По времето на писане на тази история едно момче рисува на голяма тетрадка, скрит под козирката на Пикадили, а няколко дузини хора са се събрали и пият вино говорейки за музика и изкуство.

Но нека започна от начало.

Днес след работа се видях с Цве – момичето с което ще направим нашето общо участие в месечната (и надявам се и вече традиционна) изложба организирана от “Солидарен център – Варна”. Аз ще представя три мои стиха, а Цве нарисува картините си по тях.

Времето беше добро за сезона. Видяхме се набързо в любимото “Кубо” и говорихме за нещата от живота и живота от нещата. Гледахме морето и докато отпивах последните глътки чай се сетих, че днес съвсем сучайно ми попадна информация, че във варненската галерия “Графит” ще има изложба с много специален гост – самият Теодосий Спасов. Теодосий е бил неведнъж тема за разговори в нас и с приятели. И при все, че чичо и татко са големи любтели и познавачи на българския фолклор не можах да остана безпричастен.
Цве от своя страна нямаше нужда от много обеждаване – самата тя рисува и свири и е добра в това.

В 19:25 като по часовник бяхме пред галерията и тогава малка вълничка хейт ме заля до глезените. Видях много превъзнесени и прегорди лица, повечето на над 55. Стари аристократи, които ходят по подобни места не само за изкуството, а и за чашата вино. Разбира се не всички, но имаше и тях. Почакахме малко и любезните господа от охраната ни поканиха да се възкачим лека полека по витата стълба нагоре към галерията.

Усещането в мен бе много особено. Първо факта, че в толкова изискана среда не съм бил и бях облечен сравнително неподоходящо (или така нареченото business casual облекло включващо риза, панталон, обувки и 1-2 аксесоара) и второ, че ще имам честта да видя самият Теодосий Спасов заедно с художниците открили изложбата.

Влязохме бавно и на тълпи (или по-скоро стада) и ахнах – посрещнаха ни няколко човека с фенерчета, а в самата зала (широка, красива и с паркет идеален за танго) около част от картините имаше място оградено от онези малки свещи, които горят за една вечер. Светлината беше само от тях и виждах опулени, самодоволни, изкренно радостни, скептични и празни погледи, които трескато се заоглеждаха и се опитваха възможно най-бързо да се ориентират.
След няколко минути човек, който за нас остана анонимен заговори и ни разказа кратка история. В основата си тя беше за 12 паднали ангела или точно толкова, колкото картини имаше в залата. Гласът беше дълбок и отчетлив, след това се включи още един. След края на разказа пуснаха видео осветление и пред нас от сумрака се появи една малка, прекрасна балеринка облечена в бяло и синьо, с косичка вързана на кок и малки туфлички с които ловко застана на пета позиция. Това е позиция в която стъпалата са кръстосани и долепени плътно едно зад друго, а секунда след това се вдигна на пръсти и затанцува. Заедно с това Теодосий Спасов засвири неговите вълшебни ноти. Самият той беше облечен съвсем нормално, добре изправен в педантична поза и засвири неща, които до преди това бях слушал само в youtube. Магията заля повечето от нас (останалите съвсем демонстративно и излючително “високо” културно говориха на висок глас) и аз в продължение на няколко минути усещах едно особено спокойствие, което обикновен ми е неприсъщо.
Малката балерина се вееше по средата, между свещите, танцуваше в духа и ритъма на кавала и ми напълни душата.
Следващата мелодия беше без малката и Теодосий засвири в бързи къде неравноделни, къде равноделни ритми и аз се опитах да анализирам. Беше прекалено сложно за моите музикални разбирания, но за сметка на това – красиво. Направи ми впечатление, че не гледа към публиката докато свири.

След края на изпълнението му аз бях с широко отворена уста и се радвам, че нямаше мухи в залата, че щях да ги глътна. Разходихме се и заразглеждахме. Картините бяха огромни – по мои преценки средния им размер беше около 2.40м х 2.00м висящи от тавана и в красиви рамки.
12 паднали ангела казаха. Но от тези 12 аз видях 6. Първата и най-близо до вратата картина беше най-силната такава – възрастен мъж и жена стоят и те гледат право в очите. Единствената картина в която имаше двама човека. И най-трогващото беше, че двамата си бяха поделили по едно крило в символ на тяхната вечна връзка. Трогна ме. Следващата, която ми направи впечатление беше на майстор-пицар докато месеше тесто. Той имаше широко лице, едри плешки и дебели пръсти. Зад него беше пещта, а цветовата гама беше богата, но все пак балансирана.

