Category: Разкази

Недко разказва: Бомба

21/01/2016 / / 0 Comments

Историята започва и свършва в София преди няколко години.

Тогава работих в един магазин на Витошка, продавах обувки. Като цяло ежедневието ми беше да обяснявам на 140 килограмови лели, че НЕ НОСЯТ 38 номер и колкото и да им се иска няма как да влязат в тях освен ако не им отрежа 2-3 пръста. Имаше и по-свестни хора, но бяха рядкост. Бях си измислил кодекс – не бях зъл с кифлите в работно време, колкото и да исках да бъда. Като се наложи да им говоря им говорих на косите, които бяха видели повече от мопа в кенефа, а силикона, който преливаше от всякъде успешно се правих, че не го виждам и не ми прави впечатление макар и тайно да ми се искаше да им натисна устната например, докато не изтече всичкия силикон. Ама нейсе.

Та един ден стоя в магазина и вегетирам докато чакам да стане време да си ходя, че с моите щяхме да правим регулярното напиване. Не разбирам какво има против жената. Виждам се с момчетата само четири пъти седмично и говорим за всякакви интересни неща – за претакането на зелето, кой от къде ще вземе материал за ракията на лято и дали Гришата ще закара Никол Шерцингер на прасе в Хасково. Всеки носи по едно шише от лимонада (от 2 литра) от своята ракия (от по-калпавата, че хубавата е за гости) и дегустираме придружени със салам “Камчия” докато поне двама не припаднат. Остатъка всеки си го прибира кой както може и така до следващия път. Бай Генади така живя до 83 години и добре, че го блъсна камион навремето, че не се знае колко още щеше да изсмуче.

Та тъй де – един ден вегетирам в офиса и гледам по едно време една глъч, едно чудо. Показвам се – група униформени евакуират наоколо. Казах си – “Сигурно пак ще снимат филм с Шварценегер и Сталоун и няма как да изтърва да не получа автограф от тях!” Приготвих си късметлийския химикал с който Джъстин Хабер (вратар на ФК “Добруджа”) подписа преди време късметлийската ми тениска, която още не съм прал (да не съм луд да си изпера късмета?). Хващам химикала, слагам го зад ухото, грабвам служебния пакет със семки без сол (по телевизията казаха, че солта е много вредна!), кашираната половинлитровка до препаратите за миене на пода и се втурвам навън готов да посрещна всичкия тоя тестостерон и мускули та да си направим по едно селфи да има с какво да се хваля на момчетата после.

Излизам и хващам един полицай под рамо – викам му:

– “Мой – кога ще видя Рамбо и Терминатора, че искам едно автографче, ръйш ли?”.

Органа на реда ме погледна все едно съм някакъв ненормален и ми вика с бая голяма доза колебание:

– “Ти тук ли работиш?”

– “Ааа” отговарям културно докато бъркам с кибритена клечка в ухото.

-“Хайде затваряй магазина, че …”
В този момент се сещам, че съм си забравил тефтера на който ще получа безценните си автографи (преди години Стоичков отказа да ми се подпише на бицепса и ходих до смесения магазин на леля Тодорка да купя един тефтер, че знае ли се не се ли знае…) и без да изслушам полицая се втурвам в магазина. Минало е малко време докато го намеря и излизам доволен отваряйки половинлитровката. Оглеждам се наляво – никой, надясно – никой, по терасите – никой. Все едно е първи януари и всички лежат по пода преяли с руска салата и сърми докато още дават повторението на Мис Вселена 2015.

Викам си – сигурно са започнали снимки и са разкарали всички. Ще гледам от първите редове! Сядам и отварям семките, ракията и започвам да жуля все едно черния ми дроб е пак на 18 и чакам с нетърпение припомняйки си ключови моменти от Терминатор 1 и 2 и Роки 1, 2 и 3.

След поредния щедър гълток от двойно преварената 54 градусова погледнах в далечината и там… някакъв космонавт се разхожда?!? Помирисах съдържанието на стъкленото шише да не да съм изпил препарата за стъкла (веднъж се случи и няма да ви кажа като дойде време да излиза каква драма беше), но всичко беше точно.

Отивам при него и го прегръщам. Опитвам да разчупя разговора:

– “Брато, знаеш ли, че Силвестър Сталоун е бил порноактьор преди да влезе в Холивуд?”

И го гледам тоя през аквариума – един млад и опулен като бременна котка. Пули се и не може да каже нищо. Гледам го – екипиран нашия със страшен костюм, а камерите са толкова малки, че не ги виждам. Сигурно са някаква нова технология. Убиха се да правят подобрения тия хора.

Поговорих си с него, а той вцепенен – гледа ме и не може да повярва какви интелигентни теми развивам докато чопля семки върху костюма му.

По едно време тоя махна с ръкав лигавите шлюпки от скафандъра си, пораздвижи се малко и ми вика:

-“Б – б – б…”.

Махнах му скафандъра, че нещо май не му беше добре, дадох му да отпие една стабилна глътка от добричката гроздова, което май за малко му спря мозъчната дейност, но после го освести толкова, че да изфъфли

– “Б-б-бомба има бе, тъпанар!”.

Гледам го с присвити, невярващи очи като на добрички циганин – онзи е железен. Не се шегува. Гледам зад мен – на 7-8 метра една оставена чанта. И изведнъж ме осени (като онзи път като бях на мач на Добруджа – Каварна и усетих същото секунда преди нашите да отбележат автогол) – аз съм с голяма рошава коса, брада, шише ракия и чопля семки без да ме е страх от някакви бомби.

Изтръпнах.

Гледам него, той гледа мене и не знаем какво да направим. Явно момчето е от скоро и не се е нагледал на такива като мен.

Аз с поглед празен, като на гупа, той мълчи все едно пил от на цар Киро менте ракията гледаме един – друг, после чантата. Тишината можеше да се разреже с тъп нож. Адреналина можеше да се помирише.

 

Следва продължение.

