Някой пак е палил пало санто
и витая в небесата – ало! ало!
Само две чертички
върху листа бял
аз смятам, че е плюс, а ти че кръст – не ми се вярва
Първата ти чакра – да почнем от нея
да разтърсим и храма на твоя бог водолея
потъвам във вина, но не ходя ръце да мия,
бърша си мустака в бедро и треперя.
Случайна ли беше нашата среща
или някой друг диктува кое и как да бъде точно.
Аз вярвам от мен зависи какво да си сготвя,
не и как лунен лъч светва във хола.
Далеч не мисля всичко важно е в главата ми,
но как да преборя силното желание за пълен мир.
Ще седна на килима в поредния опит
отвътре някак да усетя спокойствие.
Не бой се!
Знам един в дианабад, дето лее
коршуми и май, че не е шарлатан голям.
Се’ш се – пращам хора, квартали, мунициите, схемите.
Да личи отдалече, че съм паднал от Марс.
Всичко е игра на зар – дюшеш, картите таро слушаме.
Паля цигара, чуй ме – креват от лилав пушек.
Телата – пожар адов, вселена нагорещена
и пламва оставя само пепел, легенда нема.
Луната ме съблече с лъчи
хладно ти е, с теб ме завий и
нищо повече.
Отпусни се – падаш – вече не си
докосни ме без ръце и вземи
много повече.
Луната ни съблече с лъчи,
телата ни са бели лъжи и нищо повече.
Отпусни се – падаш – вече не си
докосни ме без ръце и вземи
много повече.
Колко трудно е да си спазим оправданията?
Колко псувам тая карма, а не вярвам в тва.
Колко пусто е без вяра, но това съм аз!
За к’во се цупиш? Т’ва от моя зодиакален знак.
Да, гали ме по гривата – с пешка взимаш царицата
Остани по без нищо, без обеци и без ризница.
Уязвими взаимно, безсилни пред изкушението
Да намерим нещо повече от телесното, къде е то?
То е там, където има тишина,
Където мислите витаят, но не са ни господар
То бяга от излишния шум и тая пуста суета
като хипноза.
Все изгубени в мисли, избледняла сетивност.
Цялата форма започва да губи смисъл.
Вземи едно кълбо прежда, изплети ми душата си.
Усети ли? Къде си ти?
Изгумен в лабиринт на подсъзнанието,
Тъмен като в рог – мазохист съм и желая го
Страх ме е, но слушай моя страшен вой!
Слушай к’во ти ка’ам – безразсъдно е да предаваш тая разруха за сакрална!
Изгубени във вакуум се разсейваме с приказки.
Задръжки, предразсъдъци, претенции – събличам ги.
Световете ти вдишвам ги дълбоко в ямата
и ако не е завинаги, то в отсрочка е вярата.
Луната ме съблече с лъчи
хладно ти е, с теб ме завий и
нищо повече.
Отпусни се – падаш – вече не си
докосни ме без ръце и вземи
много повече.
Луната ни съблече с лъчи,
телата ни са бели лъжи и нищо повече.
Отпусни се – падаш – вече не си
докосни ме без ръце и вземи
много повече.
Чуй се, вкопчен си в материята
Неусетно пак ми кзваш за твоя път – земния, дар.
Не отричам и страстта е безгранична
Тръгвам, битката ми е лична.
Лице в лице изгубено его, което търси име.
После вещ, топлина, някой да го завие.
Това е само началото на едно от онези
непростими предстелства.
Луната ме съблече с лъчи
хладно ти е, с теб ме завий и
нищо повече.
Отпусни се – падаш – вече не си
докосни ме без ръце и вземи
много повече.
Луната ни съблече с лъчи,
телата ни са бели лъжи и нищо повече.
Отпусни се – падаш – вече не си
докосни ме без ръце и вземи
много повече.
Leave a Reply