Category: Поезия

Част от моето писмено творчество можете да намерите на тези страници

Дъждовна разходка

29/05/2014 / / 0 Comments

Мисля си – когато вали като из ведро и е ясно, че няма да се приберем сухи – защо изобщо бързаме? Защо не оставим дъжда да ни намокри целите? Да измокри дрехите, косите, телата и душите ни?
Като бяхме малки нали толкова много го искахме? А сега, пораснали, май забравихме да се радваме на тези малки удоволствия, които времето може да ти поднесе?

Когато те навали дъжда освен мокро по себе си човек усеща и нещо друго, много по-особено чувство. Когато човек го навали дъжда първо е неприятно, защото измива мръсотията от него. Не бъркайте физическата с емоционалната такава. Когато се намокри човек усеща първо неприятното докосване на капките по кожата си, после мокрите петънца стават повече и повече докато накрая не се слеят в едно.

И когато се намокри до кости човек усеща онази чистота и свобода. Свобода защото няма нужда да бърза за никъде и може да върви спокойно, да гледа към буреносните облаци и те още повече да се изтискват един-друг само и само да го намокрят още повече за да махнат глуповатата детска усмивка от лицето му. А чистота защото дъждовните капки са измили всичкте проблеми и кахъри, дори и за минута-две-три, и се чувстваш лек почти като перце. Чудя се – ако докато се чувствам така лек и изведнъж спре да вали дали ще полетя към облаците? Ако да бих искал да ги прегърна за тази великолепна услуга, която ме върна дори и за мъничко към безгрижно-детското в мен.

Има и още нещо също толкова красиво, колкото гореизброеното с което мога да бъда малко нахокан, че го споменавам, но не мога да не го споделя с вас. Когато навън вали с онези големи плътни капки шляпат нахално по лицето, човек може да си поплаче малко. Дали за нещо хубаво или нещо лошо – сам да си избере. Представете си само ако ви е тъжно и се прибирате към вас свободата да поплачете мъничко. Ей така – с причина или не. Да си вървите и да разминавате хора и никой да не разбира какво ви е и че мокрото на лицето не е само от дъжда, а има и една-две капчици, които се промушват съвършено незабелязано между останалите.

И приключвайки (човек трябва да намери време и да изсъхне малко) се сещам за още нещо, което сключва всичките прекрасни страни на дъжда и го прави толкова прекрасен. Когато вали из ведро не се ли усещате конфортно сами? Чувате само капките, автомобилите, които безмилостно разпарят малките рекички образувли се по пътя и нищо друго. Обстановката придобива извесна мистичност, приятна самота и комфорт със себе си. Нещо, което отдавна бях забравил.

 

Приятна вечер и забравяйте чадърите си по-често,

Н.

29.05.2014

Първо

26/05/2014 / / 0 Comments

Първа прегръдка:

  • Първа целувка (влажна, кратка, с отворени очи),
  • Първо “Обичам те” (Боже забравил съм как да ги пиша тези двете думички),
  • Първо разочарование (силно),
  • Първа раздяла (преболезнена),
  • Следваща целувка, следващо “Обичам те”, следващо разочарование, следваща раздяла…

 

Първи танц (притеснен, треперещ, развълнуван):

  • Първа усмивка,
  • Първа прегръдка (неуверена),
  • Първи уроци (тежки),
  • Първи ноти (прелестни, болезнено прекрасни),
  • Първа партньорка (вълшебно),
  • Първи обувки (тесни),
  • Първи приготовления (катастрофални),
  • Първи екип (различен),
  • Първи успехи (великолепни),
  • Първа травма (обезкуражаваща),
  • Първа капчица кръв (по-скоро нахъсваща отколкото болезнена),
  • Първа сцена, прожектори, хора (незабравимо),
  • Първо разочарование,
  • Първо “Сбогом”,
  • Празно.

Първи бял косъм (дори не го открих аз).

 

И знаеш, че това никога повече няма да се повтори.

И някак ти харесва така.

Нещата трябва да имат начало и край (както и самите нас), защото би било тъжно да имаш много първи целувки, например. Няма нито да е вълнуващо, нито трепета ще е същия, нито тя ще е същата, ще знаеш какво да правиш и ще ти е нормално, сигурно и досадно понякога. А така – веднъж минало и никога повторило се е някак приятно. Знаеш, че трябва винаги да даваш най-доброто от себе си и да бъдеш най-добрата версия на себе си за да го запомниш завинаги и като се сещаш да се усмихваш (или тайно да се изчервяваш като помниш подробности).

 

 

26.05.2014 г.,Бар Кубо,

Н.

Кубо – рожденното място на блога

26/05/2014 / / 0 Comments

Пост първи на прима виста.

 

Изхвърчах от офиса 20 минути след края на работния ми ден. Днес свърших доста и съм доволен. Уча нови неща, които ми харесват.

Тръгнах към Кубо с ясната цел да довърша дизайна на блога, но с толкова шарени и интересни хора човек трудно може да се съсредоточи.

Звучи Тодор Колев (лека му пръст), морето е сравнително спокойно, облаците в небето са по-малко от стотинките в джоба, но за сметка на това сърцето е пълно. Имам пясък в обувките, по пръстите, пия студено фрапе и усещам лятото по-близо до себе си, в себе си – в дробовете, душата и очите. Харесва ми.

Има много хора – усмихнати, сърдити, цветни, пушещи, влюбени, работещи – цяла палитра. И между нас има нещо общо – търсим слънцето, небето и морето, сърцата ни се отварят лека полека и чувството е прекрасно.

Тук съм и мисля концепцията на блога, а пред мен има едно момиче с прекрасна и много много къдрава коса. Напомни ми за А. Какво ли прави, как ли е? Има и едно момче – млад мъж – брада, официални панталон, риза и елече, часовник, дървена гривничка и прилежно сресан. Говори с момиче по начина по който и аз говорих преди … толкова много време. Тя му се усмихва, смее се на глас понякога. Харесва го.

Има и деца – много деца – малки, тихи (което е огромна рядкост тук) и заровили ръце, крака и глави в пясъка като че ли искат най-първи ще вкусат това лято. Майките са отпуснати на шазлонгите и си почиват.

Сламените чадри се поклащат лекичко в ритъм с вятъра, вълните, хората. Иронично е, че са кафеви, овехнали, а сезона не позволява това. Сезона очаква цветно, хубаво и усмихнато.

Очаквам да се чуя с В. и да споделя идилията, която е пред мен, а той да ми се скара, че го дразня.

 

Усещам трепет в себе си за довечера – ще отида да потанцувам танго да видим бива ли ме още.

 

До нови срещи,

Н.