Последните дни освен децата, Ansible и билдове ми е в главата и колезденето. Отдавам му много повече тежест около Дунав Ултра и искам да бъда подготвен.
Тази година пак колоезденето ми е скромно по редица причини, но ето малко цифри за последната година:
Брой активности
Общо километри за годината
Средна дистанция за тренировка
Най-дълго каране
Общо изгорени калории
Общо изкачване
Средна скорост на всички карания
43
1150 км
27 км
173 км
30000
8933 m
19,4 км/ч
Това достатъчно ли е? Абсолютно не. Иронично, но Дунав Ултра е почти 700 км или ще бъде колосалните 64.29% от общия ми обем километри за годината, а да не говорим за изкачването. Там изкачванията на Дунав Ултра ще покрият 40.85% от общия ми обем баири за годината. Тук в моя защита мога да кажа, че в Добрич и околията, които обитавам към момента, няма ЕДНО нормално изкачване. Вчера ходих до Балчик за да катеря.
EDIT – мислих да пиша дълга статия за мотивацията и всичко, което ме дърпа напред, но ще оставя това за “Мина Дунав Ултра 2024”.
Идвам набързо да ви запозная с Mastodon и откритието, което имах преди 2-3 години. Попадна ми случайно и понеже само ги бях чувал и си викам – “Чакай да ги чуя тия чичковци”.
Бах мааму. Това ми беше първата реакция.
След първите акорди на Брент Хиндс спрях каквото правих и реших да се концентрирам върху песента, защото вервенокос бабаит като Брент ще е или адски добър или ще е бууу. Излезе първото.
Много ми хареса rendition-а на цялото нещо – от части как са го направили, част от студиото и клипа. От гласът на вокала, през барабаните, баса и китарите – всичко е изпипано абсолютно професионално, но в същото време изглежда така, че може да го изсвири на китара и на някой лагерен огън (или докато с меч разкъсва някой бизон, че с тия татуси по лицето…). Та стига толкова – представям ви Mastodon – Toe to toes
От малък музиката ми е била моето убежище. След време стана моето времеубежище. И понякога, знаете, песните действат повече от обикновено. Рядко, но и добре, че е така, защото иначе магията им щеше да се изгуби.
Последните години съм много флуиден откъм музика и обичам да казвам, че слушам хубава музика, а не фокус само връху метъла както преди. Можем да си говорим много и за Ren и за Вивалди, за Жлъч и за Дими Боргир. И няма да излъжа ако кажа, че определени песни са ме държали с месеци за гушата. Всеки ден, на repeat. Пример е да речем Ren – Hi Ren, Linkin Park – Closer (live версията разбира се!), Dimmu Borgir – Gateways (пак live), почти целия концерт на Таралежков (преди Таралеща) преди амнайсет години на Аларма Джаз фест, прекаленото много версии на Creep, които имам запазени в мой си плейлист, а какво ще кажете за концерта за пиано на Рахманинов? Да не започвам с всичките амнайсетквадральона танго мелодии и текстове на испански (не знам испански дори!). И още наистина много, много. И всички те са ме пипнали за правилните неврони така, че да може да ми останат в душата и дори и да са минали години пак да си ги спомням кристално (както почти цялата дискография на Manowar, например, за която ме открехна брат ми).
Е, с времето освен китарите и жестоките вокали дадоха място и на нежността, на неподправеното изкуство на това да обичаш чрез музика, да свириш и да пееш все едно това са ти последните 3.5 минути на Земята.
Но ето, че понякога се сещам за Ленард Коен и живота намаля бирзината си с два удара на сърцето.
Преди време писах за него, но това, което усещам докато пак прислушвам последният му, четиринадесети студиен албум, е абсолютното чувство за плаване някъде далеч или както казаха Leena и Taxoma:
То е там, където има тишина, Където мислите витаят, но не са ни господар То бяга от излишния шум и тая пуста суета […]
Представям си се (което е доста рядко) много ярко и цветно как съм в ъгъла на някаква много малка стая с пура в ръка, която по изключение не ми пари на очите, чаша с дванадесетгодишен Лагавулин или Лафораг и точно този, по артистично и тленно последен албум носещ скромното – You want it darker, по възможност на плоча.
Тогава, точно в този момент ви обещавам, че ще бъда щастлив.
Вчера им върнаха колелото от ремонт. След 2 дни борене като диви прасета момчетата успяха да го докарат в може би най-добрата му форма в която е било до този момент. Детайли за ъпгрейдите и цялосния сетъп – скоро.
