Има дни в които човек иска да умре. И такива в които няма сили да го пожелае.

На Гергьовден симпатягите от iRun.bg организираха горско бягане в източна Стара Планина, село Билка, което по снимките изглеждаше епично, а панорамите бяха умопомрачителни. Реших да участвам почти веднага след като отвориха записванията по няколко причини, които съм писал неведнъж и тук:

• Искам да знам колко мога и кога ще се пречупя;
• Искам да изляза и да дишам чист въздух с пълни дробове и да направя това, което някои наричат невъзможно;
• Да вляза във форма.

Преди бягането имах два lifetime events – 500 км. на колелото за два дни и QA: Challenge Accepted и сякаш не ми остана време да мисля за Коджа Кая. Но искам или не дойде и то със силата на нещо, което човек отдавна се е опитвал да сложи в по-долния шкаф и го намира прекалено късно. Докато се настроя вече бях на старта, казахме си чао със Златина и поех с реката от хора, щеки и усмивки по стръмния склон на село Билка по посока връх Коджа Кая.

Разказа ще е кратък (за разлика от този за първия ми дуатлон). Времената се измерваха в броя чешми, които преминавахме и контроли покрай тях, нямаше подкрепителни пунктове. Аз бях подкрепен с:

• 1.5 л. вода във воден резервоар в раницата;
• 4 гелчета;
• 2 вафли;
• 4-5 кофеинови бонбонки.

Максималното време за 25 км. бягане беше 6 часа със старт от 10:00 часа и финал не по-късно от 16:00 часа.

Не успях.

И все пак ще ви доразкажа. Първия път, когато рухнах беше на около 5 км. от старта. Тогава бързото темпо при изкачването на Коджа Кая и изключително горещото време си казаха думата прекалено бързо. Вървях с неравномерна скорост, тоест бавно, после притичвах и пак бавно, което допълнително ме прецака. От колоезденето знам как да се справям с такива ситуации и успях, макар да ми костваше много. Започнах да анализирам защо така стана – храна, вода, тонус, пулс уж бяха в норма.

Продължих. Пункт втори мина с втора стена* при стръмното спускане. Бедрата ми не издържаха и започнаха да се огъват от прекомерното натоварване. Продължавах да се опитвам да бия математиката за да измисля как да успея да финиширам в контролно време. 

Не успях.

1400 метра вертикална денивелация по целия маршрут се равнява на малко над 460 етажен блок (при средна височина от 3 метра включително плочата на пода и тавана).

Обяд е. Всичко започва да боли повече от обикновено, слънцето подигравателно ме гледа как се влача по баирите. Трета стена. Стоварвам се тежко на земята, отпивам от водата в раницата и започвам да смятам – калории, температура и колко вода съм изпил. Увеличих приема на храна от 60 минути на през 45, а водата – почти два пъти по-често на по-малки порции.

Боли.

Станах насила и започнах да се влача по баирите. И тогава дойде онова полурелигиозно усещане за лекота и сила. Прикапаха първите капки дъжд. Сложих си телефона във водозащитен плик и тръгнах смело напред. Тогава трябваше да се досетя, че делюзията не е породена от дъжда, а от последния сигнал с който тялото ми каза, че ще последва още една стена и този път няма да мога да я прескоча.

Седемнайсти километър. Изкачването ще започне всеки момент. Остават ми 7 километра, които без значение през какви баири мина с колелото ще ги изкарам за минути. В бягането е различно. Там боли повече, колкото повече крачки се натрупват толкова повече натежават на душата и очакваш скоро да се скърши.

Пристигнах до предпоследната контрола. Казаха ми, че има чешма на около 200 метра в страни, запътих се натам и ето, че света започна да се пълни с цветове и аромати отново. Имаше огромна чешма с чудовищен дебит. Напълних вода, измих лицето, но не издържах и влязах в нея. До колената. Усещането беше нещо средно между болка и най-хубавото чувство на света.

