v 0.5 | It gets easier. Every day it gets a little easier, but you gotta do it every day. That's the hard part. But it does get easier.
Днес цял ден се боря с kubernetes. Ще станем приятели, но ще боли. :D
In other news:
Още ми е странно като пиша, че сме 11 месец. В главата ми е да речем средата/края на Септември.
Вчера Злати по средата на битката с децата за вечер ми каза, че има изненада за мен – “Цялата вечер е твоя, аз ще се грижа за Оги”. Който няма деца може да не осъзнае каква жертва е това за човек, който изкарва по цял ден с децата докато аз съм на работа. А какво имаше снощи? Снощи беше релийза на God of War: Ragnarok – една от основните причини да си взема PlayStation 5.
Цъках от 00:00 (официалния release date) до 02:30 с малко прекъсване да нахраня Оги.
Първите ми впечатления (без да спойлвам ако мога) са, че Santa Monica Studios са слушали внимателно потребителите си. Историята вече е много, много по father-son, много повече интеракция има между персонажите, много нови неща излизат, а героите узряват повече и повече (особено Артей (Artheus) и Кратос). Като графика си е добре, но е да речем 15-20% по-добре от предната (поне до момента, после може да излезе нещо по-интересно, поне в ютуб има доста геймплей с едни страхотни пейзажи, едно чудо). Аз играя на PS5 и я въртя на 120хз на около 85 фрейма през цялото време, тоест играта се играе гладко, без засечки, без шумове (само от охлаждането на конзолата се чуват понякога малки стонове).
Не напразно IGN оцениха играта 10/10, а няколко студиа още преди няколко месеца започнаха да си оттеглят заглвията за 2023, защото беше ясно, че GoW ще е игра на годината.
Днес ще го карам малко по-слънчево. Сутринта беше приятна, но динамична с двете деца (знам, но ще пиша за бебенцето когато му дойде времето, не искам да издекламирам само факта), после в офиса и сега боря нещото наречено BitBucket (май съм се разглезил около GitHub Actions и сега ми идва малко примитивно).
Мечтая си идните дни да изкарам колелото и да си направя традиция да го карам по обяд както бях по едно време през ляото (тогава проблема беше, че по обяд беше адски горещо).
И говорейки за мечти – мечта ми е багера, който рови на точно 2 метра от мен да не ми спре тока или интернета, но за това ще видим :D
Хах, преди само 3 години ми е била лекцията в dev.bg на тема security testing. Тя беше предшествана и от лекция на ISTACon. Интересното на тази за DEV.BG е, че направих видео по темата компилирано от многото бъзици и лафчета започайки от морето, Исуската, бялото платно, конвертирането от вода във вино и т.н. Та една сутрин към 6 се хванах, обиколих 5 магазина да намеря червен сок и вода, носих си стъклена чаша и към морето да заснема клипа. Беше много awkward, но пък feedback-a беше добър – забавно им е било на хората и даже са научили някакви неща. Какво повече мога да искам? Темата беше Security testing – from lizard to wizard in 40 minutes и се проведе в CampusX. Видеото можете да видите тук (смотания ми wordpress не прави preview на видеа от фейсбук), а събитието можете да видите тук. Залата беше препълнена и със стоящи отстрани хора, което беше много вълнуващо и направо леко насиращо :D
In other news:
– SadServers e полезна услуга, която ви помага да си развиете troubleshooting skill-овете в посока Линукс
Денят започва с покойния Честър, за който писах когато отне живота си. Наскоро попаднах на едно music react video в което The Charismatic Voice прави анализ на песен на LP, която не бях чувал от векове – Given Up. Бях забравил колко е яка. A live-а е жесток:
В един от анализите, които четох като си замина Честър някой някъде (имаше поне един журналист, който изпитва емпатия към него) беше казал – “Now all the lyrics makes sense”. И като се замислите повечето им песни са вик за помощ, а той говори открито за депресията си, но това не му попречи да си замине на 40.
