Преди време писах за блогването, а тези дни започнах да реализирам една стара идея – да направя списък с повечето (активни) български блогове (най-вече персонални, не от типа на lifehack.bg, който е добър, но извън моя интерес.
За сега съм събрал около 20 като за всеки ще има малко информация – активен ли е, основна тематика, кога е създаден и т.н.

Ако имате други идеи съм отворен.

А аз пак се опитвам да направя писането в блога ежендневен процес, но понякога не ми дава съце да напиша нещо от типа на “Днес деня беше насран, искам да спя”. Като не носи някаква дори и минимално полезна информация за вас като читатели не виждам голям смисъл.

Помня първия ми учебен ден. Беше преди 22-23 години. Бях рус, с черно костюмче и държах един голям букет увит в целофан в ръце, майка, татко и брат ми бяха около мен. Всички се вълнуваха супер много, а в двора на училището цареше невероятен глъч. Помня огромния коридор, огромния чин и немалката раница, която до последно татко държеше в ръце да не ми тежи. Влезе началната ни учителка и започна да ни показва смисъла на света около нас, научи ни да четем, да смятаме, а в нас ме научиха на също много неща.

Времето минаваше и аз останах много тих, срамежлив и бях най-малкия по размери от всички в класа ми. Дойде края на осми клас и се преместих в ново училище. Там от първия ден помня Директора, учителката по информатика, тази по математика, по БЕЛ и т.н. Те всички за мен бяха Будители. Събуждаха в мен любопитството, желанието за знания и нуждата от такова, а аз попивах колкото можех.
След като завърших желанието за знание не спря. Започнах висшето си образование и помня добре първия път когато един от преподавателите ми каза “Недко – искаш ли да водиш часове тук в Университета?”

Това беше повратна точка в живота ми. Не знаех изобщо дали ще се справя, нямах идея как да говоря пред хора, дали ще мога да преодолея болезненото чувство да изляза пред толкова народ и още поне 10 неща. Получих огромната подкрепа от която имах нужда от моите родители и след един семестър по водене на два предмета видях, че желанието да предам знанията си на други е по-силно от страха ми да изляза пред тях.

И така до първата ми конференция, която беше катастрофална до последната такава, която мина далеч по-гладко. И във всяка моя лекция казвам защо го правя.
Правя го защото вярвам в предаването на знанията.
Никой от лекторите с които сме водили не го прави за пари. Нито за слава или лична изгода. Правим го за да споделим знанията си ако успеем да запалим поне един човек с това, което сме разказали, да провокираме умовете им.

Ние всички можем да бъдем будители. Можем да събуждаме понякога дълбоко заспалите фейсбук умове и да провокираме, да даваме без да искаме нищо обратно.

Нека всеки от нас буди колкото може повече хора около себе си, нека всеки дава. Защото колкото повече даваме в тоя наш занаят толкова повече ще вземем. Ще взимаме усмивки, нови колеги, нови знания и не на последно място – огромни дози вдъхновение.

Честит празник на народните будители.

Нещо специфично около мен, което моите близки може би знаят е, че виждам света не като цветен/черно-бял, голям/малък, /хубав/лош, а като една много сложна комбинаторика. Виждам в космоса например изключителна комплексност, а не просто безкрайното черно петно с белите точки, в хората виждам десетки работещи по абсурдно добър начин системи, в отношенията – невероятно дълбока комбинаторика в която постоянно се опитвам да търся правилните комбинации.

За жалост това понякога вреди – виждайки и осъзнавайки света около себе си по този начин означава, че някои елементарни човешки дейности или разбирания за света около нас са ми супер трудни за осмисляне. Или при изкуството – в свиренето на китара започнах да “усещам” музиката след прекалено много време, в танците простите движения или “просто усети музиката” ми отнеха години. А да не говорим за фотографията – за мен всичко беше (май и още е до голяма степен?) бленда, скорост и композиция.

Има си и хубави черти това, разбира се – например в работата или като цяло в моя бранш някои неща ги хващам от половин оборот и привидно комплексни неща разбирам органично.

Та така де – стигна се до там, че по време на подготовката ни за едно представление преди няколко години нашата хореографка започна да придобива известни изкривявания като например “Завъртете се на 45 градуса”, “Направи две равни по дължина крачки, завърти се обратно на часовниковата стрелка и подай дясна ръка”. И тогава ми загря канчето.