Вчера през целия ден мислих на къде да отида с колелото уикенда и снощи седнах и си приготвих пълната екипировка за едно хубаво каране, станах сутринта в 6:20, помотах се малко, хапнах, опаковах се и излязох за първата истинска тренировка за “Подбалканското предизвикателство”.
Пълния маршрут беше Варна – Белослав – Синдел – Аврен – Морската градина. С това каране щях да пробвам новите ръкавици подарък от Злати за празниците, новите очила, новата раница с мех с вместимост 2л. Абе голямо вълнение беше. :)
Та излязох в 7:00 – 7:10 точно да посрещна изгрева на Аспаруховия мост. След като малко изкарах езика на стръмното изкачване малко преди спускането на Константиново (този баир на няколко пъти съм бил почти сигурен, че ще пукна преди да го изкарам) спрях да поснимам защитената местност “Ятата”, като водата в малките езера беше замръзнала, а отгоре имаше сняг. Поснимах малко колелото, че то няма една нормална снимка за две години и нещо каране и много лежерно стигнах до Белослав.
Тук е редно да кажа, че зимните ръкавици са си зимни ръкавици. За повече от четири часа каране навън ръцете ми си останаха с отлична температура. Дебели и удобни, функционални, непропускащи вода (не съм тествал, но сигурно се отнася за влага, не са вода) и вятър са едно от най-силните ми оръжия срещу зимните условия. Единствен минус е факта, че не мога да оперирам с телефона докато ги нося и трябва да цъкам с нос (сериозен съм!) за да сменя плейлиста, да паузирам страва или каквото там ми е нужно.
Та пристигнах в Белослав и си дадох сметка, че по-леко каране до там не съм имал. Не бързах да покорявам предишните си рекорди, да изкачвам колкото може по-бързо или да се спускам с 60+ км/ч. И беше яко. Дойде ми желание да изпия едно кафе в Белослав. Отидох до центъра, огледах се, но късно се усетих, че е 8 и малко и единственото отворено заведение беше кръчма, която по вида на посетителите по-скоро не беше затваряла вечерта :) Направих 1-2 снимки на паметника на центъра (снимки по-долу) и тъкмо слагах слушалките и двама човека (на около 50 и 80) ме спряха:
– Момче, извинявай, че те притеснявам, но може ли да питам колко време направи?
Аз малко се сепнах, защото не ме заговарят много хора докато карам и докато отговоря мина малко време.
-Час и десет минути според компютърчето.
Вдига вежда непознатия, вика “Браво, браво. После?”
-После, викам, съм към Разделна, Аврен и Варна.
Огледа ме човека и сигурно се учиди с тия сто килограма дали няма да пукна някъде, пожела ми всичко най-хубаво, по-възрастния махна и тръгнах. Беше приятно да срещнеш някой нормален човек по улиците. Като излизах на главния път видях една баба да ме гледаше заинтригувано. Усмихнах се и кимнах, тя махна с бастунката.
Бях се ухилил като бобър намерил току-що огромна бреза небрежно плуваща в реката.
По пътя към Разделна подминавам затворническото общежитие, спирам, правя няколко снимки, поздравявам един циганин, който върви с една торба вероятно от Белослав към Разделна (7-8 км) и продължавам.
Влизам в Разделна – малко градче с интересна история. През 1926 г. заселници от Южна Добруджа основали сред мочурищата на Провадийска река село Разделна. Най-младото във Варненска област, а може би и в България, то се намира в община Белослав. (wiki). Пътя е приятен, минавам покрай няколко полу-срутени къщи, слънцето леко напича. Подминавам мястото където се пресичат няколко ЖП линии, правя 1-2 снимки и продължавам. От ляво, веднага след края на градчето има солиден строеж и пътя в продължение на няколко километра е насъсен с пясък и ситен чакъл.
Стигам до Т-образното кръстовище, което ако тръгна на дясно ще стигна до Девня и ще съкратя маршрута си доста. Но аз не искам това и се отправям към Тръстиково. Там изглежда малко по-добре отколкото в Разделна. Карам бавно и наблюдавам. Подминавам гробището, което явно преди е било в края на града, но сега вече е по-близо до центъра. Разликата беше шокираща – от моята страна бяха по-новите надгробни плочи – почистени добре, по-натам бяха тия, които роднините бяха позабравили за тях, а най в края видях тези (доколкото видях в движение починали бяха около 1915 г.), които от толкова време не бяха виждали роднинска ръка, че бяха свили грубоватите си каменни форми под тлъст мъх. Беше тъжно.