Ангел номер три беше човек на около 60 – със сравнително дълга коса, разделена през средата, очи пълни с умора, досада и лека носталгия, гуша и хубави дрехи. Гледаше ме право в очите и ме преценяше. Аз направих същото.

Ангел номер четири беше дама на средна възраст, която държеше букет цветя. До нея в краката ѝ растеше и роза, която без разрешението на откъснатите цветя дърпаше погледа надолу с привидно невинното си присъствие. Дамата беше с добър, сдържан тоалет, с благ поглед и коса до ушите. Преобладаваха неутралните цветове, но очите ѝ ме следяха. Сигурно ѝ беше интересно какво имам в папката с картините за изложбата.

Ангел номер пет беше класическа картина на възрастен мъж седнал на дървен розов стол. И колкото и странно да звучи присъствието на стола не беше нещо екстравагантно или натрапващо се. Стоеше добре. Напомни ми за едно от най-големите имена в съвременната бълфарска фотография – Начо Каменов. А мъжа ме гледаше със строгия си поглед седнал на стола и сякаш се опитваше да ми каже нещо. Така и не го направи.

Ангел номер шест беше Теодосий Спасов в идилистична картина изпълнена с меки и топли цветове, високи пожълтели треви и езеро. Очите и формата на лицето му бяха меки, без да те гледат с критичен поглед и от високо. Крилата му бяха големи, бели и прибрани. Той гледаше към мен, а точно срещу картината стоеше и нейният герой, който до преди няколко минути свиреше.

Това бяха ангелите, които запомних. Другите бяха хубави, но едната половина ме правокира да пиша за тях.

След кратки разговори с няколко човека се осмелих и отидох да му стисна ръката – без рецитали, лицемерие или фамилиарност. Отблизо изглеждаше още по-нормален, спокоен и небързащ за никъде. Спрях се и се поздравихме. Ръкостискането беше кратко, но пък здраво, което говори много и за двете страни. Казах му, че това, което е изсвирил е вълшебно и много ми е харесало, а той се усмихна замислено, благодари и ме попита дали звукът ми е харесал. Аз се изненадах от факта, че се интересува от мнението ми, но бях честен. Високите бяха с няколко идеи повече отколкото смятах за правилно и му споделих. Той се съгласи и разговора приключи. “Хубав човек” би казала баба.

Тръгнахме си и докато обсъждахме видяното с Цве видяхме Теди – жената, която организира “Вечер на таланта” както и много други културни и социални мероприятия в Солидарен Център – Варна. Запознах ги и си поговорихме малко като ѝ препоръчах да отиде на изложбата.
Изпратих Цве до някъде докато валеше леко, поговорихме и дойде време да се прибирам в квартирата.

Минах през Пикадили да си взема нещо за хапване и в главата ми бяха ангели, картини, музика и още толкова много неща. Бях развълнуван, вървях бавно и се наслаждавах на дъжда. При влизането си в магазина обаче видях високо младо момче, което беше седнало на ръба на една саксия (за да има място къде да седят другите) и рисуваше старателно в една оръфана тетрадка голям формат. Рисуваше автомобилите около себе си толкова старателно, че просто нещо ме накара да спра и да погледам малко. Беше мръсен, леко облечен, на около 17 години с мръсни ръце и нокти, но с много бавни и спокойни движения като на ученик в малките класове в час по рисуване.

Влязох в магазина и набързо взех едно цвекло и 350 гр. миш-маш. Побързах да изляза за да не си тръгне и отидох директно при него. Попитах го дали може да седна до него. Учуди се, но ми направи място и се заговорихме. Говорихме за колите, които рисува, за това какво друго обича да рисува, показа ми всичките си рисунки. Имаше слънца, демони и хора, коли и мотори. Много можеш да научиш за някого от рисунките му.
На една от тях, която се опита да скрие имаше двама човека и къща зад тях. По-големия гонеше по-малкия с пръчка. Попитах го какво е нарисувал и той ми обясни – “Това е един човек, който гони друг от някъде”. “Познаваш ли ги?” попитах аз, но той отрече. Предположих каква му е историята, но не питах повече. Вече бучката на гърлото ми беше прекалено голяма.

Последния ми въпрос – “Ял ли си днес?” -“Не съм” каза той без да вдига очи от скицата, която правеше. Не знам дали ме излъга или не, но искрено се зарадва като му подадох кутията с топлия миш-маш. Направих го така, че да не изглежда като просия, а като приятелски жест. Тръгнах си, че скоро капките щяха да ми намокрят лицето, но нямаше да са от дъжда.