Ще ви разкажа за снощното им каране – излязох да тествам промените по колелото, защото те не са малко (от нови компоненти, през поправени такива и до микроскопични настройки, които имат доста голямо значение след 700 км на колелото). И излизам аз и реших да карам бавно за да мога да емулирам карането си и на Дунав Ултра – спокойно темпо, смяна на позиции, следене на метрики (скорост/каданс/HR zone и т.н.). Плюс това изпробвах и нова електролитна напитка. Еми не успях. Фейлнах грандиозно. В момента в който излязох от града и настъпах малко и си викам – “Айде малко темпо, колко му е”, после малко повече, после още повече, после – на абсолютния си максимум. Направо се разбих (от кеф и от каране). Ето и трака ако на някой му е интересно.
И още нещо – в някакъв момент свалих слушалките и раздиращият глас на Кори Тейлър секна и остави шумът на природата да ме обгради и да влезе в мен. Хиляди щурци пееха своята песен, птички си говориха някакви непонятни за мен неща, а как миришеше … ах как миришеше – на гореща земя, на слама, на прах и на живот. Мисля следващия път да намаля още повече времето, което прекарвам със слушалките и да дишам и слушам тази симфония на природа, моят дъх и звуците на веригата на колелото в синхрон с тихите прищраквания на командите.
Ех, Добруджа, моя любов.
Днес ако мога ще направя още едно каране. Време е вече да “кажа” на тялото си, че скоро ни чака много, ама много бой и трябва и двамата да сме подготвени. :D
Преди малко видях, че Г.Г. ще пуска съвсем скоро новата си книга с името “Градинарят и смъртта”.
Това са великолепни новини, защото както той пише във FB – “Макар че всичките ми книга са лични, тази май е най-личната след „Естествен роман“. Надявам се сама да намери пътя до следобедите на своите читатели.”
Тук ще оставя и частта, която той е решил да сподели с нас. Вече съм си пуснал preorder и нямам ама абсолютно никакво търпение да ми падне в ръчичките:
Баща ми беше градинар. Сега е градина.
Тази книга няма лесен жанр, трябва сама да си го изобрети. Както смъртта няма жанр. Както животът. Както градината. Роман елегия, роман градина – има ли значение за ботаниката на тъгата.
История за отиващите си бащи в един отиващ си свят. За тези трагични пушачи, често отсъстващи, вкопчени в шнорхела на цигарата, плуващи в други води и облаци. За баща ми, който крепеше на раменете си тонове минало и не спираше да го разказва. Тази Шехерезада – баща ми. Сега миналото се пропуква тихо и започва да се срутва над мен с всичките си следобеди.
Не книга за смъртта, а за тъгата по живота, който си отива. Има разлика.
Часът е някъде около 1 сутринта и слушам Димо от ПИФ.
Скоро се срещнах случайно с Гери, която ми беше sister in crime когато Димо идваше на концерти във Варна. Тя ме запозна с мееега много хора и двамата имаме супер много спомени от там.
Нещо се случи и минаха много години преди да се засечем случайно отново. Припомнихме си Димо и с удоволствие установих, че и за двама ни страстта към неговата музика изобщо не е намаляла (както да речем беше навремето с изпълнители, които като приключат по една или друга причина просто биват забравени). Хубаво е човек да си спомня за минали неща (понякога). А на ПИФ им помня всяка дума от песните с паузите и акустичните варианти.
Ех, Димо, жалко, че така те загубихме.
Edit – май ще е добра идея да подготвя един плейлист с най-доброто за мен от ПИФ има неща, които съм забравил като например Понякога.
Мамоу – първо след поста ми за това, че ще съм лектор в QA:ChallengeAccepted в LinkedIn имам почти 100 лайка, което се равнява на един газлион във фейсбук. Второ – TinQin постнаха също анонс, че ще съм там.
Сега ще е много забавно когато тръгна да си пиша постовете, които съм планирал за фестивали и концерти, за тежка музика и подобни.
Но никой не е умрял от слушане на малко Dimmu Borgir.
Освен това ще завъртя и един въпростник за това на кой какво ще му е интересно по темата, защото (както никой път) започвам да си правя презентацията от рано.
Изключително съм благодарен на хората, които ми писаха, оказа се, че блогът има повече от 2-3 читателя, което ме накара да се усмихна, а това, особено последно време, си е рядкост.
А да – освен това за първа година от незнамколковреме не празнувам деня на системния администратор, което също е тъжно.
TLDR – умря циганката та да се похваля – отново, за четвърти път (!!!), ще бъда лектор на юбилейното издание на QA: Challenge Accepted .
