Наложи ми се да отскоча до Обръжна болница днес. Имам направление, час, значка от тодорживковото време, лаптоп и много коса и никой не може да ме спре. Крача смело в осем без петнайсе и си викам – никой няма да има, рано е. След като прекрачих прага на тая прокълната сграда ме посрещнаха две опашки – ненормализирани, небалансирани и нелогични. Първо, че повечето хора чакаха по средата, а точно там, между двете каси има само едно бетонено колче. Сигурно за там чакат. ‘щото са hardcore копелета.

Средната възраст е някъде между 73 и 75 години и всеки е хванал направлението си като олимпиец – заветния огън и стиска, мрънка на глас и гледа лошо (като в детска дискотека).
Заставам в по-младата част от колоната. Там повечето сигурно познават Тутанкамон, но аз нямам проблем с това.
И започва едно чакане.
Рецепционистките са малко по-бавни от болнави охлюви и с четвърт око гледат изпитателно всеки нов човек. Скорострелно взимат кинтите, подпечатват (май?) направлението, обясняват къде да отидеш (общо 15 минути) и идва ред на следващия.
Аз през това време гледам да дишам равномерно, контролирано, нямам желание да си вадя джобното ножче да ходя да ръчкам хората около мен с него, а за пистолета дори не съм се и замислял. Докато не усетих най-големия си страх. Едно масивно тяло се допря в гърба ми. Усетих за момент как ще загубя най-свещеното си, най-пазеното и ценно нещо в тоя жесток свят. Вцепенен се обръщам скорострелно и гледам – една тлъста бабка си забила в мен едновременно циците, корема, колената и обувките (обувките, копеле!) в моя гъзогръб.
Започва се една непрестанна комуникация между мен и женщината – аз пускам студена пот стиснал бузите, тя ми пръхти нежно на ухото докато ми изпотява допирните точки. Танцувахме бойния танц на радостта заедно. Не издържах и ѝ казах нежно: “Госпожо, бихте ли се отлепили от мен?” и … бяло.
Тишина, тунел. Отварям леко очи – виждам коса.
Отварям още малко – ОЩЕ КОСА. Оглеждам се бавно (всичко ме боли) – на земята съм, повален с един удар на това страшилище на всички дискотечни охранители, а тя, същата стои стъпала върху косата ми (да не я пререди някой, разбира се!).
Излишно е да казвам, че това, което видях не беше коса…
Така започнах с хомеопатията, драги читатели. Никога повече по болници.

Историята започва и свършва в София преди няколко години.

Тогава работих в един магазин на Витошка, продавах обувки. Като цяло ежедневието ми беше да обяснявам на 140 килограмови лели, че НЕ НОСЯТ 38 номер и колкото и да им се иска няма как да влязат в тях освен ако не им отрежа 2-3 пръста. Имаше и по-свестни хора, но бяха рядкост. Бях си измислил кодекс – не бях зъл с кифлите в работно време, колкото и да исках да бъда. Като се наложи да им говоря им говорих на косите, които бяха видели повече от мопа в кенефа, а силикона, който преливаше от всякъде успешно се правих, че не го виждам и не ми прави впечатление макар и тайно да ми се искаше да им натисна устната например, докато не изтече всичкия силикон. Ама нейсе.

Та един ден стоя в магазина и вегетирам докато чакам да стане време да си ходя, че с моите щяхме да правим регулярното напиване. Не разбирам какво има против жената. Виждам се с момчетата само четири пъти седмично и говорим за всякакви интересни неща – за претакането на зелето, кой от къде ще вземе материал за ракията на лято и дали Гришата ще закара Никол Шерцингер на прасе в Хасково. Всеки носи по едно шише от лимонада (от 2 литра) от своята ракия (от по-калпавата, че хубавата е за гости) и дегустираме придружени със салам “Камчия” докато поне двама не припаднат. Остатъка всеки си го прибира кой както може и така до следващия път. Бай Генади така живя до 83 години и добре, че го блъсна камион навремето, че не се знае колко още щеше да изсмуче.

