3:00 вечерта е, аз стоя и попадам случайно на новината, че Ленард Коен има нов, посмъртно издаден албум. Носи скромното “Thanks for the dance”, но веднъж пуснат носи вълна от емоции – малко любов, малко тъга, малка тъжна усмивка, малко тъжни очи.

Последния албум на Ленард Коен е един бисер в колекцията от всичките му петнадесет албума, но истинското съкровище за мен винаги ще си остане “You want it darker”. Ако някой ме пита с какво ще запомня последните музикални години това са списъци с различни автори и песни, но нито един албум, който да е наистина брилиантен, чист и носещ скръбта на деветнадесетте дни след които си заминава Ленард. Неговия последен пожизнен албум м свари неподготвен, изтръгна всичко от мен и после ми го върна, но много повече, много по-силно и може би тъжно.

И говорейки за пожизнени албуми нямам право да не спомена Дейвид Боуи с неговия “Black Star” и изключителната песен/мелодия/видео – “Lazarus” който още първия ден събра няколко милиона гледания (към момента са 53М)

Преди да натисна бутона “Публикувай” се замислих къде искам да слушам и трите албума и това може би би била малка стая с онези големи дървени кресла, килим под него, няколко рафта с книги, достатъчно добро озвучение (може и със слушалки) и чаша (две-три) добър скоч/бърбън. Мисля, че това ще ме направи щастлив.

Ден трети. След втория безалкохолен ден на третия ми се отвори бирената клапа. Лошо, че беше неделя, но си поех рисковете! Та Чъмпа дойде да ме вземе с колата, отидохме до Аспарухово, заредих един нефилтритран Старопрамен, нещо ново, което не е най-доброто, което съм пил, аху иху и се озовахме в началото на Sonata Arctica. Аз заредих няколко бирички и се впуснахме в търсене на ОК места. Както и предния ден този беше с доста повече хора, доста по-трудно човек можеше да стигне по-напред, но ние така или иначе не искахме да се редим на решетките. И Sonata Arctica започнаха своето епично пътешествие по пясъка на Аспарухово, в сърцата на феновете, а ние с Чъмпа стояхме с учудени погледи, дълбоко впечатлени от страхотността с която се лееха Sonata Arctica.
Свършиха сравнително бързо (или поне на нас ни се стори така) и дойде ред на sound check-а на Avantasia. Заредих още бири, шибнах няколко шота Йегермайстер (или известен с другото си име – Йебермайкер), чаках ред да ми оформят брадата (имаше такава услуга от Брадао), запознах се там с трима метъл братя, но след 20-тина минути чакане се отказах, после пак отидох, поскарахме се с един друг метъл брадър, който ме пререди и тей. Сега в лицето продължавам да съм като блъснато куче.

Тъй де, дойде ред на Avantasia, които от първите акорди разпиляха пресветата епичност по всички нас и започнаха да къртят акорд след акорд, песен след песен и вдигаха епичност-о-метъра доста бързо. Излизаха един по един стари и нови вокали, кой от кой по-добър, беквокалите бяха жестоки, а цялото представление повече приличаше на някакъв извратено добър метъл мюзикъл. През повечето време стоях с отворена уста и зяпах зрелището.

Обещанието на организаторите е, че Varna Mega Rock 2020 ще е още по-епична. Да се надяваме.

А да – най-важното изтървах – видях жив човек, който носи тениска на Конкурент. Прекръстих се няколко пъти, питах хора около мен – не ми се беше превидяло! Те-нис-ка на Кон-ку-рент, копеле! КОНКУРЕНТ!

IMG_20190818_203111

Image 1 of 7

Метъл да се лее. И бира.

Ден втори беше съвсем безалкохолен тъй като може малко да съм прекалил петък вечер от екзалтацията покрай Rage.

Та бях с колата на фестивал – нещо дълбоко заклеймявано от моята светла личност години наред. Имах малко работа преди да влезем и минавайки покрай оградите чух Velian – страхотно озвучение, личеше си, че мачкат публиката. И четейки новините явно е било така.

Влязохме за Sevi, малкото момиче с големия глас. Бая енергия има това дете, да не говорим за музикантите около нея. Последните години Sevi просто къртят, мачкат и заявяват стоманеното си присъствие на нашата родна сцена. Този път не беше изключение. Фестивала във втория си ден беше осезаемо по-пълен и имахме малко затруднения с гъчканицата, но това не пречеше.

