Вчера деня беше тежък. Имах много неща за които трябваше да се погрижа в офиса и беше напрегнато. На отиване се разходих пеш, но на връщане колега ме изпрати почти до нас.

Прибрах се, котката беше любеобвилна, чудих се дали още искам да карам, мислих какво да правя, чудих се и реших, че малко против собствената ми воля ще изляза за една кратка разходка. Все пак тренировъчната ми програма тази година ще е жестока и не мога да си позволя да не карам като имам възможност.

Заех се да си приготвям нещата – облекло, каска, очила, проверка на нещата в раницата, документи и пари, ключове. Слизам. Пред блока е вече студено и много тъмно. Засичаме се на входната врата със семейство, което се прибира от работа и училище, говорят какво ще вечерят и детето казва, че няма търпение да легне да спи. На всички комфортната им зона е вкъщи. Както и моята.
Огледах пак колелото, гумите, спирачните челюсти, заден стоп – включен, преден фар -включен, закопчавам се за стоманеното колело и после… тишина.
Обикновено след първото завъртане на педалите човек може да прецени дали карането ще си го бива или не. Това определено щеше да си го бива.
Не носих слушалки, чувах въздуха, вдишвах го – бодеше ми белите дробове. Очите ми за кратко и по навик се насълзиха от студената въздушна струя, краката ми нямаха избор и започнаха да въртя интензивно. Въртях и си мислих за най-близкото каране от 500 км, което ще се проведе след месец, чудих се дали ще го изкарам, мислих стратегия за хранене, мислих за офиса, за вкъщи и после последва тишината.
Тази комфортна тишина в която чуваш само как сърцето бие жестоко, чуваш само дъха си и как веригата задвижва колелото под теб и теб самия. Друго няма.
Едно от най-важните неща, които научих за колоезденето (по трудния начин) беше да бъда ритмичен. Без спринтове, но и без услушвания.
С горното твърдение мога да кажа, че колоезденето е като музиката – ако е ритмично и хармонично е красиво и приятно, ако не е трудно.

Стигнах до Т-образното кръстовище на Аладжа Манастир и завъртях на обратно. Дори не усещах изпепеляващата болка от бързината, не усещах да съм задъхан, да съм разконцернтриран. Чувах няколко птички, които си подсвирваха по дърветата, чувах малкото коли, които преминаваха, видях 1-2 звезди, които се показваха от и без това малкото обаци.

Прибрах се и ми беше леко.

Маршрута можете да видите тук.

Очертава се една ненормално яка колоездачна година.

В тази статия ще напиша (пък и да напомням на себе си от време на време :) ) плановете ми до края на годината, а те със сигурност са по-откачени и от най-смелите ми мечти. Тук можете да видите и моя Strava профил. Ако имате въпроси, нужда от помощ при подготовката (имам статия за това какво трябва да знаем за колоезденето)

04.02.2017 – Първа добра тренировка за годината (86 км)

Целия януари въртях като хамстер велоаргометъра във фитнеса и чаках удобно време за да изкарам колелото. В началото на Февруари макар и доста студено и заснежено на места направих един мой любим маршрут – Варна – Белослав – Синдел – Аврен (и проклетия му баир :)) и се довърших в Морската градина. Общата дължина на машрута е 87 км с денивелация от общо 860 метра. Единствените две места в които имаше катерене за повече от 2-3 минути са баира на Константиново преди Белослав и този преди Аврен. Останалото както се и вижда е прав терен. Можете да видите трака ми тук.

16.02.2017 Катерене на баири + Балчик – нос Калиакра (67 км)

Запалих колата през деня и отидох към Балчик. По време на пътуването реших да мина през най-стръмните баири в околията. Те се намират на рибарското селище, което е малко след Златни Пясъци посока Кранево. Общата дължина на баирите е само 500 метра, но наклона е 13% като има места на които изкачването е около 23%. Това са 4 минути в чиста агония по баирите нагоре и то особено с моите плочи.