Преди стотина години (или по-точно 2018 г.) когато работих като QA в Немечек един ден когато бях в софийския офис Съби ме попита – “Недко, чувал ли си за QA: Challenge Accepted?”. Разбира се, че бях чувал и освен това много ми се искаше да отида. Тогава още не познавах нито Петър, нито Виктор, нито Милен нито още един куп хора, но бях чувал за тях и много исках да се видя, да науча каквото мога от тях.
Та Съби като един лидер ме погледна в очите и каза – “А искаш ли да споделиш твоя опит с останалите?”. Ако бях в латиноамерикански сериал щях да се хвана с обратното на дланта си за челото и да припадна на забавен кадър. Как така ще ходя да говоря ПРЕД ВСИЧКИТЕ ТЕЗИ ХОРА??? Не, не, отказах му любезно и той беше – “Ок, каквото те кара да се чувстваш щастлив”.
Да, обаче примамката беше пусната и само след няколко седмици препрочитайки всичко каквото мога за събитието и изгледайки всички възможни видеа (или поне по-важнте, айде да не преувеличавам) пак бях в София и му казах – “Правим го”. Успях да вляза в рамките на call for lectures и пуснах това, което ми беше интересно тогава – performance testing. Взеха, че ми харесаха идеята (аз бях в шок) и ето, че няколко месеца по-късно подпухнал от една седмица пиене с колегите излизам на сцената. Казах 1-2 вица, споделих няколко идеи и като цяло се чувствах добре на сцената.
2019 г. не пропуснах да се запиша с другата си страст и говорих за сигурност – “Security Testing – Fast Forward”.
2021 г. – мина време, ковиди, роди ми се първото дете – отново излязох на сцена и тогава изпитах нещо съвсем ново пред 700-те човека на живо и незнамсиколко онлайн гледайки стрийма. Тогава за пръв път получих паник атака на сцена докато говоря за това “Как да (не) говорим по конференции”. Иронично, м?
2022 г. пак кандидатствах и ме одобриха с темата с която ще говоря тази година, НО малкият ми син реши да се деплойне по-рано с няколко седмици и нямаше как да пътувам до София, дори и за ден.
Та ето ни 2024 г. и десетото, юбилейно издание – ще си говорим за QA, за DevOps, за моето приключение (нецензурирано зад – “всичко е страхотно” и е “цветя и рози”, а искрено и без ненужна полемика). Ще си поговорим защо реших да сменя професията си на 33 години и ще си говорим за това как QA ми помогна много за да мина на съседния бряг и да хвана DevOps за ушите с пълна сила.
Ще ви разкажа и как затрих една preprod база в първите си седмици, как на едно демо (пред 50-тина колеги вНемечек) си съборих целия клет VPS (който неиронично се нарича marvin от Пътеводителя (знаете защо)) и купчина истории за това кое ми е помогнало и как за да мога да се чувствам комфортно в позицията си на DevOps (и QA по душа) в TINQIN към този момент.
Това май трябваше да е епизод от подкаста, защото имам още 50 истории за разказване, но да не прекалявам.
Ще се видим на 28 септември на, около и под сцената на QA: Challenge Accepted , а тези, които искат да направим TCP handshake трябва да носят поне една бира за да има поне ACK (това от онзи дик джоук, който няма никакъв шанс да видите на лекцията).
Навън е тъмно, новолуние е и не се вижда нищо освен бегли спомени от форми в далечината.
Главата ми е пълна до горе. Беше гаден месец, гадни месеци по-скоро. И в момента имам толкова много тежест имам в главата, че я усещам празна. Празна, но някак празна по правилния начин, тук в този момент.
И натискам колкото мога. Застанал съм на лакти, едно малко велкро ми продира лявото бедро, но не спирам. Усещам мускулите си просто като парче месо, нищо повече. Не усещам нищо. Нито вече парещият ми дроб, нито краката, нито ръцете, нито това, че усещам вече вкус на кръв в устата си.
Усещам обаче въздуха, ароматите на билки наоколо, усещам себе си, усещам че съм там, където искам да бъда. Усещам, че съм аз.
Мисля постоянно за децата и се сещам за пухкавите им крачета, за “Тати, тати, може ли да ми скъсаш праскова” на Борко или “Таааати?” на Оги.
И знам, че ако нещо се случи с мен и дойде краят точно в този момент бих го приел без възражения. Ще бъда в мир със себе си, макар и без последно “Довиждане”.