Недко разказва: “Историята на Цвета Стоименова”

15/01/2016 / / 0 Comments

“Историята на Цвета Стоименова”

Преди няколко дни се видях с 98-годишната Цвета Стоименова в кокетно жилище, разположено в предградията на столицата.

С въпросната се запознахме в малка изложбена зала преди месец и тя малко изненадващо ме покани да напиша историята ѝ, когато разбра, че от време на време се занимавам с това. Каза, че ме е харесала заради къдравата коса, плетения шал и че съм бил любезен. А аз се съгласих, точно заради моята любезност и трудност да отказвам на хората понякога. Дали се беше възползвала от това или беше безкористна – нямам идея.

Цвета Стоименова живее сравнително далеч от централната част на града и малко помърморих на ум, докато сменях третия автобус до тях, носейки огромната раница с лаптоп, зарядно, фотоапарат, любимата тетрадка с дебелите корици и един цял джоб с моливи и химикали.

Пристигнах 10 минути по-рано и почаках пред двора на къщата, докато дойде уреченият час. Имах време да огледам къде живее тази Цвета. Къщата беше малка и красива, а до нея се стигаше по криволичещ калдъръм. От лявата страна имаше два розови храста – един бял и един червен.

Времето дойде. Точно в 15:00, когато слънчевите лъчи ставаха меки и образуваха дълги сенки, почуках на масивната дървена врата и след няколко секунди се появи Цвета Стоименова, облечена в красива червена рокля, бяла огърлица с кръстче и прибрана коса. Усмихна се и с небрежен жест ме покани да вляза.

В къщата сякаш времето беше спряло. Духът ѝ ме върна много назад във времето, когато нашите баби и дядовци са били млади и наивни. Скрина, огледалото и кутията за бижута носиха със себе си белезите на времето, но пък малката дървена масичка за чай и креслата до нея, часовникът и тапетите, изглеждаха като че ли са нови, а бяха много по-стари от мен.

Двамата седнахме до чаената масичка на прозореца, а аз се смутих, че не съобразих да се облека подобаващо. Извадих лаптопа и делово започнах да задавам въпрос след въпрос, отпивайки силния черен чай с малко мляко и мед и канелени сладки, сервирани малко по-рано. Малко по-рано, докато подаваше порцелановата купичка с мед, видя учудения ми поглед и с нотка момичешки свян каза:

“Всеки си има слабостите. За мен това е сладкото”.

Говорихме дълго и широко за всичките ѝ любови, рокли и котки, които е имала, и лека-полека смених деловия тон и маниер с по-мек и приятелски. Имах чувството, че се познаваме отдавна. Затворих лаптопа с капка неприязън и извадих замислено тетрадката и моя любим химикал, отворих на нова страница, отгоре с големи букви написах “Историята на Ц. С.” и започнах да си водя записки бързо и грозно. Цвета Стоименова се усмихна и ми каза:

“Виждам, че вече приключихме с официалностите и предлагам да ти разкажа за моята история. Историята за шала, какаото и мънистата.”

Цвета Стоименова отпусна рамене в твърдото кресло и започна да разказва живо и цветно, от време на време подскачайки леко и размахвайки кокалестите си пръсти, като се присещаше за някой важен детайл в историята, а понякога очите ѝ съвсем леко се пълниха със спомени.

 

“Зимата на 1927, София.

Тогава бях на 10 и прекарвах повече време с баба и дядо, основно защото родителите ми, които имаха силно проруски възгледи, бяха извън страната в помощ на тогавашния разтресен СССР.

Първият сняг за годината закъсня с няколко дни, но всичко беше готово от предната седмица – от дебелите обувки до якето, ръкавичките и шапката, всички подредени до вратата и чакаха тихо. Баба и дядо оживено се туткаха – кой да зареди печката с дърва, кой да сготви супа за след това. Къщата беше пълна с глъч и усмивки.”

Следват спомени, за които Цвета спира на места, замисля се, продължава колебливо, а на места се преструва, че прашинка е влязла в окото ѝ, спомняйки си прекрасните детски мигове.

Малко преди Цвета да излезе, нейната баба – Магдалена ѝ подава малък плик, увит в канцеларска хартия, и тънък червен конец, вързан на панделка. Очите на дете могат да съберат цялата Вселена и повече.

Усмивки.

Шалът е тъмножълт с вплетени малки скъпоценносини мъниста, широк и мек. Всъщност Цвета е знаела за него отдавна, защото засичаше баба си да го плете, но така и не каза нищо, за да не развали изненадата.

Тримата излязоха навън усмихнати – възрастните заразени от чистото детско щастие, Цвета – от снега, новия подарък и ей така – защото е дете и сърцето ѝ събира най-хубавото около нея. Започнаха първо да броят снежинките, които падаха рядко, но малко по-късно снежинките образуваха красива бяла завеса точно като тези в кухнята, а не много по-късно, когато земята вече беше побеляла и станала пухкаво-хрупкава на стъпване, вече правиха опити за снежни човеци.

След неусетни два часа навън изпълнени с тичане и търкаляне по земята имаше хаотични следи от три размера стъпки – едни от малки детски ботуши, едни дамски такива и груби мъжки боти, които снегът така и не можа да скрие, колкото и ревностно да се опитваше.

Прибраха се набързо вкъщи, съблякоха снежните дрехи и се втурнаха към кухнята, където баба ѝ вече беше сервирала топлата пилешка супа с малко оцет за дядо ѝ и без черен пипер за двете.

Последва мързелив следобед в четене, а малко преди вечеря баба ѝ ѝ донесе голяма чаша пълна с горещо какао и сладки със стафиди. Детската усмивка не спираше да сияе.

Когато дойде време за лягане, бабата и дядото на Цвета намериха на масата в кухнята малка рисунка с три човечета облечени като малко момиче, възрастни жена и мъж.

 

Два дни по-късно получиха писмо, че майката и бащата на Цвета, Гергана и Димитър Стоименови са били обявени за анти-ленинисти и убити на границата на тогавашния СССР. Баба ѝ се спомина същата вечер, а дядо ѝ издържа докато тя не замина да учи във Виена.