След това продължих към Балчик и на бензиностанцията оставих колата и се метнах на колелото и оттам отпраших към нос Калиакра. Общата дистанция за отиване и връщане е 66 км със само 350 метра положителна денивелация. Ако човек има късмет вятъра ще е много слаб и ще кара с нормална скорост, но обикновено това не се случва. Отидох до любимото ми местенце – самия край на нос Калиакра и се върнах в страхотно настроение. Тук можете да видите трака + малко снимки от нос Калиакра, а тук можете да видите не особено големия и трака с баирите.

03.03.2017 – изкачване на връх Шипка от Велико Търново (266 км)

На трети Март ходихме да катерим Шипка с Пешо. Тръгнахме от Велико Търново през Казанлък, а на връщане се прибрах сам по същия маршрут. Можете да видите моя пътепис съвсем скоро в блога. Обща дължина на маршрута беше 266 км с 3000 метра положителна денивелация. Траковете (по технически причини свързани със смотаната батерия на телефона ми има два трака като втория също не е баш до финала ми, но вече го преживях) можете да видите тук и тук.

25.03.2017 – “Долината на тракийските царе – пролет” (209 км)

На 25 март ще се проведе откриващия за сезона и превърнал се в емблема за най-посещаван бревет – Сливенски бревет “Долината на тракийските царе – пролет”. Бревета е лек, приятен и в първите топли дни на годината (нищо, че последния път карах 10 часа в лек дъжд :D).

Старта е в Сливенски Минерални бани, оттам към Кермен, Нова Загора, Твърдица (първи подкрепителен пункт), Гурково, Казанлък (ОМВ-то на Казанлък, втори и последен подкрепителен пункт), Стара Загора, Нова Загора (обикновено спираме на бензиностанцията в началото на града за кратка почивка) и обратно към Сливенски Минерални Бани.
Общата дължина на бревета е 209 км с 1375 м положителна денивелация (което се изразява основно в баира на село Ягода).

Можете да видите подробен трак тук или можете да хвърлите един поглед на моя трак в Strava.

08-09.04.2017 – Варненски бреветен уикенд “Ненчо Христов” и “Добруджа” (502 км)

Два дни със забавления на юг и на север от Варна бреветния уикенд със сигурност ще бъде първото ми много сериозно предизвикателство.

08.04.2017 ще се проведе бревет “Ненчо Христов”. Маршрута е  Варна – Белослав – Разделна – Синдел – Дъбравино – Гроздьово – Бозвелийско – Провадия – Кюлевча – Мадара – Ветрино – Езерово – Варна с обща дължина от  202 км. и денивелация от 1910 м. Тук изкачването е мааалко повече от Сливенския и основния баир, който участниците трябва да покорят започва малко преди Провадия и свършва малко преди Мадара. Общата дистанция е около 35 км. като в тях има и прави участъци. Тоест няма стени или невъможни баири. Разбира се на Мадра има сравнително стръмно, но кратко изкачване. Траковете можете да видите в MapMyRide и OpenRunner.

09.04.2017 ще се проведе бревет “Добруджа”, който пресича границата ни с Румъния и за ден можем да се насладим да караме в южна и малка част от северна Добруджа. Миналата година участвах и го подцених, тази година със сигурност ще съм по-подготвен. Маршрута е Варна – Кранево – Балчик – Генерал Тошево (първа контрола) Кардам – Negru Vodă – Topraisar – negru Voda – Constanta (втора контрола)- Mangalia – Vama Veke – Българево – Каварна – Балчик (обикновено спираме за бърза почивка) – Кранево – Варна с обща дължина от 300 км. с максимално допустимо време от 20.00 часа и обща положителна денивелация от 1817 м. Тук официалния маршрут и това, което минах аз се различават в това, че ние влязохме в Констанца където е средата на маршрута. Официалния трак можете да видите в OpenRunner, а моя – тук.