И понеже докато писах този текст се върнах малко назад, сетих се за други заминали си таланти и просто нямаше как умът ми да не залитне с елегантна стъпка (представям си го носещ лачени обувки и тъмносин костюм) към физическото нещастие, което изпитах когато си замина Ленард Коен (и посмърнто издаденя му албум, за който писах). Хората на изкуството са два типа – едните са много, много екстравагантни (понякога клонящи към клоуни направо) или имат деликатна душа на творец и тъжни очи. Ленард Коен беше от вторите. Огромното наследство от най-прекрасни песни ще живее много, много дълго време. Един негов рецитал от Дъблин ме накара да подсмърчам като шестгодишен когато го открих съвсем случайно, споделям го с вас:
И последно, ако ви харесва гласът на Ленард Коен искам да споделя един от много малкото албуми, които са ми абсолютен 10/10 – You want it darker. Събрана скръб и любов в продължение на десетилетия Ленард Коен запечатва всичко това малко преди да почине, а малко след това издадоха и албума, пожизнено. Няма да излъжа ако кажа, че бяха едни от най-щастливите и същевременно най-нещастните моменти от месеци насам. Искаше ми се да запаля една пура и да си налея един голям Лагавулин и да излсушам в тишина целия албум на един дъх.
Тъй де, доста време мина откакто не съм използвал блога си за да блогвам нещо около мен. Като цяло последните 3-4 месеца откакто смених работата се случиха мега много неща, едно от които е, че се сертифицирах като AWS Solution Architect – Associate. Няма да ви лъжа – беше трудно. Огромни обеми от информация по цялото широко поле на AWS си беше плътни три седмици подготовка. Ако на някой му е интересно мога да споделя какви материали използвах и като цяло стратегии за минаване на изпита, защото с ограниченото време и комплексните въпроси човек лесно може да изгуби представа за времето и да стане мазало.
Освен това последните 2 седмици съм се фокусирал върху сертифициране в Kubernetes – CKAD, което ми се струва, че не е толкова трудно колкото AWS, но си изисква времето и фокуса. Надявам се тази седмица да имам време да се явя и ще се похваля при първа възможност (умря циганката… :D ). Понеже ми стана доста интересен този k8s мисля, че си е съвсем doable да мигрирам home lab-а към k8s – хем ще имам свой “production” (нямам по-големи кавички, сори), хем съм убеден, че ще науча още повече за него.
Освен това, естествено, извън работата имам и една страхотна новина и тя е, че станах татко за втори път, но за това повече утре, когато малкия ще стане на точно един месец.
Чиърс!
Слуашли ли сте Mazzy Star? Не сте? Сте, но не знаете, всъщност.
Попадна ми супер случайно докато слушах други неща, не момент, ще разкажа и тази история (малко рекурсия да направим). Lamb of God имат нов албум, Omens, който преслушвах. За него може би ще пиша скоро, но бих казал, че би бил чудесен двигател за някое каране из планините. ТА! Приключва последната песен от албума им, September Song и аз си ги слушам на заден фон докато чета за изпита си по CKAD и след като приключва идва следваща песен. След грамогласното каране на LoG започва нещо абсолютно различно – спокойно, нежно, едно такова носталгично даже. И тъкмо пиша някакви бесни YAML файлове и някак тази разлика успя да ми счупи нишката на мисълта (все едно докато се къпете рязко да спре топлата вода, но за 2 секунди, едно такова). Та усетих, че трябва да спра и да послушам малко, защото бях я слушал и преди много, много време.
Та представям ви и на вас магнетичните Mazzy Star. Има няколко изпълнения на Fade into you, но това мисля, че ми е най-любимо. Enjoy:
Коментарите са супер положителни (доста голяма рядкост за youtube) и има няколко много ценни. Един от тях ще запомня:
This song makes me want to go back somewhere I’ve never been, makes me want to feel something I never felt.
Here’s to all of us who are homesick for a place that no longer exists.
В моя стил е ако харесам едно парче да го въртя на repeat с дни/седмици (както беше първото парче от OST-то на God of War, като Kovacs, както Joe Bonamassa и Beth Hart и връщайки се назад през годните още десетки парчета). Та когато излезе Yen, на Slipknot, като част от албума The End, So Far, който ще излезе в края на Септември, я чух, заедно с останалите – The Dying Song (time to die) и The Chapeltown Rag като и трите ми допаднаха много, но основната ми грешка беше да сравнявам с Iowa, моята първа Слипнот любов и първата ми наистина тежка, смразяваща и болезнена музика. Или поне така ги усещах тогава. Нямаше да повярвам, че си ги въртя като взимам малкия от яслата, но това е друга тема.