Тръгнах нагоре. Три часа и половина катерих най-абсурдния връх, който съм катерил някога. Болеше, беше нечестно стръмно, заваля дъжд и температурите паднаха с няколко градуса. Спирах на всяка трета крачка. Болеше като дишах, като стъпвах, като спирах, дори като си движех врата.

Три часа и половина ми отне да изкача връх, който беше покорен предния ден за рекордните 23 минути.

Бързах, но не можех повече. Физически и психически не можех. Нещото в мен се счупи и спрях. Нямах нито желание, нито сила да продължа нататък. Това, което не можах да строша през над 12 000 км. на колело последните 3 години, всичките лекции на които съм бил на ръба, всички неща в личен план. Нищо не беше ме пречупило. Дори и 30-те часа колоездене. Нищо. Освен една купчина камъни и 6 часа бягане. Почувствах се унижен, че съм позволил да стигна до тук. И исках да умра. По философския начин, сигурно, не знам. Исках да легна, да затворя очи и да се събудя в нас. Искаше ми се никога да не бях искал да се запиша, никога да не бях губил. Никога, никога.

Тогава се срещнахме с Ники Томов, питах го колко е часа и той ми каза – “16:00, защо?”. И се случиха две неща, които винаги се случват по каналния ред когато стане време да съм на място на което не съм:

1. “Изгубих” си казах. На часове от финала съм, бягах часове, боли;
2. “Спечелих” си казах толкова тихо, че да не ме чуе никой. Най-накрая съм свободен от часовника, от финала. Вече мога да спра, да си почина и да приключа когато поискам.

Просветляващото чувство с философията на бревета (велосипедно каране на дълги разстояния, обикновено от 200 до 1200 км БЕЗ състезателен характер), който винаги е казвал, че не е нужно да се състезаваш с другите, а само със себе си. И че никога състезанията не са ме интересували. Всъщност се опитвам да надвия себе си и онзи около 1400 грама между слепоочията ми и никой друг.

Ако трябва да съм честен дори и да бях на финиша 30 минути по-рано сигурно щях да се спра и да изчакам някой да финишираме заедно. В духа на бревета, в духа на човешкото, а не освирепялото състезателно темпо. Не бях там за това.

Бях отново на върха на Коджа Кая. Този път той ме покори. Настани се с цялото си величие и тежест удобно в мен и пречупи нещо, което доскоро смятах, че ще е много по-трудно за чупене. Застоя се, огледа се и запечата в мен няколко невероятни гледки, дъжд и желанието да разкажа тази история на вас.

Последва крайно болезнено едночасово слизане и финал.

На 300-400 метра от финала хора започнаха да ръкопляскат, да свирят и да окуражават, обявиха ми номера (261, нали помните?) и … финиширах.

На 2 крачки зад финала ме чакаше Златина. Отпуснах се на нея и се разплаках.

Другата година ще се видим пак, Коджа Кая.

И нещо извън разказа – организацията, провеждането, маркировката и всичко беше на толкова високо ниво, че не знам как е възможно без спонсори и само на такси за участие да се случи нещо толкова красиво, организирано, добре популялизирано и технически над високите ми очаквания (например интеграцията с race-tracking.org и следенето в реално време на участниците).
Вие, добри хора, сте страхотни.

Можете да видите всичките снимки от събитието в тяхната страница.

Note – този тип бягане с голяма денивелация се нарича skyrunning, сметката за етажите е правилна (1400/3 с малко отклонение от 6.66 за да охладя емоциите на стоителните експерти относно стандартите в строителството) и да – и ти можеш да го направиш. Не е невъзможно за един сравнително обездвижен 100 килограмов QA (да, салих 5 кила последните месец и нещо, йес!). За техническите хора – средния ми пулс е 150, максималния – 180. В петте HR зони съм както следва:

• Zone 5: 4% (най-висок пулс)
• Zone 4: 57%
• Zone 3: 28%
• Zone 2: 11%
• Zone 1: 0% (най-нисък пулс)