Holy fucking shit. Сутринта тръгнах от Варна към 10 и малко и след като се изпържих 80 пъти в колата най-накрая стигнах до Пловдив. Видях се с Вальо в квартирата и отидохме дa шибнем по едни пици близо до стадиона. Дойде Вельо и тримата се метнахме натам. Беше късничко, някъде към 7:30 и Heaven shall burn тъкмо бяха започнали. Ударихме по една биричка, после по още една и накрая беше мой ред да се наредя на опашката. ЕДИН ЧАС. Един час. Е-д-и-н ч-а-с. “Системите ни не работят”. MasterCard са едни от спонсорите и трябваше да си създам виртуална карта, която да асоциирам към Google Pay акаунта си, то 1000 неща. След 50 минути чакане и десет да ми мине транзакцията след третия таймаут взех шест бири да не се редя по опашки, но естествено им бяха свършили картончетата за 4 чаши. Беше приключение да взема шест бири в ръце и добре, че Вальо и Вельо бяха решили да дойдат да видят какво става с мен, защото посмъртно нямаше да успея да закарам всичките бири цели до тях. Вальо вика – “Недко, знаеш ли, че ти се разлива едната бира в крачола?” no shit, Sherlock, усетих я, не беше приятно :D
btw Heaven Shall Burn бяха много добре – звукът беше на ниво, шоуто – също. Ако не сте ги слушали препоръчвам.

Дойде време за Slipknot, момент за който си мечтаех може би от 16 годишен. Ние бяхме доста далеч от сцената и дори и факта, че бях малко по-висок от хората наоколо не ми помогна особено много. Добре, че имаше дисплеи отстрани.

Чакахме може би 40-50 минути и гледахме с адското нетърпение огромния банер на който пишеше Slipknot.

И изведнъж, за няколко секунди, светът затихна. Банера (или там какво се казва това, което опъват пред сцената за да прикрият екипа, който монтира и настройва инстурментите и prop-овете) падна и чухме първите стържещи ума тонове на китарата на Мик Томсън. След това всичко избухна в заря от звуци и светлини и започна Disasterpiece. То си беше и такова – бедствие в главите на всички ни. Кори и неговата нова маска разтопиха всичко, което можеше да се разтопи в диаметър от няколко километра и след това всичко остана в историята. И когато сметнахме, че по-епично не може да стане гръмкия глас на Кори започна да резонира в главите и гърдите ни с:

I've felt the hate rise up in me
Kneel down and clear the stone of leaves
I wander out where you can't see
Inside my shell I wait and bleed

Еййй богу, ако бях тинейджърка сигурно щях драматично да се хвана за главата и да припадна. Цялата публика беше обляна от онова дивашко и сурово усещане за единство и нямаше нещо, което да може да прекъсне това. Няма да изброявам песен по песен какво беше усещането, а само honorable mentions – Before I forget, Dead memories, Psychosocial, Duality, Spit it out и всичко приключи. Погледнахме се с Вельо, той кимна и се метнахме безразсъдно и с цяла душа и сърце в близкото пого. Ние бяхме стегнати и рошави, потни и желаещи това никога да не приключва, искаше ми се всички, които обичам да са около мен да попият от целия коктейл позивитизъм и желание, които излъчвах.

И тогава копеленцето се върна и на encore чухме могъщите барабани на Джей Уейнбърг и потресаващия рев на Кори и още от първата секунда, от първата нота вече знаехме какво следва. Спогледахме се с хората наоколо и всички, в един глас, заедно изкрещяхме – “People = shit”. Беше трудно да го опиша. След това последва Surfacing и вече наистина си тръгнаха под тихите звуци на тъжното “‘Till we die”.

И после всичко свърши. Бяхме размазани, разглобени и потни, целите в прах (няма да хокам пак организаторите, че ще зазвуча като някоя бабичка), на по няколко бири и живота беше поносим, ние се чувствахме леки и гледахме лицата на хора, които ако видите по тъмните улички бихте заобиколили, благи и отпуснати, усмихнати и доволни. С Вальо едвам се прибрахме до квартирата, отворихме по няколко кенчета и гледахме спортно катерене (don’t ask).
Животът имаше смисъл, ние бяхме леки и сънят дойде бързо.

[Show slideshow]

Плюс сетлиста от вечерта, можете да намерите тук

Преди седмица ми попадна една снимка на финиширащ Ironman ,който отдавна е изразходил силите си и това, което е останало от него пресича линията. Остават му 4 секунди преди да го дисквалифицират.
И това ми донесе много спомени, от два дуатлона, от Дунав Ултра, от десетките бревети (към този момент имам малко под 19 000 км на колелото) и много кратки и откровено безразсъдни карания, карания в дъжд, сняг, на минус 6, някакви бягания, skyrunning. И всеки път, богу, ВСЕКИ ПЪТ когато отида някъде я на бревет, я на дуатлон всеки път някой ще се включи – “Защо го правиш това?”, “Защо не си стоиш вкъщи да си почиваш?”. От какво питам аз и обикновено разговора отива в друга посока.

Хората, които не са преживяли достигането на финалната точка на възможностите си и не са я прескачали в последствие никога няма да ни разберат. Не, че аз съм ебахти и атлета, ‘щото не съм, но се опитвам.

Тези хора, които предпочитат други свои дейности не ги виня и то по никакъв начин, защото и аз обичам понякога да си почивам, но да има от какво (тук си говорим във физическо измерение).

Тези хода не знаят какво е да си пред припадък и все пак да продължиш да бягаш още 10км в планините. Или да си кажеш – “Това е, повече не мога” и да се върнеш от Констанца до Варна на ход без значение, че се прибираш в един вечерта.

Моите причини за тези екстремности могат да бъдат добре определени от някой психолог, но за себе си осъзнах, че това е едно от много малкото неща, които могат да ме накарат да получа тишината в главата си, която не мога да получа по друг начин. Преди подтисках (или се борих) с някакви неща в себе си, изживявах други, сега по-скоро искам да усещам само вятър в ушите си и да знам, че единственото нещо, което ще ме накара да се прибера обратно при Златина и Борко е моята издръжливост, а това дава и перспектива и сила, тръст ми.

Не можете да си представите какво е да бъдете 40 часа на ръба на силите си, да боли почти постоянно, да не се чувствате комфортно, да не можете да спрете за повече от една бърза супа за почивка, да пиете по литър и половна вода на час, да знаете, че няма да можете да се справите (изберете си сами – с темпото, маршрута, стратегия за хранене, за каране, може да има евентуален инцидент), но да го направите.

Всичко идва с началната и крайната точка. И това е най-важния елемент от цялото това нещо. Когато Златина дойде в живота ми осъзнах, че няма по-важно от това да има кой да те изпрати и при кой да се прибереш. А когато станахме трима всяко мое прибиране от каранане е най-якото чувство на света.

Така, че следващия път когато се чудите как може някой да бяга 48 часа, да кара колело толкова, да участва на Ironman (3.8км плуване, 180 км колоездене и 42.2км бягане (класически маратон)), да излезе от вкъщи след депресивен период не го питайте защо го прави, а си представете причината да се прибира. Правим го заради това.