Та тъй де – един ден вегетирам в офиса и гледам по едно време една глъч, едно чудо. Показвам се – група униформени евакуират наоколо. Казах си – “Сигурно пак ще снимат филм с Шварценегер и Сталоун и няма как да изтърва да не получа автограф от тях!” Приготвих си късметлийския химикал с който Джъстин Хабер (вратар на ФК “Добруджа”) подписа преди време късметлийската ми тениска, която още не съм прал (да не съм луд да си изпера късмета?). Хващам химикала, слагам го зад ухото, грабвам служебния пакет със семки без сол (по телевизията казаха, че солта е много вредна!), кашираната половинлитровка до препаратите за миене на пода и се втурвам навън готов да посрещна всичкия тоя тестостерон и мускули та да си направим по едно селфи да има с какво да се хваля на момчетата после.

Излизам и хващам един полицай под рамо – викам му:

– “Мой – кога ще видя Рамбо и Терминатора, че искам едно автографче, ръйш ли?”.

Органа на реда ме погледна все едно съм някакъв ненормален и ми вика с бая голяма доза колебание:

– “Ти тук ли работиш?”

– “Ааа” отговарям културно докато бъркам с кибритена клечка в ухото.

-“Хайде затваряй магазина, че …”
В този момент се сещам, че съм си забравил тефтера на който ще получа безценните си автографи (преди години Стоичков отказа да ми се подпише на бицепса и ходих до смесения магазин на леля Тодорка да купя един тефтер, че знае ли се не се ли знае…) и без да изслушам полицая се втурвам в магазина. Минало е малко време докато го намеря и излизам доволен отваряйки половинлитровката. Оглеждам се наляво – никой, надясно – никой, по терасите – никой. Все едно е първи януари и всички лежат по пода преяли с руска салата и сърми докато още дават повторението на Мис Вселена 2015.

Викам си – сигурно са започнали снимки и са разкарали всички. Ще гледам от първите редове! Сядам и отварям семките, ракията и започвам да жуля все едно черния ми дроб е пак на 18 и чакам с нетърпение припомняйки си ключови моменти от Терминатор 1 и 2 и Роки 1, 2 и 3.

След поредния щедър гълток от двойно преварената 54 градусова погледнах в далечината и там… някакъв космонавт се разхожда?!? Помирисах съдържанието на стъкленото шише да не да съм изпил препарата за стъкла (веднъж се случи и няма да ви кажа като дойде време да излиза каква драма беше), но всичко беше точно.

Отивам при него и го прегръщам. Опитвам да разчупя разговора:

– “Брато, знаеш ли, че Силвестър Сталоун е бил порноактьор преди да влезе в Холивуд?”

И го гледам тоя през аквариума – един млад и опулен като бременна котка. Пули се и не може да каже нищо. Гледам го – екипиран нашия със страшен костюм, а камерите са толкова малки, че не ги виждам. Сигурно са някаква нова технология. Убиха се да правят подобрения тия хора.

Поговорих си с него, а той вцепенен – гледа ме и не може да повярва какви интелигентни теми развивам докато чопля семки върху костюма му.

По едно време тоя махна с ръкав лигавите шлюпки от скафандъра си, пораздвижи се малко и ми вика:

-“Б – б – б…”.

Махнах му скафандъра, че нещо май не му беше добре, дадох му да отпие една стабилна глътка от добричката гроздова, което май за малко му спря мозъчната дейност, но после го освести толкова, че да изфъфли

– “Б-б-бомба има бе, тъпанар!”.

Гледам го с присвити, невярващи очи като на добрички циганин – онзи е железен. Не се шегува. Гледам зад мен – на 7-8 метра една оставена чанта. И изведнъж ме осени (като онзи път като бях на мач на Добруджа – Каварна и усетих същото секунда преди нашите да отбележат автогол) – аз съм с голяма рошава коса, брада, шише ракия и чопля семки без да ме е страх от някакви бомби.

Изтръпнах.

Гледам него, той гледа мене и не знаем какво да направим. Явно момчето е от скоро и не се е нагледал на такива като мен.

Аз с поглед празен, като на гупа, той мълчи все едно пил от на цар Киро менте ракията гледаме един – друг, после чантата. Тишината можеше да се разреже с тъп нож. Адреналина можеше да се помирише.

Следва продължение.