Тайната на дългите преходи е ритмичността, пресметливостта на ресурсите и добрата сметка за прием на храна и вода постоянно.

17.06.2017 – “Подбалканско предизвикателство” (381 км)

Ново по рода си събитие организирано от ентусиасти (и в основата си Пешо и Ойларипи) е извън бреветния календар и е с по-интересна насоченост. Целта е да прекосим пътя между София и Бургас с две контролни времена – 20 часа и 26 часа. Целта ми е да вляза в 20-те часа, което значи, че средната ми скорост трябва да е около 21 км/ч (19 км/ч ако не спирам). Постижимо е. Дистанцията е 381 км, а денивелацията 3300 метра. Ще бъде истинско приключение по подбалканския път. Повече информация за събитието можете да видите тук.

08-09.07.2017 – “Дунав Ултра IV – гладиатори на колела” (730 км)

Това без съмнение ще е най-тежкото физическо натоварване в моя живот до този момент. За два дни целта е в контролно време да се мине по цялата българска дължина по поречието на р. Дунав или точно 730 километра преминавайки в или около 80 населени места (17 града и 63 села) от с. Куделин (най-северозападната точка в страната) до с. Дуранкулак (най-източното населено място).

Темпото ще е брутално, изкачвания ще има (по мои сметки ще е около 5000 метра денивелация) а умората не е изключено да довърши някой от нас. Изключително мотивиран съм да отида и да видя колко мога. А това със сигурност няма да е малко. Повече информация можете да намерите тук.

Снощи се хванахме на бас със Злати, че днес няма да мога да отлепя за сутрешно каране и аз загубих :)
Станах в 6.30, докато се натуткам и приготвя стана 7 и нещо. Маршрута беше Варна – Аладжа Манастир – Виница – Варна или общо 26 км и две изкачвания – едно на т.нар. Дървен мост (от входа на Слънчев ден до спускането малко преди Т-образното кръстовище на Аладжа манастир и Златни Пясъци общо 2.1 км с положителна денивелация от 4%) и този, който всеки път ме остава без дъх – баира на Аладжа Манастир.
За него мога да пиша много, защото и много съм страдал на него :) Първия път, когато научих за него беше и когато до изкачих – април месец 2015 г. Тогава освен, че имах чувството, че някой си е направил МНОГО лоша шега с мен друго не усещах. 6 минути в брутална болка, бъхтене нагоре и очакване баира да свърши. Днес ми беше двадесет и първия опит да покоря еднокилометровата отсечка с положителна денивелация от 7%. Не поставих рекорд, но дадох всичко от себе си.

След Аладжа Манастир всичко е цветя и рози – прави участъци, спускания, Виница (кучетата в началото на квартала вече ги няма) е прашна и днес видях един пич да кара кола ВЪРХУ велоалеатя, после леко изкачване до светофара и оттам сериозно скускане надолу. Средната скорост там позволява да се движа долу-горе със скоростта на автомобилите, а след камерите стръмния баир винаги ме е привличал да се спусна с възможно най-висока скорост. Преди 5 дни минах по същия маршрут и счупих личния си рекорд за най-висока скорост изобщо – 72.7km/h

И те така. След малко над час сравнително интензивна тренировка се прибрах в нас и намерих една малка изненада :)

Страва трак на маршрута:

И те така – спорен ден от мен.

Стефан Вълдобрев издаде съвместен албум с Обичайните Заподозрени преди почти година носещ заглавието 10½. Не знам защо, но не му обърнах особено внимание до скоро.

Няма да говоря нито за “По-полека”, нито за “Холивуд”, нито за “Бряг с цвят най-зелен”.
Ще говоря за “Тази песен не е за любов”. Spoiler alert – тази песен е за любов.

