Добре де, Димо ми се заби в главата тези дни. Димо от ПИФ, който си замина. И някак бях забравил колко много харесвам ПИФ и колко ми липсват спорадичните им концерти във Vintage33. Имаше няколко песни, които си имаха свои “концертни” версии, които бяха по-малко шлифовани, с повече чувство и като цяло по-живи.
Поля от слънчогледи
Гледат към слънцето
Поля от слънчогледи
Хиляди малки слънца
Гледам и аз
Ябълка и праскова
Устни затворени
Сняг и ябълков цвят вали
Чисто и бяло
Никога не ще се стопи
Няма изток от рая
Посей, огледай болката и отрежи.
Поля от изгорели малки слънца
Поля от присъдени болни цветя
Поля от изгладнели любовни сърца
Поля от слънчогледи бели петна.
P.I.F. Поля от слънчогледи
Припомня ми за годините в които пишех. Малки думички, натежали от значение, от любов. Малки прашинки от душа издухани някъде далеч от вятъра.
За да не стане прекалено тъжно за cover слагам една идиотска снимка на мен и Златина в поля от слънчогледи.
Преди 12-13 години може би Габс ме покани с приятели да ходим във Винтидж33 да слушаме ПИФ и може би от този момент нататък не мисля, че съм изтървал и един техен концерт. Всеки път беше магия, основно защото не бяхме много хора, беше приятелско, виждахме едни и същи лица през повечето време, Димо се раздаваше винаги, ви-на-ги, както и другите от групата. Бяхме се посприятелили с Димо и остатъка от групата. Даже единия път ходихме в Болла и напих басиста им като свиня. И сега всеки път като си пусна нещо тяхно и ме стяга, защото вече няма ПИФ, няма Димо.
Но човек не си заминава ако хората се сещат за него, нали? Докато му пеят песните той още е жив, нали? Дано е така.
In other news:
Сам Къри пише за това авто индустрията е направо като разграден двор от гледна точка на сигурност. Така е когато са в “startup” mode – features first, security last;
Anticipation In domination A sea of hearts beat as one, unified Magnification All generations Approaching thunder awaiting the light
Full speed or nothing Full speed or nothing
Lux Æterna Lux Æterna, yeah!
Exhilaration Frenzied sensation Kindred alliance connected inside Commiseration Sonic salvation Cast out the demons that strangle your life
Full speed or nothing Full speed or nothing
Lux Æterna Lux Æterna, yeah! Lux Æterna
Emancipation Kill isolation Never alone for the feelings alike Amplification Lightning the nation Never alive more Than right here tonight
Full speed or nothing Full speed or nothing
Lux Æterna Lux Ætеrna, yeah!
Light it
Освен това изненадващо за мен и Manowar са пуснали ново парче:
Brothers one and all fight hear the call Here we ride death is all we bring Brothers on that sail, immortal victory hail Into glory ride by the blood of kings Side by side never fail Immortal victory hail None left standing in our way Immortal victory today! Honour calls the brave of righteous will be saved All the rest shall die their blood will be our ride Thunder strike blood shall rain Bone will break with fearsome pain When black arrows fly the end will shake the sky Side by side never fail Immortal victory hail None left standing in our way Immortal victory today! Fly into the sun on golden wings Recall thy pledge we sons of kings The final sunrise eternity into thy hands My sword and soul all that I am all that i feel Now is the time return to the kingdom of Steel Side by side never fail Immortal victory hail None left standing in our way Immortal victory today! Side by side never fail Immortal victory hail None left standing in our way Immortal victory today! Side by side never fail Immortal victory hail None left standing in our way Immortal victory today! Side by side never fail Immortal victory hail None left standing in our way Immortal victory today!
Денят започва с покойния Честър, за който писах когато отне живота си. Наскоро попаднах на едно music react video в което The Charismatic Voice прави анализ на песен на LP, която не бях чувал от векове – Given Up. Бях забравил колко е яка. A live-а е жесток:
В един от анализите, които четох като си замина Честър някой някъде (имаше поне един журналист, който изпитва емпатия към него) беше казал – “Now all the lyrics makes sense”. И като се замислите повечето им песни са вик за помощ, а той говори открито за депресията си, но това не му попречи да си замине на 40.