Докато газих по локвите, бавно прибирайки се към кваритрата си мислих за огромната социална, културна и каквато щеш пропаст между двете събития разделени с не повече от половин час. Чудих се дали ние, хората, оценяваме достатъчно честно тези в лъскавите зали И тези навън? Дали оценяваме това, което имаме и защо по дяволите често сме по-нещастни от хората, които са принудени да просят за да преживеят и този ден.
Чудя се. Зачуди се и ти.

Е – това е от мен. Бъдете вдъхновени, ходете под дъжда без чадър и усмихвайте хората около вас по-често. Понякога усмивката може да бъде безплатна. Раздавайте я и ще получите още. Обещавам ви.

Н.

17.10.2014 г.

“Знаеш ли…”
“Тя си замина като лятото. Тихо, спокойно и усмихнато. И вече я няма. Тъжно ми е, но не съжалявам. Обичах да ме огрява със слънчевата си усмивка. Да вали върху мен разтопена и гореща, да ме ослепява и поти.”

Отпи бавно от тумбестата тънка чаша и продължи да говори по-скоро на себе си отколкото на хората около него – “Е – няма я вече. Тръгна си. Остави ми за спомен малък куп с пожълтели листа, шепа кестени, няколко недоизпити чая и малко влажно по бузите.”

Живо вдигна глава заедно с полупразната чаша и изстреля покрай стреснатите уши на хората около себе си думи, които дълго след като той си замина оттекваха в ушите и сърцата им:

“Нека пием за жените-слънца. По-добре един миг с такава като нея, отколкото вечно обвързан с жена от ония другите, които няма да те завият докато спиш, няма да те целунат по челото преди да те събудят и няма да ти правят чай когато си болен.”

Н.

01.10.2014 г.

Представете си следната сцена – вървя победоносно, изморен, силно накуцващ, с кенче бира в ръка и съм се оставил на приятните емоции да преплуват през мен, да ми измият всички негативи, да ме подкрепят и да ме накарат да се чувствам добре.
Мислейки си какви добри приятели имам и колко съм щастлив да ги познавам до мен изплува една тъмна фигура, която след няколко секунди пулене се оказа, че освен проститутка е и травестит. “Чудесен завършек на вечерта!” ядосвам се аз и осъзнавайки, че няма накъде да избягам в случай на внезапен порив от страна на “нещото” придобих поглед на гупа. Както каза един от приятелите ми като чу историята, цитирам “проститутката е влязла в ролята на лешояда видял мърша”. Много мило, да. Anyway историята за мое щастие не започва така, а така свърши (при това благополучно и за двете страни).
Ще подредя по хронологичен ред събитията за да може отделните групи мои приятели ( с общи интереси, от велоклуба и от литературните среди ) да пропуснат част от глупостите, които ще напиша.

“Добро утро”

Деня започва добре, когато човек се събуди не с желание да си пререже вените с нещо тъпо, а с желание за движение, спорт. Е – погледнах с половин око (другото едно и половина още беше в сутрешен паралич) и реших – сутринта ще покарам колело, ще почистя квартирата и ще се настроя за литературната вечер, където за пръв път истински, живи зрители щяха да слушат думи издялани от дълбините на душата и сърцето ми. Чувството беше смесено в началото, когато видях предложението на “Солидарен център Варна”, но с времето се чувствах все по-уверен и по-уверен. Е – денят дойде и се чувствах по-жив от … от нещо много живо :) Както и да е. Влизам във фейсбук, пиша на Илка (жена, която ще се включи в историята малко по-късно), тя на Искрен и след няколко хиляди реда чат се разбрахме да се чакаме на Бизнеса (нов slang, който научих покрай Илка, Бизнес Хотел “Golden Tulip”). Зачудих се какво да облека, че навън времето беше на кантар – дали ще ни е мега топло или мега студено. Реших да взема джърсито (горницата при велосипедистите, която често има на себе си няколко джобчета отзад на гърба за разни неща като комплект за лепене на гуми, помпа, телефон, ключове и т.н. и т.н.) с дългите ръкави за да мога не се замръзна докато разцепваме вятъра (малко по-късно ще се окаже, че не разцепих само вятъра) префучавайки до Побити Камъни през кръгови, рекичка, кофти асфалт, но с весело настроение.