Продължавам напред към Синдел карайки успоредно с Провадийска река. По пътя видях няколко от контингента и се сетих как никога не е брилянтна идея да карам сам в тия джандеми. Влязох в Синдел, един симпатяга ми отряза пътя, продължих напред, минах покрай магазина, направих левия завой следвайки главния път и минах през една шайка от 15-тина чернокожи. Продължих напред с едно на ум и знаейки, че ще мина през най-голямото гето след малко (главния път минава оттам). Мястото беше типично циганско селище – абсолютна мизерия, улиците бяха потънали в кал и пумия, имаше кокошки, малко циганче носи нещо, една голяма къща с огромни стъклени прозорци, много мрамор и лукс, още 20-тина грохнали къщи и табелата край на Синдел. Няма да ми липсва.
Природата преди, в и след Синдел обаче си заслужава гледката. Пез лятото всичко е зелено и красиво, благоухайно, а малко след него по посока Аврен пътя минава през гора, която носи прохлада, а зимата – красиви гледки и спомени за лятото. Усещам, че идва най-големия баир в околията по който аз съм минавал и се подготвям. Когато стигнах до него вече се бях надъхал прекалено много за да спра. Завъртях в умерено темпо и с нелошо време го изядох без да искам да пукна, както беше, когато го видях за пръв път. И когато влязох в селото имах посрещач. Едно малко куче порода улична превъзходна + булонка започна да ме лае настървено. Стана ми смешно започнах да се хиля тихо (като слон с хрема) и като се доближих до критично според зверилника разстояние по много смешен начин си извърна малката главичка към портата на къщата, която тъй смело пазеше и замълча като мен на изпит по Линейна алгебра и аналитична геометрия в Университета. Като подминах разбира се продължи да показва на къщите наоколо, че има кой да ги пази.
Стигнах до отбивката, която главния път следва и … изненада. Бях забравил, че баира преди Аврен не е последното ми предизвикателство. След него следва около 1500 метра остро изкачване нагоре (или може да ми се струва остро след предното изкачване… или заради стоте кила, знам ли). Срещнах трима пенсионера, които си говориха шумно. Аз вече бях се изправил и въртях бая здраво докато потта ми вече капеше по ръкавиците. И наближавайки единия от възрастните мъже ухилен широко вика – “Момче, как е? Бива ли в Аврен?”. “Супер е тук. Само трябва да ви сложат един ескалатор”.
Подминах ги. Последва сравнително еднотипно каране до Здравец, което подминах бързо. Пак гори, красиво. Слънцето се показваше измежду дърветата и правеше страхотни сенки.
Карах извесно време докато не приближих местност Харамията и си припомних как преди няколко месеца докато се прибирах по същия маршрут един хомосексуален господин ми светеше на дълги насреща, минах през голяма неравност и не знам какво не ми позволи да се изтърся здравата. Тогава спуках двете гуми едновременно (от тогава в раницата си винаги нося по две резервни гуми) и изкривих и двете кали. Не беше яко. Този път беше по-добре. Излязох на главния път Варна – Бургас, качих се на магистралата (която не е повече от 10 км…), направих едно сравнително дълго спускане (ако не бях добре екипиран щях да пунка от студ) и лека-полека стигнах до Аспарухов мост и оттам влязох в Морската градина. Изкарах долната ѝ част по буните, изкачих баира на Почивка с много добро темпо (после се оказа, че съм спрял на колко метра преди края на сегмента така, че скоро ще се срещнем пак да видим дали ме бива още.)
Прибрах се прилично изморен, а статистиките са следните:
И видео линк към relieve.cc със същия маршрут.
Деня продължи много приятно. В късния следобед тръгнахме към Добрич на кулинарен туризъм, а неделята бяхме в Тошево. Пътищата са добре почистени и приятни за каране.
На връщане спряхме до плажа между Кренево и Златни Пясъци. Водата беше кристална, мирише на море, а желанието ми да се гмурна беше силно.
Това беше пътвата ми тренировка от серията за “Подбалканското предизвикателство”. 87 км. за 4:20 часа и 858 м положителна денивелация. За подбалканското ще трябва да направя 380 км, под 20 часа и 3000+ метра положителна денивелация.
Ще бъде забавно.
Ето и обещаните снимки. Нямам под ръка image editor та са малко бавни за зареждане, ще ме извинявате. Compressor.io не свърши голяма работа.
Todo – да сменя галерията и да сложа описания на снимките.