И понеже докато писах този текст се върнах малко назад, сетих се за други заминали си таланти и просто нямаше как умът ми да не залитне с елегантна стъпка (представям си го носещ лачени обувки и тъмносин костюм) към физическото нещастие, което изпитах когато си замина Ленард Коен (и посмърнто издаденя му албум, за който писах). Хората на изкуството са два типа – едните са много, много екстравагантни (понякога клонящи към клоуни направо) или имат деликатна душа на творец и тъжни очи. Ленард Коен беше от вторите. Огромното наследство от най-прекрасни песни ще живее много, много дълго време. Един негов рецитал от Дъблин ме накара да подсмърчам като шестгодишен когато го открих съвсем случайно, споделям го с вас:
You came to me this morning and you handled me like meat. You’d have to be a man to know how good that feels, how sweet. My mirrored twin, my next of kin, I’d know you in my sleep and who but you would take me in A thousand kisses deep I loved you when you opened like a lily to the heat, see I’m just another snowman standing in the rain and sleet, who loved you with his frozen love and his second hand physique, with he is and all he was A thousand kisses deep I know you had to lie to me, I know you had to cheat, to pose all hot and high behind the veils of shear deceit, a perfect born aristocrat so elegant and cheap, I’m old but I’m still into that A thousand kisses deep I’m good at love, I’m good at hate, its in between I freeze. Been working out, but its too late, it’s been to late for years. But you look good, you really do, they love you on the street. If I could move I’d kneel for you A thousand kisses deep The autumn moved across your skin, got something in my eye, a light that doesn’t need to live, and doesn’t need to die. A riddle in the book of love, obscure and obsolete, to witness tear and time and blood A thousand kisses deep I’m still working with the wine, still dancing cheek to cheek, the band is playing Auld Laing Sine, but the heart will not retreat. I ran with Dez and I sang with Ray, I never had their sweep, but once or twice they let me play A thousand kisses deep I loved you when you opened like a lily to heat, just another snowman standing in the sleet, who loved you with his frozen love, his second hand physique, with all he is, and all he was A thousand kisses deep But you don’t need to hear me now, and every word I speak, it counts against me anyhow A thousand kisses deep
И последно, ако ви харесва гласът на Ленард Коен искам да споделя един от много малкото албуми, които са ми абсолютен 10/10 – You want it darker. Събрана скръб и любов в продължение на десетилетия Ленард Коен запечатва всичко това малко преди да почине, а малко след това издадоха и албума, пожизнено. Няма да излъжа ако кажа, че бяха едни от най-щастливите и същевременно най-нещастните моменти от месеци насам. Искаше ми се да запаля една пура и да си налея един голям Лагавулин и да излсушам в тишина целия албум на един дъх.
Слуашли ли сте Mazzy Star? Не сте? Сте, но не знаете, всъщност. Попадна ми супер случайно докато слушах други неща, не момент, ще разкажа и тази история (малко рекурсия да направим). Lamb of God имат нов албум, Omens, който преслушвах. За него може би ще пиша скоро, но бих казал, че би бил чудесен двигател за някое каране из планините. ТА! Приключва последната песен от албума им, September Song и аз си ги слушам на заден фон докато чета за изпита си по CKAD и след като приключва идва следваща песен. След грамогласното каране на LoG започва нещо абсолютно различно – спокойно, нежно, едно такова носталгично даже. И тъкмо пиша някакви бесни YAML файлове и някак тази разлика успя да ми счупи нишката на мисълта (все едно докато се къпете рязко да спре топлата вода, но за 2 секунди, едно такова). Та усетих, че трябва да спра и да послушам малко, защото бях я слушал и преди много, много време.
Та представям ви и на вас магнетичните Mazzy Star. Има няколко изпълнения на Fade into you, но това мисля, че ми е най-любимо. Enjoy:
Коментарите са супер положителни (доста голяма рядкост за youtube) и има няколко много ценни. Един от тях ще запомня:
This song makes me want to go back somewhere I’ve never been, makes me want to feel something I never felt.
Here’s to all of us who are homesick for a place that no longer exists.
В моя стил е ако харесам едно парче да го въртя на repeat с дни/седмици (както беше първото парче от OST-то на God of War, като Kovacs, както Joe Bonamassa и Beth Hart и връщайки се назад през годните още десетки парчета). Та когато излезе Yen, на Slipknot, като част от албума The End, So Far, който ще излезе в края на Септември, я чух, заедно с останалите – The Dying Song (time to die) и The Chapeltown Rag като и трите ми допаднаха много, но основната ми грешка беше да сравнявам с Iowa, моята първа Слипнот любов и първата ми наистина тежка, смразяваща и болезнена музика. Или поне така ги усещах тогава. Нямаше да повярвам, че си ги въртя като взимам малкия от яслата, но това е друга тема.
Но реших един ден да си пусна и трите песни, които ще са в новия им албум и с неохота да чакам още един месец за да чуя и останалите. Та пуснах си Yen, като първа, после някак като знаех, че ще ги слушам цял ден ѝ обърнах малко повече внимание, но без Iowa очакванията (който скоро навърши 21 години!). После се зачетох в текста, който се оказа леко смущаващ, но добър, после в заоблените краища на гласа на Кори, в грубите и нащърбени остриета, които излизат още при първите “As the knife goes in, cut across my skin, when my death begins…” и божествената част, заради която пиша този текст:
I wish this pain could last forever, forever
I wish this kill coud make me suffer for good.
Божествените барабани на заден фон, ехото над гласа на Кори, чинелите, които отброяват минутите на неговия герой в песента, рева преди и след тези два реда, внезапното укротено примирение създават усещането за свободно падане, не бутане, от високо в студена и дълбока вода, за вечност.
Видеото към песента също е добро:
Ако сте фенове ви препоръчвам да чуете и трите парчета ако не сте и много силно се надявам дори да не са най-добрите в новия им албум.