Стефан Вълдобрев издава първия си, емблематичен албум (О-о-обичам те, мила) преди 23 години. След това издава още десет албума. Всеки различен, цветен и със своите красиви елементи и трески за дялкане.

Но ще говорим за песента, която не е за любов. Не мога да разбера как за 23 години Стефан Вълдобрев не се изхаби, не запя чалга-поп-like еднодневни песни, които да се въртят като бесни по клубовете. С всеки албум се усеща една болезнена доброта, която струи от него. И премереност, красота. Като виното, което колкото повече остарява става още по-хубаво. Между другото той е на 46.

Момчешката любов, дерзания и трудности. Любов, която е била възможна преди, по времето на нашите родители, по времето на техните родители, но не и в нашето. През последните години майката на Вълдобрев боледува и той решава да напише песен за нея и покойния му баща, вероятно с надеждата да се съберат там горе. Така и става. Майка му си заминава миналия ноември, песента остава.

Публикувам текста и видеото. Отделете им 10 минути, заслужават си.

Текст:
Добър вечер… Хей!
Кой ме търси?
А! Ти ли си това?
Ти ли си това…
По-добре недей.
Не се ли свърши
старата игра…
Старата игра.

Стана време
да се разделим –
би ли ме прегърнала?
Би ли помълчала с мен?
Би ли се засмяла
както правеше преди?
А когато тръгна,
би ли се обърнала?
Би ли се затичала,
би ли ме последвала?
И до мене остани.

Но не казвай, че не мога
да се променя. Не мога
на половина да съм цял.
Да живея, сякаш никога не сме били
влюбени до изнемога,
вречени до край пред Бога –
две уплашени деца,
най-самите на света…
До днес останали хванати един за друг.

Няма вина
в любовта,
ако тя е стъбло
без сърцевина.
Затова си тръгни.
Билото-било.
Тази песен не е
за любов.

Да се разделим –
би ли ме прегърнала?
Би ли помълчала с мен?
Би ли се засмяла
както правеше преди?
А когато тръгна,
би ли се обърнала?
Би ли се затичала,
би ли ме настигнала?
И до мене остани.

Но не казвай, че не мога
да се променя. Не мога
на половина да съм цял.
Да живея, сякаш никога не сме били
влюбени до изнемога,
вречени до край пред Бога –
две уплашени деца,
най-самите на света…

Лягаме в едно легло –
гледаме различни филми…
Лягаме в едно легло,
но сънуваме различно.

Ти ми каза, че не мога
да се променя. Не мога
на половина да съм цял,
да живея, сякаш никога не сме били
влюбени до изнемога,
вречени до край пред Бога –
две уплашени деца,
най-самите на света…

Мъча се, но все не мога
да се помиря със Бога,
да обичам без цена,
всичките си тъмни бесове
да укротя.
Не, не казвай, че не мога
да се променя. Не мога
да живея, сякаш никога
не сме се вричали,
да живея, сякаш никога
не сме обичали,
да живея, сякаш никога
не сме били до тук
създадени един за друг.

Уикенда бяхме в Добрич и Генерал Тошево. Взех колелото и екипировката и се наканих да направя Генерал Тошево – Негру Вода. Винаги излизането извън граница ме кара да се вълнувам супер много и този път не беше изключение.

След катеренето на връх Шипка видях, че новата ми задна вътрешна гума спада леко и реших да я прегледам преди карането. Освен, че беше спукана имаше и огромна цицина. И до тук бях с вътрешните гуми от по 15 кинта. От както имам шосейка карам с вътрешни гуми от Дектатлон за 5.30 лв. за две и понеже са евтини са дебели вършат страОтна работа по нашите прекрасни, гладки и чисти пътища :)
Тръгнах малко преди 12:00 часа от Генерал Тошево, минах през Кардам, продължих по пътя за Йовково (което на всички табели е написано на латиница като Uovkovo) и стигнах до граничния пункт.
Ако за пръв път ми се наложеше да прекося границата с колело сигурно щях да се откажа, но на миналогодишното жестоко 300 км каране (Варна – Генерал Тошево – Констанца – Дуранкулак – Варна) минахме и процедурата е елементарна – само с лична карта и чакане от 5 до 50 минути.