Но реших един ден да си пусна и трите песни, които ще са в новия им албум и с неохота да чакам още един месец за да чуя и останалите. Та пуснах си Yen, като първа, после някак като знаех, че ще ги слушам цял ден ѝ обърнах малко повече внимание, но без Iowa очакванията (който скоро навърши 21 години!). После се зачетох в текста, който се оказа леко смущаващ, но добър, после в заоблените краища на гласа на Кори, в грубите и нащърбени остриета, които излизат още при първите “As the knife goes in, cut across my skin, when my death begins…” и божествената част, заради която пиша този текст:
I wish this pain could last forever, forever
I wish this kill coud make me suffer for good.
Божествените барабани на заден фон, ехото над гласа на Кори, чинелите, които отброяват минутите на неговия герой в песента, рева преди и след тези два реда, внезапното укротено примирение създават усещането за свободно падане, не бутане, от високо в студена и дълбока вода, за вечност.
Видеото към песента също е добро:
Ако сте фенове ви препоръчвам да чуете и трите парчета ако не сте и много силно се надявам дори да не са най-добрите в новия им албум.
Priorities first. Злати ще роди всеки момент (месец по-рано) така, че след консултация с АГ-то стана ясно, че по времето на конференцията (или малко преди нея) Злати ще има най-много нужда от мен и писах на Пешо Събев в последния момент, че няма да мога да отида.
Лекцията ще съществува, но по-натам – може би след месец/два ще направя епизод на подкаста, защото вярвам, че това е важна тема за нас като специалисти и се надявам да успея да мотивирам някого да направи голямата стъпка.
За бебенце 2 ще пиша като дойде.
Един бърз writeup как да си подкарате безспорно (безпорно?) мегаудобството aws cli completition (тоест като напишете aws s3 l да ви покаже всички коменди в този namespace) под macos. Как да го инсталирате можете да прочетете тук.
В документацията на aws го има описано в повече детайли, но meat-а е само да добавите в .zshrc следните редове:
# Path to aws_completer
export PATH=/usr/local/bin/:$PATH
autoload bashcompinit && bashcompinit
autoload -Uz compinit && compinit
complete -C '/opt/homebrew/bin/aws_completer' awsСлед това за да избегнем стъпката с logout или рестарт можем просто да презаредим файла наново (един хубав плюс е и това, че ако нещо не сме paste-нали правилно или пътят към aws_completer-а е грешен ще получим и съответното съобщение и ще ни спести малко време вместо да рестартираме при всяка промяна да речем):
source ~/.zshrcСега е време за тест, да опитаме да изкараме списък с всички ec2 instances (без значение от state-а им):
aws ec2 describe-instances --output json | jqМалко е трудно да направя демо на това, но като напишете aws ec2 des[TAB] и ще ви покаже всички възможни опции. След като изберете нещо конкретно можете да продължите със следващия параметър, в случая –output. Неудобното е, че не suggest-ва и опциите по параметрите (в случая те са json, table, yaml-stream, text, yaml), което приемам за неудобство, но и разбирам, че не би работило това навсякъде (представете си autocomplete-а да прави requests към вашите ресурси (дай всички ec2 инстанции, после дай всички тагове и т.н.). Би било епично, но не виждам това да бъде възможно скоро време. Та ако имате инсталиран jq бихте видели output с всички параметри по EC2 инстанцията (които са десетки). За по-лесна визуализация можете да използвате –query параметъра и да изкарате нещо подобно:
aws ec2 describe-instances \
--query "Reservations[*].{ \
OwnerID:OwnerId, \
IP:Instances[0].PublicIpAddress, \
InstanceID:Instances[0].InstanceId, \
AvailabilityZone:Instances[0].Placement.AvailabilityZone, \
InstanceState:Instances[0].State.Name, \
KEY:Instances[0].KeyName, \
VPC:Instances[0].VpcId, \
InstanceType:Instances[0].InstanceType \
}" --output json | jqИ съответния output:
[
{
"OwnerID": "255875099999",
"IP": null,
"InstanceID": "i-074db48e5a4a4a4a4",
"AvailabilityZone": "eu-west-1a",
"InstanceState": "stopped",
"KEY": "nedko",
"VPC": "vpc-0cb7fb97b97b97b97",
"InstanceType": "t3.micro"
}
]–query е мощно средство ако искате да автоматизирате през aws cli или искате да дебъгвате нещо определено и по ред причини не използвате AWS CloudWatch да речем. Аз например имам един gistс няколко craft-нати spell-а за различни кейсове, които са ми били нужни през годините и когато имате 20-30-40 инстанции (или ресурса, тук пиша в контекста на EC2, но cli console-а може да се използва практически навсякъде) може да ви улесни живота с много.