И така Sevi приключиха ударно, но както всяка подгряваща група без много думи просто в края на песента оставиха киратите и зачакахме да дойде ред на гърците от Firewind. И дойдоха. Нежното интро на фона на новолунието, лекия ветрец и аромата на море, бира и пот направиха започването им съмнително. В тия моменти или избухват или просто нямаше да се получи. И така около половин минута започвайки с “Ode to Leonidas” момчетата галеха китарите и барабаните си, засилваха общото чувство, че нещо ще се случи и то не се забави.

На сцената излезе Henning Basse, който изненада снебрежния си вид, корем и бира в ръка все едно ще ходи после да жъне жито. И 5 секунди по-късно вдигна всички на крака. Не знам каква е тайната на харизмата му, но един час ние всички бесняхме и се кефихме супер много, скачахме и крещяхме с тях. Китаристите не се даваха и бяха на световна величина, но барабаниста… за барабаниста трябва да измислят диагноза само за него. Този човек от-ка-чи. Не спря да беснее от първата секунда докато дойде ред на W.A.S.P.
Firewind вече си имат нов фен.

След незнамколковреме и цялостна смяна на фона, инструментите и част от озвучението на сцената започна най-дългия soundcheck в живота ми – сигурно 20+ минути въртяха, сукаха, настройваха и нареждаха. И излязоха, за шести път на българкса сцена, W.A.S.P. Публиката вече беше се сгъстила супер много, хората скандираха и излязоха. W.A.S.P. или White Anglo-Saxon Protestant. През осемдесетте години Блеки Лоулес (йеп, така се казва вокала им) е бил считан за секс символ. Сега обаче, бога ми, бях изненадан. На 61 Блеки изглежда като евтина, дебела версия на Ози Озбърн, но с бял грим, очна линия и йога клинче.
Не отричам чудовищно добрата им координация, изключително прецизното свирене (Блеки мачка) и вече поовехтелия му глас, но все пак си тръгнахме след третата песен. Сигурно си е заслужавало, но като не-фен не можех повече.

Note – на WeRock статията за събитието отново мачка, ставам им категоричен фен.

Вчера бяхме на Varna mega rock в Аспарухово двамта с Чъмпа. Обиколихме целия град с автобуса докато ни затътри до Аспарухово, междувременно ударихме по една биричка и стигнахме. Не беше нещо невиждано като гори от коси и мега метал настроението, но се мяркаха от време на време разни хора с елечетата и тениските на правилната вяра.
Та отидохме сравнително късно и Destruction бяха вече по средата криво-ляво. Тях ги слушах преди 13 години на “Thrash til death fest” в Каварна, но когато излязоха Napalm Death всичко друго избледня. Та за мое съжаление слушахме съвсем стандартен траш даже леко избледнял, а групата – спряла себе си в средата на осемдесетте години. В което няма нищо лошо, не очаквах повече, но все пак нещо ме бъзна леко в душата. Изсвириха няколко песни от съвсем пресния си албум “Born to perish”, коси се вееха, а ние с Чъмпа бяхме доволни от живота, новолунието, приятното време и липсата на каквато и да е било блъсканица.

И дойдоха Rage. Тия, които с надсмешка си говорихме, че никой не ги е чувал излязоха със симфоничен оркестър и сцепиха всяка капка вода по плажа на Аспарухово. И двамата не ги бяхме слушали предварително, но дебелия Peavy Wagner на който не мога да му произнеса името излезе и заля цялата сцена с някакъв невероятен позитивизъм, енергия и чувство на лекота. Раз-це-пи-ха мрака тия. Още ме боли врата. За бога в оркестъра (който беше български между другото) имаше фагот. Цялата публика откачи, имаше 1-2 мошпита, но през повечето време имаше чист, искрен хевиметъл. А той се лееше и ние мятахме коси, викахме с тях, пиехме бири с литри и се кефихме на прекрасността, която може това да събитие да донесе на човек. И всичко беше чудесно докато не изсвириха Holy Diver на Dio. Тогава всяко гърло се ангажира за няколко минути да даде всичко от себе си и да почете паметта на Дио, да затвъдим, че във Варна метъл култура съществува, съществувала е и винаги ще съществува.

Прибрахме се бавно допивайки бирите си в една съмнителна копърка с чернокож, който ни одра малко повече отколкото би струвало иначе с нормална таксиметрова компания, вървяхме и превъзнасяхме немските машини от Rage и си легнах в 2. Днес с нови сили ще чакам да чуя българите Velian и Sevi и ще дадем щанс на W.A.S.P. да покорят сърцата ни.

Заслужен кудос за автора на статията за Varna Mega Rock 2019 – Alatriste. Чакам разказа му с нетърпение утре.