 

Капка капна върху листа. Чак тогава се усетих, че очите и на двамата бяха пълни с нейните спомени. Това беше историята ѝ. Трудно е да си представиш 98 годишна жена да разказва за детските си спомени, толкова пресни и цветни.

След тази история постоях още малко, помълчахме и двамата и се прибрах. Потърсих телефона, “Ало, мамо, татко – как сте? А баба и дядо, брат ми?”.

Вечерта сънувах историята на Цвета – цветна, изпълнена с аромат на какао и усмихната. Сънувах и нея като малка – увита с тъмножълтия си шал, рошавата коса и огромната усмивка.

 

Разказа е започнат на 27.12.2015 г. и след множество корекции го приключих днес, 15.01.2016 г.

Кръстник на Цвета беше Илиян Любомиров по-известен като Августин Августинов. Искрени благодарности за което.

Ваш,

Недко.

23.12.2015 “Бате, ака ми се”

23/12/2015 / / 1 Comment

Не съм писал скоро, знам.
Напоследък се случват някакви хубави неща в личен план и много релийзи в професионален такъв.

Вчера имах бру-тал-но главоболие и бях дроб през по-голямата част от деня. Днес съм добре и реших да направя малък пир като мина през дюнерджийницата до офиса и си взема един дюнер (който на дължина го докара на новородено, като тегло – пак близо). Направиха ми го пред мен (включително и питката) и доволен закрачих смело към близката градинка с пейки (в близост има детска площадка), намирам една пейка, която слънцето блажено препича и сядам там.

Необмисляйки бъдещи главоблъсканици свързани с контингента наоколо на средна възраст от 3 години зачитам на спокойствие блога на Васил (maniax-а) и хапвам стравнишки все едно не съм ял преди 2-3 часа. Усещам всяка моя фибра как тържествува победоносно при всяка хапка, чета, вятъра подухва къдрите ми, главата ми е на мястото и нямам чувството, че някой дълбае с лъжичка мозъка ми. Чета на maniax-а нещата и през 3-4 минути отварям wikipedia да видя аджеба какви са тия сървиси и протоколи за които пише :) Слънцето ме гали нежно, аз започвам да засмърдявам на лук от дюнера (дюнерджията май не ме чу като му казах без лук), една котка ми се мота из краката и ѝ давам няколко парченца месце.

Живота бил хубав без главоболие.

Докато пред мен не се яви същество от противоположния пол, високо около 80 до 90 см., облежено в розово на видима възраст около 3 г. Просто се спря срещу мен и започна да ме изучава с малките си очички, замръзнало като Windows XP с кофти драйвери.

Усмихнах се аз неохотно (представете си как би изглеждало аз, брадатия 90 кг. тип с (почти) дългата коса да разговаря с 3 годишно детенце на което не виждам родителите наоколо) и продължих да чета за SIP, телефония и GSM мрежи. Обаче малкото ме намира за изключително интересен индивид и започна да ми говори нещо на бебешко-човешки. И понеже мозъка ми не може да сглоби толкова бързо regex, е да хване полезните думи стоях и за пулих докато примлясквах една огромна хапка месо, картофи и някакви други там неща.

Та представете си гледката от страни. Ха сега си представете как очите ми придобиха размерите на развълнуван аниме герой като чух малката да казва “Бате, ака ми се”. Исках да се завия с остатъка от канцеларската хартия с която щедро бяха увили дюнера и да изчезна.

Оглеждам се наляво – баба говори на внуче като го кълне, че не я слушало, отдясно – никой, зад мен – никой, в площадката родители С ДЕЦАТА СИ. Оставам потресен и защото съм оптимист първото нещо, което се сещам е, че детето се е изгубило. Докато в главата ми се въртят сценарии какво да правя и на кого да се обаждам да търсим родителите детето започна “Гладна съм, хайде да си играем, спи ми се, *нещо_на_бебешки*”.

Аз надигам себе си и дюнера от пейката и започвам да търся родителите на детето с поглед докато то си мели някакви неща на бебешки. Виждам пак бабата – тя с дете, но реших да питам. Викам:
– “Това дете, ъъъъъ, ваше ли е?”
– “Мдя” профъфли проклетата бабичка гледайки ме като някакъв изруд все едно ще ѝ кажа – купувам го.

– “Еми аз да питам, че нещо ми каза, че ѝ се акало” профъфлих с дюнер между зъбите.

Тя се ококори, после погледа ѝ стана празен, точно като на гупа, хвана малката за ръка и я повлече към спасителна мисия “Чисто дупе”.

Аз сядайки захапвам като тревопасно рекордно голяма хапка дюнер с плосък поглед в 2D, сядам замислен и издишам тежко (няколко атома дюнер изхвърчаха тихо и почти незабелязано във въздуха).

После си говорих с котката, която се оказа бая приятелска (и ми изяде половината месо, мамка ѝ).

 

Та такива неща около мен.

Credits to https://pixabay.com/en/tie-necktie-adjust-adjusting-man-690084/

Недко разказва: Офисът 1

02/12/2015 / / 1 Comment

Днес двама колеги правят една година откакто са започнали работа във фирмата в която работя.

И по случая от шега на шега ги измуфтих да вземат една торта и момчетата взеха, че го направиха.

И идват те доволни с една хубава бяла торта и колега пита:

– Абе момчета – тази торта по какъв повод е?

И аз, ‘щото ‘що да не се вра в чуждите разговори съвсем натурално и безпрепятствено ми изскочи от устата:

– Двамата имат годишнина днес.

Настъпи мълчание.

Атомите във въздуха спряха да се движат, а аз видях два погледа как прецизно ме нарязоха с лазерна точност.

Дъжд от ангели и един миш-маш

17/10/2014 / / 0 Comments

По времето на писане на тази история едно момче рисува на голяма тетрадка, скрит под козирката на Пикадили, а няколко дузини хора са се събрали и пият вино говорейки за музика и изкуство.