“Здравей, Илчо, Исе.” казах докато предъвквах вафличката, за бързо въглехидратче. “Хайде”. Започнахме славния ни път към Побити камъни – място на което бях ходил няколко пъти, но така и не се сетих от къде по дяволите е най-добрия за нас маршрут (аз като фен на автомобилите карах основно по магистралата, която е забранена за нас, велосипедистите). Илка каза, че имаме три кръгови напред и после в дясно. И защото всяка добра история няма да е такава ако нещо не се оплеска дойде първото малко проблемче – ние свихме на третото, вместо четвъртото кръгово и минахме като малки царе ( и една царица :) ) през част от Максуда, където бях сигурен, че ще ни откраднат поне на единия по една гума в движение. Явно “братята” още спяха и минахме безпроблемно, продължавайки победоносно по правилния път. Тук е мястото и да отбележа, че скоро си бях махнал калниците, че нещо дрънчаха и разбира се минахме към една микро рекичка, която не искам да знам как се беше образувала, която създаде нещо като умалена версия на “Райското пръскало” на обратно, директно към лицето ми. “Ще ни върви по вода” казах си между ругатните, без да знам колко НЕправ щях да бъда след час.

Аз бях пръв (смилиха се над мен милите хора) и в адски не балансирано каране прелитахме по баирите надолу и се тътрихме като болни костенурки нагоре. Стигнахме до Побити камъни, което е едно прекрасно местенце. Влязохме през “официалния” вход включващ телено въже, малко кал и тръни и пред нас се показа, вече познатия, полу-лунен пейзаж. “Хайде да снимаме” каза Илка, което не беше нова идея и за мен. Искрено се надявах да носи някой fill-frame със светлосилен обектив, но това, което изкара ме изненада още повече. Изкара си мобилния телефон (някакво LG) и направи няколко страОтни снимки, карайки ме да се зачудя как по дяволите е възможно да изкара такава картинка. Направихме няколко снимки тримата и лека полека (аз вече доста изморен) решихме да се връщаме на обратно.

“Земя-небе, земя-небе”

И тук идва пътвата от общо двете интересни истории, които имам да ви разкажа (простете за нетипичното многословие).
Докато карахме на връщане, няколко километра преди с. Езерово един гении подаде звуков сигнал зад нас и аз като най-отпред, (уж) водещ редицата се обърнах рязко за да видя дали моите хора са добре. Знам ли – недай си боже (мда – нарочно го пиша с малка буква) да се е случило нещо зад мен.
Естествено с рязкото си обръщане не успях да наруша нито един физичен закон и с явния си наклон влязох за части от секундата в банкета. Редно е да отбележа, че банкета беше около 20 см. висок (!!!), което предразположи предната ми гума от права да заеме перпендикулярна позиция спрямо моето желание и посока на движение и оттам последваха няколко действия:

• Падане на лявата си страна и оттам – глезен, коляно, бедро, лакът, рамо;
• Отдясно – удар от педалите (най-вероятно) по пищяла, точно в средата на десния крак;
• Удрям си главата с около 30 км/ч в асфалта (вероятно на ръба, не помня) и ако не беше каската, която колегите ми бяха подарили по сега можеше и да не пиша този пост;
• Продължавам да държа колелото като стара баба се държи в претъпкан автобус.

(edit) Лекарите заявиха следните контузии:

• Контузия на коляното;
• Навяхване и разтягане на ставните връзки на глезена;
• Навяхване и разтягане на раменна става;
• Открита рана на други части на подбедрицата.
• Основна диагноза – изкълчване, навяхване и разтягане на външна и вътрешна колетарна ставна връзка на коляното.

Те така – целия в прах, рани и кръв ставам и започвам да изреждам всички майки на света – на този, на озни и т.н. Илка и Исо се стреснаха не по-малко от мен, но щом при промивката ми пяха Youuuu sexy motherfuckeeer (заради ултра-секси вело клина, който имах) за да разведрят обстановката явно не ми е излязло нито едно черво от никъде. Пропускам частта с помощта и всички предложения – те си знаят и съм им много задължен.

Колелото от своя страна, напълно убеден, че няма да става за каране беше “глътнало” задната си спирачка, която оправихме набързо, но командата беше счупена. Единствената щета на колелото беше команда за задна спирачка, която струва 12 лв (за двете спирачки)!
Та тръгваме ние, аз още в моя си adrenaline rush, Исо и Илка отзад пазейки ме от повторни опити да захапя асфалта въртя педалите бесен на себе си и с леки притеснения от последствията.
След няколко километра стигнахме до с. Езерово (между другото прекрасно селце) и единствената аптека работи по-малко отколкото хранителните магазини. Аз с пръст, пясък, камъчета и кръв по себе си, точно като малко момче въртя и искам да изям цялото колело от яд. Не, че ми е виновно – просто от яд към себе си.
Пихме по една кола и се прибрахме лека полека по домовете.
Там имаше малка драма докато се дезинфектирах, но като цяло бях по-добре.