Та стигнах до граничния пункт, поздравих, подадох си картата и чакам за обработка. Граничаря измърморва – “И шофьорска книжка дайте.”. Аз малко заблуден започвам да търся шофьорска книжка и чувам смях от кабинката. Забавни се оказаха граничарите. След като ми върнаха личната карта мръднах 5 метра напред за да си прибера нещата и да продължа, но ме обградиха четирима граничари с интерес като на момченца пред нова играчка и се заговорихме. Единия ме заразпитва:
– С тия дрехи не ти ли духа, момче?
– Духа, но имам имам пет слоя отдолу, обяснявам.
– Аз като бях по-млад ми се наложи да карам три месеца едно Симсонче, знаеш ги, нали? И после 2 години ме боляха колената.
Разказах му за разни мазила, малко тренировки и се изпратихме по живо по здраво с усмивка. Тъкмо закачих единия педал и един от румънските граничари притича до мен и ме пита:
– Unde te duci? Constanza? (Накъде ще ходиш? Констанца?)
– Negru Voda.
Усмихна се, вдгина палците и ме остави.

Тръгнах с усмивка и дочух любеобвилното ръмжене на улично куче зад мен. Беше само и започна да ме годни, извика още едно. И понеже бяха близо до мен слязох от колелото и бях готов да ги направя на ръкавици и двете едновременно. Развиках се и се дръпнаха. Продължих да карам като ми беше ясно, че не бях много категоричен и ще продължат да си ритат здравните книжки.
И реших вместо да сляза и да видим дали моите 100 кила ще го спрат да се състезаваме. За кратко вдигнах максимална според ситуацията скорост, но кучето се оказа доста бързо и охладих поривите му със стария трик като му пръсна малко вода в очите в движение. Отказа се доста по-бързо колкото очаквах и продължих по живо по здраво към Негру Вода.

Негру Вода (Negru Vodă) или по старо му Караомер е малко градче на под 10 км от границата с България. Името му идва най-вероятно от основателя на княжество Влагуя Раду Негру и в превод е “Черния принц” (не “Мръсна Вода” както си мислих по-рано :D). Градчето след последното преброяване е с население от около 5000 човека. Структурата на селището, къщите, кучетата (доста по-дружелюбни от тия по границата) и хората са почти същите като в българско селище, което е и разбираемо предвид близоста му до границата. Потърсих бензиностанция да изпия едно кафе и да взема нещо за Злати, но не намерих, а не ми се рискуваше да си оставям колелото без надзор дори и за секунда и реших да се върна по същия път.
Не бързах изобщо. Разглеждах нивите, красивите гледки и ЖП линиите (а там има много) и набързо стигнах до граничния пункт (където Стравата е спряла да ми засича времето). Пак същата процедура, но от Румънска страна. Стана за около 15 минути (2 минути сканиране на документите, 13 минути гледане в една точка докато дойде другия колега) и тръгнах. Този път на изпроводяк ме гониха две кучета подобни на пинчери с козина, но бяха прекалено несриозни за да спирам и да се разправяме. Пътя в двете посоки е с променлива отврат, тоест е много смотан между Кардам и Йовково, а през останалото време пак не е як.
На прибиране спрях да снимам табелата “Сметището е затворено”, но не успях да заснема “Ферма за кози” малко след това. Щеше да ми свърши страхотна работа за край на спора с някой от срещуположния пол.

И се прибрах. Времето беше между 2 и 5 градуса, духаше, отне ми точно 2 часа, но разходката си струваше.

Снимки:

Strava track (от границата към Тошево Стравата явно е спряла да работи…)