Но нека започна от начало.

 

Днес след работа се видях с Цве – момичето с което ще направим нашето общо участие в месечната (и надявам се и вече традиционна) изложба организирана от “Солидарен център – Варна”. Аз ще представя три мои стиха, а Цве нарисува картините си по тях.

Времето беше добро за сезона. Видяхме се набързо в любимото “Кубо” и говорихме за нещата от живота и живота от нещата. Гледахме морето и докато отпивах последните глътки чай се сетих, че днес съвсем сучайно ми попадна информация, че във варненската галерия “Графит” ще има изложба с много специален гост – самият Теодосий Спасов. Теодосий е бил неведнъж тема за разговори в нас и с приятели. И при все, че чичо и татко са големи любтели и познавачи на българския фолклор не можах да остана безпричастен.
Цве от своя страна нямаше нужда от много обеждаване – самата тя рисува и свири и е добра в това.

В 19:25 като по часовник бяхме пред галерията и тогава малка вълничка хейт ме заля до глезените. Видях много превъзнесени и прегорди лица, повечето на над 55. Стари аристократи, които ходят по подобни места не само за изкуството, а и за чашата вино. Разбира се не всички, но имаше и тях. Почакахме малко и любезните господа от охраната ни поканиха да се възкачим лека полека по витата стълба нагоре към галерията.

Усещането в мен бе много особено. Първо факта, че в толкова изискана среда не съм бил и бях облечен сравнително неподоходящо (или така нареченото business casual облекло включващо риза, панталон, обувки и 1-2 аксесоара) и второ, че ще имам честта да видя самият Теодосий Спасов заедно с художниците открили изложбата.

Влязохме бавно и на тълпи (или по-скоро стада) и ахнах – посрещнаха ни няколко човека с фенерчета, а в самата зала (широка, красива и с паркет идеален за танго) около част от картините имаше място оградено от онези малки свещи, които горят за една вечер. Светлината беше само от тях и виждах опулени, самодоволни, изкренно радостни, скептични и празни погледи, които трескато се заоглеждаха и се опитваха възможно най-бързо да се ориентират.
След няколко минути човек, който за нас остана анонимен заговори и ни разказа кратка история. В основата си тя беше за 12 паднали ангела или точно толкова, колкото картини имаше в залата. Гласът беше дълбок и отчетлив, след това се включи още един. След края на разказа пуснаха видео осветление и пред нас от сумрака се появи една малка, прекрасна балеринка облечена в бяло и синьо, с косичка вързана на кок и малки туфлички с които ловко застана на пета позиция. Това е позиция в която стъпалата са кръстосани и долепени плътно едно зад друго, а секунда след това се вдигна на пръсти и затанцува. Заедно с това Теодосий Спасов засвири неговите вълшебни ноти. Самият той беше облечен съвсем нормално, добре изправен в педантична поза и засвири неща, които до преди това бях слушал само в youtube. Магията заля повечето от нас (останалите съвсем демонстративно и излючително “високо” културно говориха на висок глас) и аз в продължение на няколко минути усещах едно особено спокойствие, което обикновен ми е неприсъщо.
Малката балерина се вееше по средата, между свещите, танцуваше в духа и ритъма на кавала и ми напълни душата.
Следващата мелодия беше без малката и Теодосий засвири в бързи къде неравноделни, къде равноделни ритми и аз се опитах да анализирам. Беше прекалено сложно за моите музикални разбирания, но за сметка на това – красиво. Направи ми впечатление, че не гледа към публиката докато свири.

След края на изпълнението му аз бях с широко отворена уста и се радвам, че нямаше мухи в залата, че щях да ги глътна. Разходихме се и заразглеждахме. Картините бяха огромни – по мои преценки средния им размер беше около 2.40м х 2.00м висящи от тавана и в красиви рамки.
12 паднали ангела казаха. Но от тези 12 аз видях 6. Първата и най-близо до вратата картина беше най-силната такава – възрастен мъж и жена стоят и те гледат право в очите. Единствената картина в която имаше двама човека. И най-трогващото беше, че двамата си бяха поделили по едно крило в символ на тяхната вечна връзка. Трогна ме. Следващата, която ми направи впечатление беше на майстор-пицар докато месеше тесто. Той имаше широко лице, едри плешки и дебели пръсти. Зад него беше пещта, а цветовата гама беше богата, но все пак балансирана.

Ангел номер три беше човек на около 60 – със сравнително дълга коса, разделена през средата, очи пълни с умора, досада и лека носталгия, гуша и хубави дрехи. Гледаше ме право в очите и ме преценяше. Аз направих същото.

Ангел номер четири беше дама на средна възраст, която държеше букет цветя. До нея в краката ѝ растеше и роза, която без разрешението на откъснатите цветя дърпаше погледа надолу с привидно невинното си присъствие. Дамата беше с добър, сдържан тоалет, с благ поглед и коса до ушите. Преобладаваха неутралните цветове, но очите ѝ ме следяха. Сигурно ѝ беше интересно какво имам в папката с картините за изложбата.

Ангел номер пет беше класическа картина на възрастен мъж седнал на дървен розов стол. И колкото и странно да звучи присъствието на стола не беше нещо екстравагантно или натрапващо се. Стоеше добре. Напомни ми за едно от най-големите имена в съвременната бълфарска фотография – Начо Каменов. А мъжа ме гледаше със строгия си поглед седнал на стола и сякаш се опитваше да ми каже нещо. Така и не го направи.

Ангел номер шест беше Теодосий Спасов в идилистична картина изпълнена с меки и топли цветове, високи пожълтели треви и езеро. Очите и формата на лицето му бяха меки, без да те гледат с критичен поглед и от високо. Крилата му бяха големи, бели и прибрани. Той гледаше към мен, а точно срещу картината стоеше и нейният герой, който до преди няколко минути свиреше.

Това бяха ангелите, които запомних. Другите бяха хубави, но едната половина ме правокира да пиша за тях.