Holy fucking shit. Сутринта тръгнах от Варна към 10 и малко и след като се изпържих 80 пъти в колата най-накрая стигнах до Пловдив. Видях се с Вальо в квартирата и отидохме дa шибнем по едни пици близо до стадиона. Дойде Вельо и тримата се метнахме натам. Беше късничко, някъде към 7:30 и Heaven shall burn тъкмо бяха започнали. Ударихме по една биричка, после по още една и накрая беше мой ред да се наредя на опашката. ЕДИН ЧАС. Един час. Е-д-и-н ч-а-с. “Системите ни не работят”. MasterCard са едни от спонсорите и трябваше да си създам виртуална карта, която да асоциирам към Google Pay акаунта си, то 1000 неща. След 50 минути чакане и десет да ми мине транзакцията след третия таймаут взех шест бири да не се редя по опашки, но естествено им бяха свършили картончетата за 4 чаши. Беше приключение да взема шест бири в ръце и добре, че Вальо и Вельо бяха решили да дойдат да видят какво става с мен, защото посмъртно нямаше да успея да закарам всичките бири цели до тях. Вальо вика – “Недко, знаеш ли, че ти се разлива едната бира в крачола?” no shit, Sherlock, усетих я, не беше приятно :D
btw Heaven Shall Burn бяха много добре – звукът беше на ниво, шоуто – също. Ако не сте ги слушали препоръчвам.
Дойде време за Slipknot, момент за който си мечтаех може би от 16 годишен. Ние бяхме доста далеч от сцената и дори и факта, че бях малко по-висок от хората наоколо не ми помогна особено много. Добре, че имаше дисплеи отстрани.
Чакахме може би 40-50 минути и гледахме с адското нетърпение огромния банер на който пишеше Slipknot.
И изведнъж, за няколко секунди, светът затихна. Банера (или там какво се казва това, което опъват пред сцената за да прикрият екипа, който монтира и настройва инстурментите и prop-овете) падна и чухме първите стържещи ума тонове на китарата на Мик Томсън. След това всичко избухна в заря от звуци и светлини и започна Disasterpiece. То си беше и такова – бедствие в главите на всички ни. Кори и неговата нова маска разтопиха всичко, което можеше да се разтопи в диаметър от няколко километра и след това всичко остана в историята. И когато сметнахме, че по-епично не може да стане гръмкия глас на Кори започна да резонира в главите и гърдите ни с:
I've felt the hate rise up in me
Kneel down and clear the stone of leaves
I wander out where you can't see
Inside my shell I wait and bleed
Еййй богу, ако бях тинейджърка сигурно щях драматично да се хвана за главата и да припадна. Цялата публика беше обляна от онова дивашко и сурово усещане за единство и нямаше нещо, което да може да прекъсне това. Няма да изброявам песен по песен какво беше усещането, а само honorable mentions – Before I forget, Dead memories, Psychosocial, Duality, Spit it out и всичко приключи. Погледнахме се с Вельо, той кимна и се метнахме безразсъдно и с цяла душа и сърце в близкото пого. Ние бяхме стегнати и рошави, потни и желаещи това никога да не приключва, искаше ми се всички, които обичам да са около мен да попият от целия коктейл позивитизъм и желание, които излъчвах.
И тогава копеленцето се върна и на encore чухме могъщите барабани на Джей Уейнбърг и потресаващия рев на Кори и още от първата секунда, от първата нота вече знаехме какво следва. Спогледахме се с хората наоколо и всички, в един глас, заедно изкрещяхме – “People = shit”. Беше трудно да го опиша. След това последва Surfacing и вече наистина си тръгнаха под тихите звуци на тъжното “‘Till we die”.
И после всичко свърши. Бяхме размазани, разглобени и потни, целите в прах (няма да хокам пак организаторите, че ще зазвуча като някоя бабичка), на по няколко бири и живота беше поносим, ние се чувствахме леки и гледахме лицата на хора, които ако видите по тъмните улички бихте заобиколили, благи и отпуснати, усмихнати и доволни. С Вальо едвам се прибрахме до квартирата, отворихме по няколко кенчета и гледахме спортно катерене (don’t ask).
Животът имаше смисъл, ние бяхме леки и сънят дойде бързо.
Плюс сетлиста от вечерта, можете да намерите тук
