Нещо специфично около мен, което моите близки може би знаят е, че виждам света не като цветен/черно-бял, голям/малък, /хубав/лош, а като една много сложна комбинаторика. Виждам в космоса например изключителна комплексност, а не просто безкрайното черно петно с белите точки, в хората виждам десетки работещи по абсурдно добър начин системи, в отношенията – невероятно дълбока комбинаторика в която постоянно се опитвам да търся правилните комбинации.

За жалост това понякога вреди – виждайки и осъзнавайки света около себе си по този начин означава, че някои елементарни човешки дейности или разбирания за света около нас са ми супер трудни за осмисляне. Или при изкуството – в свиренето на китара започнах да “усещам” музиката след прекалено много време, в танците простите движения или “просто усети музиката” ми отнеха години. А да не говорим за фотографията – за мен всичко беше (май и още е до голяма степен?) бленда, скорост и композиция.

Има си и хубави черти това, разбира се – например в работата или като цяло в моя бранш някои неща ги хващам от половин оборот и привидно комплексни неща разбирам органично.

Та така де – стигна се до там, че по време на подготовката ни за едно представление преди няколко години нашата хореографка започна да придобива известни изкривявания като например “Завъртете се на 45 градуса”, “Направи две равни по дължина крачки, завърти се обратно на часовниковата стрелка и подай дясна ръка”. И тогава ми загря канчето.