След кратки разговори с няколко човека се осмелих и отидох да му стисна ръката – без рецитали, лицемерие или фамилиарност. Отблизо изглеждаше още по-нормален, спокоен и небързащ за никъде. Спрях се и се поздравихме. Ръкостискането беше кратко, но пък здраво, което говори много и за двете страни. Казах му, че това, което е изсвирил е вълшебно и много ми е харесало, а той се усмихна замислено, благодари и ме попита дали звукът ми е харесал. Аз се изненадах от факта, че се интересува от мнението ми, но бях честен. Високите бяха с няколко идеи повече отколкото смятах за правилно и му споделих. Той се съгласи и разговора приключи. “Хубав човек” би казала баба.

Тръгнахме си и докато обсъждахме видяното с Цве видяхме Теди – жената, която организира “Вечер на таланта” както и много други културни и социални мероприятия в Солидарен Център – Варна. Запознах ги и си поговорихме малко като ѝ препоръчах да отиде на изложбата.
Изпратих Цве до някъде докато валеше леко, поговорихме и дойде време да се прибирам в квартирата.

Минах през Пикадили да си взема нещо за хапване и в главата ми бяха ангели, картини, музика и още толкова много неща. Бях развълнуван, вървях бавно и се наслаждавах на дъжда. При влизането си в магазина обаче видях високо младо момче, което беше седнало на ръба на една саксия (за да има място къде да седят другите) и рисуваше старателно в една оръфана тетрадка голям формат. Рисуваше автомобилите около себе си толкова старателно, че просто нещо ме накара да спра и да погледам малко. Беше мръсен, леко облечен, на около 17 години с мръсни ръце и нокти, но с много бавни и спокойни движения като на ученик в малките класове в час по рисуване.

Влязох в магазина и набързо взех едно цвекло и 350 гр. миш-маш. Побързах да изляза за да не си тръгне и отидох директно при него. Попитах го дали може да седна до него. Учуди се, но ми направи място и се заговорихме. Говорихме за колите, които рисува, за това какво друго обича да рисува, показа ми всичките си рисунки. Имаше слънца, демони и хора, коли и мотори. Много можеш да научиш за някого от рисунките му.
На една от тях, която се опита да скрие имаше двама човека и къща зад тях. По-големия гонеше по-малкия с пръчка. Попитах го какво е нарисувал и той ми обясни – “Това е един човек, който гони друг от някъде”. “Познаваш ли ги?” попитах аз, но той отрече. Предположих каква му е историята, но не питах повече. Вече бучката на гърлото ми беше прекалено голяма.

Последния ми въпрос – “Ял ли си днес?” -“Не съм” каза той без да вдига очи от скицата, която правеше. Не знам дали ме излъга или не, но искрено се зарадва като му подадох кутията с топлия миш-маш. Направих го така, че да не изглежда като просия, а като приятелски жест. Тръгнах си, че скоро капките щяха да ми намокрят лицето, но нямаше да са от дъжда.

Докато газих по локвите, бавно прибирайки се към кваритрата си мислих за огромната социална, културна и каквато щеш пропаст между двете събития разделени с не повече от половин час. Чудих се дали ние, хората, оценяваме достатъчно честно тези в лъскавите зали И тези навън? Дали оценяваме това, което имаме и защо по дяволите често сме по-нещастни от хората, които са принудени да просят за да преживеят и този ден.
Чудя се. Зачуди се и ти.

 

Е – това е от мен. Бъдете вдъхновени, ходете под дъжда без чадър и усмихвайте хората около вас по-често. Понякога усмивката може да бъде безплатна. Раздавайте я и ще получите още. Обещавам ви.

 

 

Н.

17.10.2014 г.

За жените-слънца

02/10/2014 / / 0 Comments

“Знаеш ли…”
“Тя си замина като лятото. Тихо, спокойно и усмихнато. И вече я няма. Тъжно ми е, но не съжалявам. Обичах да ме огрява със слънчевата си усмивка. Да вали върху мен разтопена и гореща, да ме ослепява и поти.”

Отпи бавно от тумбестата тънка чаша и продължи да говори по-скоро на себе си отколкото на хората около него – “Е – няма я вече. Тръгна си. Остави ми за спомен малък куп с пожълтели листа, шепа кестени, няколко недоизпити чая и малко влажно по бузите.”

Живо вдигна глава заедно с полупразната чаша и изстреля покрай стреснатите уши на хората около себе си думи, които дълго след като той си замина оттекваха в ушите и сърцата им:

“Нека пием за жените-слънца. По-добре един миг с такава като нея, отколкото вечно обвързан с жена от ония другите, които няма да те завият докато спиш, няма да те целунат по челото преди да те събудят и няма да ти правят чай когато си болен.”

Н.

01.10.2014 г.

“Историята на един Недко” среща “Солидарен Център – Варна”

23/09/2014 / / 0 Comments

Представете си следната сцена – вървя победоносно, изморен, силно накуцващ, с кенче бира в ръка и съм се оставил на приятните емоции да преплуват през мен, да ми измият всички негативи, да ме подкрепят и да ме накарат да се чувствам добре.
Мислейки си какви добри приятели имам и колко съм щастлив да ги познавам до мен изплува една тъмна фигура, която след няколко секунди пулене се оказа, че освен проститутка е и травестит. “Чудесен завършек на вечерта!” ядосвам се аз и осъзнавайки, че няма накъде да избягам в случай на внезапен порив от страна на “нещото” придобих поглед на гупа. Както каза един от приятелите ми като чу историята, цитирам “проститутката е влязла в ролята на лешояда видял мърша”. Много мило, да. Anyway историята за мое щастие не започва така, а така свърши (при това благополучно и за двете страни).
Ще подредя по хронологичен ред събитията за да може отделните групи мои приятели ( с общи интереси, от велоклуба и от литературните среди ) да пропуснат част от глупостите, които ще напиша.

