, пренаписвах демото и исках да се удавя в някое дере :D
Ta взех си едно тройно еспресо и се настаних в голямата зала, където си доошлайфах (ако има такава дума) презентацията, демото, намерих 1-2 бъга в демото си, които оправих и докато се усетя дойде време Янчо Димитров да говори за “Making (Business) Sense of Test Automation“. Страхотна тема, която за жалост не можах да слушам докрая, защото трябваше да тичам към моята зала и да си настроя техниката.
И докато си закачах техниката с тих ужас видях как залата започна да се пълни, напълни се и имаше и няколко човека, които насядаха по земята.
Тогава, за пръв път за тази година, получих една приятна и тиха паник атака. Трудното дишане, треперене и паника трудно може да бъде описано на някой, който не е получавал. И след като мина всичко се опитах да запомня всичките тия преплетени усещания и как излязох от тази дупка за възможно най-бързо време. Това ще е темата на следващата ми лекция, която евентуално мога да направя 2020/2021 година.
Детайли по нея няма да има много, защото ще има видео в някакъв момент. Отговорите на въпросите, които ми зададохте в sli.do по време на конференцията ще бъдат в отделен пост, защото този и сега става (поведния) супер тромав.
Та Ubuntu реши, че няма да сработи правилно на fullscreen, после едното ми демо се строши, но бързо го оправих (вече бях пуснал docker-compose и при втори опит ми каза, че портовете вече са заети), после си поговорихме малко простотии и между тях прокарах 1-2 идеи, малко фундаменти за WEB security и докато се усетя всичко приключи.
Изживяването ми беше малко шоково основно защото нямах време да се подготвя до последното изречение, но смятам, че се получи ок. Feedback-а от посетители беше чудесен, но побързах да си тръгна, защото вече усещах колко съм се претоварил.
Концерта
Дойде неделя, видях се с бившите колеги, изпихме по 3-4 бири, дрънкахме много, беше доста приятно и след някакво време решихме с Вальо да се насочваме към Mixtape 5 за концерта на Rotting Christ и Moonspell, който вече закъсняваше с 2 часа. Малко ми се губят вече детайлите, защото мина време (и бири), но говорейки с Вальо се реши, че ще отидем да изсмучим още 1-2 бири в “един бар в който има един много голям пич, Стефан, ако го познаваш“ и аз се облещих – “Познавам го, бе!” И така, отидохме да шибнем 1-2-3 бири там (Стефан го нямаше) като започна да ме обзема концертното настроение. Влязохме в Носферату – малък, но добре зареден (и доста чист) бар пълен с разни (в повечето случаи по-големи и брадато/косати) хора, които бяха изключително приятелско настроени (изкефих се жестоко) и Вальо ме запозна с басиста на Velian – супер приятен и мил човек, доста поговорихме, той има направо академични музикални и метъл познания. Стана страхотен разговор и след няколко бири стана време да ходим. Затътрихме се и не след дълго време зачакахме нервно пред отворените врати. Излишно е да казвам, че бях най-нормалния човек там – дългата коса и брада не беше повод за бъзици, а нещо съвсем стандартно. Докато влезем Тошко и Стефан вече бяха там, а аз посрещнах Χ Ξ Σ (666) с яке на гърба. Набързо си хвърлих нещата и влязох. Като цяло отвътре е просто ОК – нито натрупано, нито някакво супер зрелищно, но доста функционално (особено когато клуба се пълни на около 120%). С Вальо се разположихме по средата на сцената попивайки песните на гърците една по една. Слушахме най-доброто от тях в продължене на около час. Stardust не излязоха заради закъснението на другите две групи, но вероятно така се случи по-добре.
И понеже ми беше едно такова леко и приятно под звъците на Rotting Christ в една от песните се образува едно бясно пого и този път без да мисля много се шмугнах вътре. Културно си беше, побесняхме малко, поотупахме прахта от тениските и бях забравил колко е забавно.
След приключването им дойде ред за Moonspell – на малката сцена на Mixtape 5 успяха да направят един зрелищен готик, блек, дуум, мелодичен дет метъл спектакъл, но понеже душата и черния дроб вече бяха пълни до горе през повечето време просто стоях и се взирах в сцената със страхотното чувство за лекота и страхотна музика.
На върщане краката ми вече бяха омекнали и долу-горе Тошко ме прибра.
