Вчера наново започнах да препрочитам блога на maniax-а и някак ми дойде желание да продължа с моя блог.
Доста мислих защо стана така, че постепенно спрях да пиша в него и осъзнах защо – в началото беше с постове като този – какво ми се е случило, разни размисли, стихове и разкази, tech news, после обаче започнах да пиша малко по-дълги постове (и най-дебелия ми разказ “Мина Дунав Ултра 2018“, в който има скромните 5683 думи…), после това започна да става стандарт, после направих списък със статии по които ще пиша и накрая смених работата и всичко остана на заден план. Дори и това да постна няколко любими български автора.

Тъй де. Ей ме на. Лонг стори шорт:

• Още карам колелото;

• Още си мечтая да се включа в извращението наречено Дунав Ултра (или друг подобен challenge);
• Преди точно година смених работата и полето – от QA към DevOps (това беше една от темите, които предложих за QA: Challenge Accepted 6.0), чувствам се отлично. Имам супер много, супер различна и супер трудна понякога работа, но чувството на удовлетвореност когато нещо влезе в production по което съм работил е моята най-голяма награда (в отделен пост ще разкажа как затрих едни бази прeди време … :D );
• Мисля си за подкаста и формата му и колкото повече мисля толкова по-малко неща ми остават. Моите идеи се препокриват на 70% с тези на Говори Интернет, които правят прекалено добри подкасти (тяхната сметка!!!), имат си и Експлейнърът на ГИ и се чудя какво да правя и в коя ниша да се насоча. Не мисля, че някой би искал да слуша едни и същи новини на две различни места;
• Ще говоря на QA: Challenge Accepted 6.0, който ще е по-особен формат от обикновено благодарение на вируса, който накара всички интроверти да се чувстват на своя територия. Ще говоря за това как да говорим пред публика, което е супер тъпо заглавие, но ще задълбаем малко в психологията, как да излезем от панически атаки (което може да ви сте струва смешно или с прекалено малък шанс да се случи, но ако излезете пред 700 човека всяка малка пукнатинка за която дори и не знаете зейва и положението става да си е*е майката), някакви малки tips and tricks (spoiler alert – ще я има историята за OpenFest и PornHub в history-то на единия от lightning talk-овете) и по-големи tips and tricks и като цяло се очертава да е епична лекция. Или да е пълен провал, ще видим!

Та тъй де. Откъм вицове съм се запасил с един златен фонд, който ще изсипя някъде тук, защото поколенията трябва да знаят какъв идиот е бил баща им. Освен това в Pocket имам супер много материал поне за няколко епизода.

Те така. Радвам се да се видим отново и до нови (скорощни срещи).

Лично

Започвах три пъти да пиша за Христо Фотев, но то е като да пишеш за планина – хем можеш с две думи да я опишеш, хем колкото и да пишеш няма да е достатъчно.
Романтичната душа на Христо Фотев е бездънна като очите на момче. Именно той е в моите топ трима български автори. Публикувани са 21 негови стихосбирки. Fun fact е, че е роден в Турция и чак на 6 родителите му се местят в Бургас и оттам идва морето, поезията, любовта. Пред адаша Недялко Йорданов казва, че не може да не говори български след като диша нашия въздух, гледа нашето море. И такъв си остава до края. Друг интересен факт е, че кандидатства за Художествената академия, но не успява да издържи изпитите. Работи и като художник преди да стане главен редактор на “Черно море”. 7 години след смърта му министерството на културата и съюза на българските писатели ще направят Национална награда в конкурса за поезия „Христо Фотев“.

Морето само живите обича – Христо Фотев

Mорето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната
да се прелива с белите вълни.
Момичето обичаше моряка,
моряка – всички хубави жени.
Остана само кърпата с червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и смутени
и скочихме в студените води…
До дъно преобърнахме морето
със пръсти, посинели от тъга,
да търсиме момичето, което
морето не изхвърли на брега.

Морето само живите обича – Христо Фотев