“Добро утро”

Деня започва добре, когато човек се събуди не с желание да си пререже вените с нещо тъпо, а с желание за движение, спорт. Е – погледнах с половин око (другото едно и половина още беше в сутрешен паралич) и реших – сутринта ще покарам колело, ще почистя квартирата и ще се настроя за литературната вечер, където за пръв път истински, живи зрители щяха да слушат думи издялани от дълбините на душата и сърцето ми. Чувството беше смесено в началото, когато видях предложението на “Солидарен център Варна”, но с времето се чувствах все по-уверен и по-уверен. Е – денят дойде и се чувствах по-жив от … от нещо много живо :) Както и да е. Влизам във фейсбук, пиша на Илка (жена, която ще се включи в историята малко по-късно), тя на Искрен и след няколко хиляди реда чат се разбрахме да се чакаме на Бизнеса (нов slang, който научих покрай Илка, Бизнес Хотел “Golden Tulip”). Зачудих се какво да облека, че навън времето беше на кантар – дали ще ни е мега топло или мега студено. Реших да взема джърсито (горницата при велосипедистите, която често има на себе си няколко джобчета отзад на гърба за разни неща като комплект за лепене на гуми, помпа, телефон, ключове и т.н. и т.н.) с дългите ръкави за да мога не се замръзна докато разцепваме вятъра (малко по-късно ще се окаже, че не разцепих само вятъра) префучавайки до Побити Камъни през кръгови, рекичка, кофти асфалт, но с весело настроение.

“Здравей, Илчо, Исе.” казах докато предъвквах вафличката, за бързо въглехидратче. “Хайде”. Започнахме славния ни път към Побити камъни – място на което бях ходил няколко пъти, но така и не се сетих от къде по дяволите е най-добрия за нас маршрут (аз като фен на автомобилите карах основно по магистралата, която е забранена за нас, велосипедистите). Илка каза, че имаме три кръгови напред и после в дясно. И защото всяка добра история няма да е такава ако нещо не се оплеска дойде първото малко проблемче – ние свихме на третото, вместо четвъртото кръгово и минахме като малки царе ( и една царица :) ) през част от Максуда, където бях сигурен, че ще ни откраднат поне на единия по една гума в движение. Явно “братята” още спяха и минахме безпроблемно, продължавайки победоносно по правилния път. Тук е мястото и да отбележа, че скоро си бях махнал калниците, че нещо дрънчаха и разбира се минахме към една микро рекичка, която не искам да знам как се беше образувала, която създаде нещо като умалена версия на “Райското пръскало” на обратно, директно към лицето ми. “Ще ни върви по вода” казах си между ругатните, без да знам колко НЕправ щях да бъда след час.

Аз бях пръв (смилиха се над мен милите хора) и в адски не балансирано каране прелитахме по баирите надолу и се тътрихме като болни костенурки нагоре. Стигнахме до Побити камъни, което е едно прекрасно местенце. Влязохме през “официалния” вход включващ телено въже, малко кал и тръни и пред нас се показа, вече познатия, полу-лунен пейзаж. “Хайде да снимаме” каза Илка, което не беше нова идея и за мен. Искрено се надявах да носи някой fill-frame със светлосилен обектив, но това, което изкара ме изненада още повече. Изкара си мобилния телефон (някакво LG) и направи няколко страОтни снимки, карайки ме да се зачудя как по дяволите е възможно да изкара такава картинка. Направихме няколко снимки тримата и лека полека (аз вече доста изморен) решихме да се връщаме на обратно.

“Земя-небе, земя-небе”

И тук идва пътвата от общо двете интересни истории, които имам да ви разкажа (простете за нетипичното многословие).
Докато карахме на връщане, няколко километра преди с. Езерово един гении подаде звуков сигнал зад нас и аз като най-отпред, (уж) водещ редицата се обърнах рязко за да видя дали моите хора са добре. Знам ли – недай си боже (мда – нарочно го пиша с малка буква) да се е случило нещо зад мен.
Естествено с рязкото си обръщане не успях да наруша нито един физичен закон и с явния си наклон влязох за части от секундата в банкета. Редно е да отбележа, че банкета беше около 20 см. висок (!!!), което предразположи предната ми гума от права да заеме перпендикулярна позиция спрямо моето желание и посока на движение и оттам последваха няколко действия:

  • Падане на лявата си страна и оттам – глезен, коляно, бедро, лакът, рамо;
  • Отдясно – удар от педалите (най-вероятно) по пищяла, точно в средата на десния крак;
  • Удрям си главата с около 30 км/ч в асфалта (вероятно на ръба, не помня) и ако не беше каската, която колегите ми бяха подарили по сега можеше и да не пиша този пост;
  • Продължавам да държа колелото като стара баба се държи в претъпкан автобус.

(edit) Лекарите заявиха следните контузии:

  • Контузия на коляното;
  • Навяхване и разтягане на ставните връзки на глезена;
  • Навяхване и разтягане на раменна става;
  • Открита рана на други части на подбедрицата.
  • Основна диагноза – изкълчване, навяхване и разтягане на външна и вътрешна колетарна ставна връзка на коляното.

Те така – целия в прах, рани и кръв ставам и започвам да изреждам всички майки на света – на този, на озни и т.н. Илка и Исо се стреснаха не по-малко от мен, но щом при промивката ми пяха Youuuu sexy motherfuckeeer (заради ултра-секси вело клина, който имах) за да разведрят обстановката явно не ми е излязло нито едно черво от никъде. Пропускам частта с помощта и всички предложения – те си знаят и съм им много задължен.

Колелото от своя страна, напълно убеден, че няма да става за каране беше “глътнало” задната си спирачка, която оправихме набързо, но командата беше счупена. Единствената щета на колелото беше команда за задна спирачка, която струва 12 лв (за двете спирачки)!
Та тръгваме ние, аз още в моя си adrenaline rush, Исо и Илка отзад пазейки ме от повторни опити да захапя асфалта въртя педалите бесен на себе си и с леки притеснения от последствията.
След няколко километра стигнахме до с. Езерово (между другото прекрасно селце) и единствената аптека работи по-малко отколкото хранителните магазини. Аз с пръст, пясък, камъчета и кръв по себе си, точно като малко момче въртя и искам да изям цялото колело от яд. Не, че ми е виновно – просто от яд към себе си.
Пихме по една кола и се прибрахме лека полека по домовете.
Там имаше малка драма докато се дезинфектирах, но като цяло бях по-добре.