Идват десетте километра и времето да обърна посоката. Малки буболечки се блъскат в главата ми, а Кори Тейлър пее сърцераздирателната Snuff, очите ми са пълни и идва време за прибиране вкъщи.
Призраците на бегли пропорции кръжат около мен, тъмно е, някои ще кажат – “като в кучи гъз”, а аз – “Като в душа”. Главата ми се накланя настрани, но без да искам това. Изморен съм, празен съм отвътре, искам пак да видя децата и не знам дали искам да се прибирам повече. Може би ако имам късмет и се случи нещо по пътя на обратно…
Не се случва.
Прибирам се и си лягам в празното легло, в тихата стая, сам, прегърнал любимата играчка на Борко.
И сълзите започват да текат, както всяка вечер от вече седмици насам.
Празно е, тихо и боли. По-добре няма да стане. И се усещам, че си мисля дали следващия път няма да имам късмет и просто да не се прибера? Инциденти се случват на всеки.
Някой пак е палил пало санто и витая в небесата – ало! ало! Само две чертички върху листа бял аз смятам, че е плюс, а ти че кръст – не ми се вярва
Първата ти чакра – да почнем от нея да разтърсим и храма на твоя бог водолея потъвам във вина, но не ходя ръце да мия, бърша си мустака в бедро и треперя.
Случайна ли беше нашата среща или някой друг диктува кое и как да бъде точно. Аз вярвам от мен зависи какво да си сготвя, не и как лунен лъч светва във хола.
Далеч не мисля всичко важно е в главата ми, но как да преборя силното желание за пълен мир. Ще седна на килима в поредния опит отвътре някак да усетя спокойствие.
Не бой се! Знам един в дианабад, дето лее коршуми и май, че не е шарлатан голям. Се’ш се – пращам хора, квартали, мунициите, схемите. Да личи отдалече, че съм паднал от Марс. Всичко е игра на зар – дюшеш, картите таро слушаме. Паля цигара, чуй ме – креват от лилав пушек. Телата – пожар адов, вселена нагорещена и пламва оставя само пепел, легенда нема.
Луната ме съблече с лъчи хладно ти е, с теб ме завий и нищо повече. Отпусни се – падаш – вече не си докосни ме без ръце и вземи много повече. Луната ни съблече с лъчи, телата ни са бели лъжи и нищо повече. Отпусни се – падаш – вече не си докосни ме без ръце и вземи много повече.
Колко трудно е да си спазим оправданията? Колко псувам тая карма, а не вярвам в тва. Колко пусто е без вяра, но това съм аз! За к’во се цупиш? Т’ва от моя зодиакален знак.
Да, гали ме по гривата – с пешка взимаш царицата Остани по без нищо, без обеци и без ризница. Уязвими взаимно, безсилни пред изкушението Да намерим нещо повече от телесното, къде е то?
То е там, където има тишина, Където мислите витаят, но не са ни господар То бяга от излишния шум и тая пуста суета като хипноза.
Все изгубени в мисли, избледняла сетивност. Цялата форма започва да губи смисъл. Вземи едно кълбо прежда, изплети ми душата си. Усети ли? Къде си ти?
Изгумен в лабиринт на подсъзнанието, Тъмен като в рог – мазохист съм и желая го Страх ме е, но слушай моя страшен вой! Слушай к’во ти ка’ам – безразсъдно е да предаваш тая разруха за сакрална! Изгубени във вакуум се разсейваме с приказки. Задръжки, предразсъдъци, претенции – събличам ги. Световете ти вдишвам ги дълбоко в ямата и ако не е завинаги, то в отсрочка е вярата.
Луната ме съблече с лъчи хладно ти е, с теб ме завий и нищо повече. Отпусни се – падаш – вече не си докосни ме без ръце и вземи много повече. Луната ни съблече с лъчи, телата ни са бели лъжи и нищо повече. Отпусни се – падаш – вече не си докосни ме без ръце и вземи много повече.
Чуй се, вкопчен си в материята Неусетно пак ми кзваш за твоя път – земния, дар. Не отричам и страстта е безгранична Тръгвам, битката ми е лична.
Лице в лице изгубено его, което търси име. После вещ, топлина, някой да го завие. Това е само началото на едно от онези непростими предстелства.
Луната ме съблече с лъчи хладно ти е, с теб ме завий и нищо повече. Отпусни се – падаш – вече не си докосни ме без ръце и вземи много повече. Луната ни съблече с лъчи, телата ни са бели лъжи и нищо повече. Отпусни се – падаш – вече не си докосни ме без ръце и вземи много повече.
Automated page speed optimizations for fast site performance