Ако сте любопитни можете да чуете Rage директно от Waken 2017 където са с новия си китарист и къртят мивки:

Note – забравих да кажа за измекярите от Йегермайстер (или т.нар. Йебермайкер), които бяха там и предлагаха шотове като малкия беше 20 мл, а големия – 40 мл. Четирдесет милилитра е големия! 40! Това е някаква абсолютна шега. Аз с 40 мл. и спирт за горене да пия няма да мога да се омотам, бе! Срамота.

[Show slideshow]

Минаха се точно шест години откакто излязох за пръв път на сцена пред няколкостотин човека и не водих лекция а… танцувах. Повечето от вас, които ме познавате достатъчно отдавна ще се сетите, че танго треската ме държа няколко години (държи ме още, ей тук горе). И точно преди 6 години хванати за ръце с Милена се качихме на сцената, под прожекторите и направихме това, което тренирахме последните няколко месеца.

Помня колко усилени тренировки бяха. Креми, нашия хореограф, един ден събра десет от нас, трениращите, и ни каза – “Искате ли да танцувате пред хора?”. Аз се облещих, другите бяха със смесени реакции – от смях до леко, но сериозно кимване с глава. И така и стана. Екипа, който отделяше по 3 дни седмично (понякога и по 4 дни) с тренировки нерядко до полунощ бяхме – аз и Милена, Стоян и Деси, Тома и другото Деси, Виктор и Крами, Наско и Мария. Всеки си беше намерил органично партньора.

Много вода се изля докато дойде времето за фестивала, случиха се хубави и лоши неща, но най-вече хубави. И ето, че дойде датата, аз нямах търпение, отидох в залата доста рано сутринта, Креми тъкмо я беше отключила. Имаше нещо много вълшебно когато няма никой в залата и ти можеш да загрееш или репетираш. Ти сам и залата, онази чупка в пода, огледалото, аромата на цветя, всичко. Започнаха да идват лека-полека всички, дамите си правиха прически и си нагласяха тоалетите, ние гледахме тъпо. Към 11:00 отидохме там, където се провеждаше Summer Salsa Festival (на триторията на свободния университет) и зачакахме. Бяхме подготвени и притеснени, всички. А на сцената излизаха някакви нечовеци – правиха върховни движения, хореографии, разказваха истории. Дойде и нашия ред. Точно по обяд. Излязохме и почувствахме сцената, стълбите до нея, вятъра, слънцето, хората, които бяха насядали в тревата да кибичат или да чакат ред. Направихме хореографията, което беше чудесен знак, че всички сме подготвени.

Опитах в този абзац да пресъздам усещането, което беше в мен тогава, но не ми се получи. В общи линии всички бяхме сериозни, но вътрешно кипяхме, пазихме си дрехите и обувките да не разлеем нещо върху тях, да не ги намачкаме. Беше един от онези моменти в които имаш толкова много неща в себе си, че спираш да мислиш за малко. И тази липса на шум беше страхотна.
Вечерта дойде бавно и мъчително. Бяхме единствените, които щяха да правят танго хореография на салса събитието. И момента настъпи, защото те така правят, идват с или без да си подготвен, Креми дойде, кимна ни, а ние стояхме тихо и си гледахме обувките, обелвахме по една-две думи и го мислихме. И мислихме.

Навън имаше няколкостотин човека и всички бяха дошли да се забавляват. Ние бяхме там да се оттървем от демоните си поне за малко. Обявиха ни, шум, прожектори. После тишина. Цялата хореография се случи като една магия, която не знам как работеше, но си беше там. Всичко стана божествено леко, като перца бяхме. На мен ми се плачеше на сигурно 10 места в хореографията я заради бандонеона, който изплаква някоя по-висока нота на правилното място, я заради някое движение.
Наистина не мога да опиша онзи момент в който прожекторите светнат в очите ти и ти се чувстваш като в кутийка в която никой не наднича и си заключен ти с партньора си заедно с другите участници. Но знаеш, че не е така. Когато твоята музика свири с ударите на твоето сърце, когато се чувстваш свързан.
В онзи малък момент в който колкото и недодялан да си се чувстваш лек като перо и дишаш хората, емоцията около и в теб, светлините.

После хората ръкопляскат, малко прегдърдки и радости и едно чао.

Минаха шест години. Един живот се извъртя, падна и се изтърколи. На негово място дойде друг. И всеки път когато чуя бандонеон нещо в душата ми ще изплува и ще ме връща в тези моменти, когато беше просто, когато танцувахме и го правихме с часове, дни наред и не ни омръзваше, когато бяхме всички заедно.

Креми – благодаря ти, а другите – винаги ще ви пазя тук в ляво увити с целофан от моменти и случки, всички заедно. Защото танго може както да донесе несметна скръб и тъга така и да ни накара да бъдем искрено щастливи.