“Подготовката”

Минах през Солидарния Център да помогна на организаторката на събитието – Теди и рязахме и лепихме кадастрони и творби на художници и писатели 1-2 часа. Теди даде наистина всичко от себе си – това момиче се занимава с изложбата активно и направо не знам как е успяла да свърши всичко това с помощта на само още няколко човека.

Та отивам аз там – целия обелен и омърфулен като циганин попаднал случайно на някоя бясна агитка на губещ отбор след мач и рязах, лепих и се молих на онзи отгоре да не се порежа или самонамушкам с ножицата, че ако разчитам на сръчността си от преди няколко часа най-вероятно щях да свърша с ножица в окото.
Както и да е – помогнах с колкото можах, набързо към квартирата, душ и тръгнах към мястото на срещата с Миленка.

Миленка е вероятно единствения човек на планетата, който има галено име, което е по-дълго от цялото си такова. Приятели сме с нея от над 10 години и мога да разчитам на нея. В случая я помолих да прочете моите стихове пред публика поради няколко причини:

  • Може да чете пред публика;
  • Може да чете;
  • Завършила е филология;
  • Познава ме повече от добре и знае какво съм вложил в думите, които съм използвал в стиховете си, което неимоверно би помогнало при четенето.

Разбира се не бях подготвил нищо и се наложи да преписваме стиховете на големия ми черен тефтер в Кубо.

Как да е всичко беше готово в последния момент и вече вървяхме в (сравнително) бодра крачка към Солидарния Център. Там се видяхме с Данила и приятеля ѝ – Юли и заедно влязохме.
Всичко изглеждаше по-различно. Имаше много място, картините бяха окачени, имаше много насядали хора и повечето бяха усмихнати. Бях забравил да изпадна в предсценична треска и просто започнах да се запознавам с всички.

“Историята на един Недко среща Солидарен Център – Варна”

За добро или за лошо ние бяхме втори. Казаха моето име и името на Данила и аз просто излязох. Продължавам да съм забравил да изтръпна пред публиката както обикновено се случва :)
Започнах да говоря набързо за проекта си, представих момичетата, те казаха по няколко думи и Милена прочете стиховете. Тук я карам накратко, защото съм приложил видео от срещата и вероятно ще ви е по-интересно да ни видите там отколкото да пиша стотина реда за това.
В общи линии чувството беше, че говоря пред приятели – без особено много притеснение, гледайки да съм максимално кратък, че заради отложения с малко старт имаше хора, които вече започнаха да клюмат като студенти на лекции по Линейна Алгебра и Аналитична Геометрия (ЛААГ).

Всичко мина добре. Доволен съм и от картината на Данила и от четенето на Милена. Не мислих, че е толкова приятно да покажа на всички какво ми е било в сърцето и душата. В групата във фейсбук имам над 350 фена, които четат, коментират и харесват нещата ми, но е съвсем различно тези хора да са до теб докато правиш правиш това.
Беше прекрасно.

Видеото можете да видите ТУК.

Днес ще сложа и субтитри, че като се развълнувам и говоря бързо и неразбираемо :)

Стиховете, които бяха представени са както следва:

Искам да те видя да носиш
старата ми риза
шапката, която ти подарих преди толкова време
фамилията ми
един малък пръстен
и дете,
усмивка
и мен в себе си.

Да те виждам рошава и недоспала,
развълнувана
готвеща
крещяща
гореща
и обичаща.

Да вървим заедно в
пролетта
лятото
есента
и зимата
на животите ни.

Н.
12.08.2014 г.

 

Прав беше бармана,
че колкото повече чакаш

толкова повече тя
няма
да
дойде.

Н.
15.09.2014 г.

 

“Трапчинката ѝ, още с появата си ми каза сто неща.
С изчезването си каза още повече.”

Н.
30.08.2014 г.

 

На Й.

Моля те.
Не чети мислите ми.
Знам, че можеш.

Недей.
Ще ти е скучно там.
Ще е пълно с мисли
прескачащи една в друга и с една опора
Ти.

Ще виждаш себе си
Усмихната
Плачеща
от радост
изненада
и любов.

Ще виждаш и мен някъде там.
Срамежливо и навел глава
нерешително решил
да проговори,
да докосне
“Без да иска”
да си крие умивката с ръка.

Да те дишам,
Докосвам,
Целувам
и хапя.

Моля те.
Не ме чети.

21.08.2014 г.
Н.

 

 

Следва продължение и редакция на горните редове, които изписах на един дъх.

Без име.

15/09/2014 / / 0 Comments

Не съм писал в този блог от прекалено много време. Дано не ми се сърди, че съм го зарязал така, както китарата преди време.

/* Щях да пиша за Legion Run, щях да пиша и за Равадиново, но къде време не оставаше, къде муза не стигаше подведох както вас, моите читатели, така и мен самия. */

 

Пътя към Морето.

Ето я и нишката, която търсих толкова време, формулата, която успях да разшифровам за да опозная добре сам себе си. И да видя кое ме прави щастлив.

А то е просто:

  • Момченце, което плаче за приятелите си, които няма да види днес заради първия учебен ден;
  • Момиче с цвете в косата;
  • Татуировка на Slipknot;
  • Изморени родители и деца пълни с енергия;
  • Клошар-невротик с едвам побрана книга в предния джоб;
  • Обръщам поглед настрани – в съвсем тясна уличка възрастна жена храни три котки и им говори;
  • До нея орнаменти, почти заличени от времето и от неопитни майстори показващи бегло каква красота е била иззидана преди 50-тина години;
  • Двама улични музиканта – гайдар и акордеонист – цигани. Само човек, който носи мелодията в сърцето и душата си, диша я, събужда се и ляга с нея може да изглежда и свири така;
  • Хората минават толкова близо до мен, че мога да ги подуша – парфюм на цвете, цигарен дъх, на момиче;
  • Надпис на стена “Ники и Теди бяха тук”. И аз съм бил тук и преди. Сега също съм. Лек полъх на несъществувало ме обвива в лека носталгия;
  • На плажа – русо момиче носи тънко яке, което ѝ е огромно, слабо момче е привито от студ до нея. Смеят се.