“Подготовката”

Минах през Солидарния Център да помогна на организаторката на събитието – Теди и рязахме и лепихме кадастрони и творби на художници и писатели 1-2 часа. Теди даде наистина всичко от себе си – това момиче се занимава с изложбата активно и направо не знам как е успяла да свърши всичко това с помощта на само още няколко човека.

Та отивам аз там – целия обелен и омърфулен като циганин попаднал случайно на някоя бясна агитка на губещ отбор след мач и рязах, лепих и се молих на онзи отгоре да не се порежа или самонамушкам с ножицата, че ако разчитам на сръчността си от преди няколко часа най-вероятно щях да свърша с ножица в окото.
Както и да е – помогнах с колкото можах, набързо към квартирата, душ и тръгнах към мястото на срещата с Миленка.

Миленка е вероятно единствения човек на планетата, който има галено име, което е по-дълго от цялото си такова. Приятели сме с нея от над 10 години и мога да разчитам на нея. В случая я помолих да прочете моите стихове пред публика поради няколко причини:

• Може да чете пред публика;
• Може да чете;
• Завършила е филология;
• Познава ме повече от добре и знае какво съм вложил в думите, които съм използвал в стиховете си, което неимоверно би помогнало при четенето.

Разбира се не бях подготвил нищо и се наложи да преписваме стиховете на големия ми черен тефтер в Кубо.

Как да е всичко беше готово в последния момент и вече вървяхме в (сравнително) бодра крачка към Солидарния Център. Там се видяхме с Данила и приятеля ѝ – Юли и заедно влязохме.
Всичко изглеждаше по-различно. Имаше много място, картините бяха окачени, имаше много насядали хора и повечето бяха усмихнати. Бях забравил да изпадна в предсценична треска и просто започнах да се запознавам с всички.

“Историята на един Недко среща Солидарен Център – Варна”

За добро или за лошо ние бяхме втори. Казаха моето име и името на Данила и аз просто излязох. Продължавам да съм забравил да изтръпна пред публиката както обикновено се случва :)
Започнах да говоря набързо за проекта си, представих момичетата, те казаха по няколко думи и Милена прочете стиховете. Тук я карам накратко, защото съм приложил видео от срещата и вероятно ще ви е по-интересно да ни видите там отколкото да пиша стотина реда за това.
В общи линии чувството беше, че говоря пред приятели – без особено много притеснение, гледайки да съм максимално кратък, че заради отложения с малко старт имаше хора, които вече започнаха да клюмат като студенти на лекции по Линейна Алгебра и Аналитична Геометрия (ЛААГ).

Всичко мина добре. Доволен съм и от картината на Данила и от четенето на Милена. Не мислих, че е толкова приятно да покажа на всички какво ми е било в сърцето и душата. В групата във фейсбук имам над 350 фена, които четат, коментират и харесват нещата ми, но е съвсем различно тези хора да са до теб докато правиш правиш това.
Беше прекрасно.

Видеото можете да видите ТУК.

Днес ще сложа и субтитри, че като се развълнувам и говоря бързо и неразбираемо :)

Стиховете, които бяха представени са както следва:

Искам да те видя да носиш
старата ми риза
шапката, която ти подарих преди толкова време
фамилията ми
един малък пръстен
и дете,
усмивка
и мен в себе си.

Да те виждам рошава и недоспала,
развълнувана
готвеща
крещяща
гореща
и обичаща.

Да вървим заедно в
пролетта
лятото
есента
и зимата
на животите ни.

Н.
12.08.2014 г.

Прав беше бармана,
че колкото повече чакаш

толкова повече тя
няма
да
дойде.

Н.
15.09.2014 г.

“Трапчинката ѝ, още с появата си ми каза сто неща.
С изчезването си каза още повече.”

Н.
30.08.2014 г.

На Й.

Моля те.
Не чети мислите ми.
Знам, че можеш.

Недей.
Ще ти е скучно там.
Ще е пълно с мисли
прескачащи една в друга и с една опора
Ти.

Ще виждаш себе си
Усмихната
Плачеща
от радост
изненада
и любов.

Ще виждаш и мен някъде там.
Срамежливо и навел глава
нерешително решил
да проговори,
да докосне
“Без да иска”
да си крие умивката с ръка.

Да те дишам,
Докосвам,
Целувам
и хапя.

Моля те.
Не ме чети.

21.08.2014 г.
Н.

 

 

Следва продължение и редакция на горните редове, които изписах на един дъх.