На работа съм, главата ми пуши, аз (и краката ми) още преживявам карането от вчера (за което пиша статия (под 5000 думи, обещавам!)) и youtube ми предложи нещо, което не бях слушал от много години – единствената песен, която знам на Procol Harum, тяхно изпълнение от 2006 г. в Дания с филхармоничен оркестър. Звуците на цялото нещо, гласът на Гари Брокър, всичко е един голям, страхотен синхрон.
Бих искал да бъда някъде, където мога да чуя нещо подобно с наистина добра техника, да се потопя и да ударя един ром, да речем (ромът (не човека, а питието) ми дойде от книгата, която слушам – “Неграмотното момиче, което можеше да смята” на Юнас Юнасон).
МЕГА случайно се сблъсках пак с Керана и космонавтите. Слушал съм единствено “Силна слабост”, но Спотифай ми ги предложи онзиден и останах като застрелян. За пръв път чух “Цех за сънища” и по средата на първото ми слушане очите ми вече се бяха ококорили.
Текста е особен, което е първото нещо, което ми хареса в песента – разказва история, но не клиширано, а все едно говори на приятел (няма да ви спойлвам). Керана пее добре, много добре, но как цитира (narrate-ва?) не е истина. Просто толкова добре си играе с гласа, толкова добре си мени темпото според текста, че направо завиждам за това колко е добра. Космонавтите от своя страна са добри, саксофониста влиза толкова мазно, че като я слушам за фон понякога се усещам по средата на солото му и ме облива едно чувство все едно съм някъде на топло и безопасно място и всичко около мен е огряно от жълтата светлина на залязващото слънце.
Сънят, моят приятел, който никога не идва,
най-добрият ми приятел, който никога не виждам,
някого, с когото споделих живот на половина,
сега прекарвам тази половина да проклинам.
Теб, затова че съм зависимa от теб,
проклинам теб, затова че, виж ме, мисля пак за теб
проклинам теб, затова че пак не мога да заспя,
повярвай ми, опитвала съм хиляди неща.
Ако трябва да съм честна, мислех да те заменя,
да се откъсна, с жалката потребност да се разделя,
но единственото жалко нещо се оказах аз,
защото жалък си щом се залъгваш и си вярваш сам.
Хей... Всъщност чух, че имаш брат,
но приятел ли си с него място нямаш в този свят,
бил обсебващ, винаги непредвидим,
а случило ли се, така че с него се сближим,
той не пускал, не предлагал път назад,
не прощавал грешки, затова ме достраша
и реших да си остана пак безсънна през нощта,
безсънна, но свободна...
И да те чакам (4)
Откакто спря да идваш, разполагам с много време,
седя и си те чакам, разни мисли ме обземат.
Може би си си намерил най-накрая половинка
и с мене да се срещаш не си заслужава рискът.
Тя не ме харесва, но това е много ясно,
то аз не се харесвам, камо ли пък тя внезапно,
но от теб... от теб очаквах друго,
не очаквах, че ще ме зарежеш в мрака толкоз грубо,
все пак, няма да те взема, няма да те задържа,
не искам да те имам, няма да те променя,
Искам просто да говорим, да ти чуя пак гласа,
да чуя своя как на теб разказва просто ей така...
Помниш ли, как обсъждахме деня
и заедно с нощта, като в цех за сънища,
разбърквахме истории, разменяхме слова,
получавайки се някакви супер смахнати неща,
които ще забравим, щом с теб се разделим,
но сянката от спомена им, ще стои,
зарита, дълбоко в подсъзнанието ми,
за да ми дава сили...
И да те чакам (4)
И аз те чакам, хей (2)
И аз те чакам, чакам, чакам, чакам
И аз те чакам, хей
Чакам те
Аз те чакам... чакам... чакам те.
Днес Spotify реши да ми забие нож в гърба и ми пусна на random Billy Joel – She’s got a way и това мигновено ме пренесе в онези места, които ги има по филмите, но в истинския живот – едва ли. Представих си се с чаша Лагавулин и пура в някакъв cigar bar в някой ъгъл и spotlight върху нещото, което чета, което не съм сигурен какво би било, но ако се замисля бих се сетил поне няколко неща – или някоя класика, като например Тютюн (би паснало идеално с обстановката, нали?) или нещо по-модерно като например коя да е от книгите на Робърт Галбрейт или пък в другия спектър с онова мое тефтерче и химикалка, които бяха винаги с мен и си пишех хрумки и стихове когато дойде музата ми.
Но да не се бърка с чувството, което бих изпитал ако слушах за пръв път легенрарния, последен и възможно най-добър албум на Ленард Коен – you want it darker, за който вече писах преди време. Тогава само бих слушал, без книга.
Дееба, не ваярвах, че ще чуя пак това, което чух в Iowa преди толкова години (айде не същото, но до голяма степен). Чакам с нетърпение целия им албум + концерта им в Пловдив догодина (ако тия нещастници не го отложат за веченезнамкойсипът).