 

И приближавайки усещам повече и повече дъха на морето, неговите бризове и как сърцето започва да тупа по-спокойно, очите се отпускат, а ума намаля оборотите си. И всичко това ме кара да се чувствам лек почти колкото прашинка. Но не толкова малък.

Ще познаеш, че зимата идва когато отидеш на Кубо и си поръчваш горещ чай и не заравяш боси пръсти в пясъка.

 

Вечерта идва, а с нея и желанието ми за танци. Нямам търпение да дойде сряда за да се видим с моите танго приятели в клуб Винтидж 33 и да танцуваме докато бармана не заспи.

 

NOTE – този текст беше написан на 15 септември 2014 г., но публикуван чак на 28 март 2017. Не знам каква е била причината да не го публикувам, но ето, че ще изневеря на себе си и решението си тогава.

Грация за двама

25/07/2014 / / 0 Comments

Стих в минало време

 

И вървях към нея.

И настигнах я.

Прегръщах страстно, силно,

Милвах нежно,

Любих страстно

и обичах силно.

И тя замина си. Там, надалеч.

Но в сърцето ми завинаги ще си остане

Прекрасна.

Рошава.

Енергична.

Свенлива.

 

Разказ в едно действие

 

Как се бе озовал там дори и Искрен не можа да си спомни.

За момент цялата му вселена спря своята стихия. Спря да се върти, да мисли, да създава въображаеми сценарии за всичко около себе си, спря да се чуди, да се мъчи. Просто спря.

Само есенният бриз напомни колко истинско е всичко около него. Тя, той и вятърът.

Бяха се прегърнали. Неговата буйна чуплива коса се вееше свободно далеч над яката на ризата неспособна да бъде спряна от нищо. Гъстите, светло кестеняви коси се вееха гордо, сякаш искаха да покажат себе си на целия останал свят.

Очите му бяха притворени заради вятъра. Светло кестеняви, понякога пъстри тези очи сега грееха. Бяха пълни с онази искрената обич, която имат само децата и влюбените. Онази обич, която понякога ги пълнеше с горчиви сълзи, понякога ги препълваше от щастие.

Един малък кичур сякаш напук се беше затъкнал и стоеше пред лицето му, леко в страни от лявото му око. Някак гордо се бореше с неспирния вятър, който размеси и останалите кичури в причудлива гора от тънки и светли дървета.

Устните му бяха ярко червени. Бяха изпити само миг по-рано от Нея – жената, която беше центъра на неговата (смятана дотогава) незначителна вселена. Бяха червени като кръвта, изпълнила сърцето и всяка веничка по лицето му. Ушите понякога пукаха заради това. “Заря” сещаше се той, когато се случеше, припомняйки стара история от детството си.

Лицето му беше покрито с брада. Тя стоеше не по-малко горда от перчема, който продължаваше да се бори срещу вятъра. Кестенява, но много гъста. Той обичаше да Я гъделичка с нея. А на нея ѝ доставяше удоволствие да провира пръсти в нея и да го целува. Силно и непресторено.

Надолу, както почти винаги, беше с риза, леко протрити по коленете дънки с надути джобове и стари обувки. Това бяха любимите му дрехи.

Грациела бе момиче с бяла кожа, керемиденочервена коса и пъстри очи. Очи в които Искрен се губеше често. Тези очи действаха като магнит за него и бяха като малко прозорче, което водеше директно до сърцето ѝ. Чрез тези очи той познаваше какво ѝ има всеки път щом я видеше – дали е щастлива, дали я боли нещо…

Върху бялата кожа имаше няколко лунички. Ехх, тия лунички… Искрен ги бе целувал стотици пъти. Стотици. Та от светлата кожа контрастираха очите ѝ – пъстри, а на определена светлина бяха кристално чисти.

Грациела не криеше когато обича. Тя беше от тези, които когато са влюбени те засипват с най-милите думи, които имат. И ти става едно хубаво и топло на душата. Ех.

Искрен бе обгърнал силно Грациела в ръцете си. Те бяха точно над тънкия ѝ кръст, малко под цветния есенно-зимен шал, който се спускаше с особена грация от врата ѝ. Той бе сключил пръстите си един в друг, макар и да бе трудно заради дебелите ръкавици, които носеше. Бе се притиснал силно в нея – за да не ѝ е студено.

Косите им се вееха свободно, а плитката между тях образуваше едно ръждиво тъмночервено, което бе присъщо за началото на есента.

Той се доближи бавно към нея, вдиша чевръсто, изпълвайки белите си дробове с чист, макар и студен въздух. Гледаше я толкова жадно, колкото и миг преди първата им целувка.

Доближи се бавно към нея и усети присъщата топлина в устните и сърцето, които пееха тогава. Той не усещаше болка или студ. Усещаше само любовта, която течеше яростно във вените му.

Задържа се така няколко секунди и си отмести главата. Тя продължи да стои пред него с влажни устни, обгърнала го с нежните си ръце, леко потреперваща и отворила сърцето си към него.

Той понечи да каже нещо, но студена струя въздух го спря. Хвана я за ръката и неволно усети нещо много мъничко. Погледна и се се усмихна. Това беше един много стар негов подарък към нея – тънка червена гривничка с малко сребърно сърчице. Усмихна се.

– „Обичам те, Грациела. Обичам те.“ Каза той докато търсеше трескаво пръстена из джобовете си.

Обичам те.”

 

Историята (надявам се) ще продължи.

03.02.2014 г.,

Н.