Колкото и да е красиво винаги онези, малки (или не?), чудесни неща, които идват и си отиват е време да се отделят от нас и да оставят след себе си нещо. Дали ще е тъга, радост или неволна усмивка когато се сещаме за тях зависи само и единствено от нас самите. Историята е писана декември месец 2013 г. с повод или без.

За последните неща, които траят най-дълго.

“Мина много време откак те не се бяха видели и веднъж. И това болеше. Стискаше гърлото и го караше тихо да крещи. Толкова тихо, колкото само един човек да го чуе. Само едно сърце. И сега им оставаше толкова малко време докато се видят отново, че беше почти нереално. Тази почти постоянна болка, която се беше превърнала в почти нормално състояние започваше лека полека да избледнява. И сега очите пак понякога се пълнеха, но този път не беше от тъга. Не беше от болка”

13.12.2013, Н.