Баси – изтървах с половин час да честитя рождения ден на Креми – нашият хореограф в годините в които танго беше ежеднение, връхновение и основно влечение.
Та гледах клип в който явно е хорила в Куба преди няколко години и танцува на класическо танго. Та в края, за 4-5 секунди тръгна една нео танго класика, която богу ми отне сигурно 2 минути докато се сетя коя беше.
Преди доста години беше една от мелодиите по които искахме да правим индивидуални хореографии и така да излизаме на сцена. Една от мелодиите, които може ми би обърнаха живота. Представям ви Santiago’s dream:
И докато пиша поста осъзнавам, че след само ден ставам на 37. Богу не вярвах, че ще доживея до толкова, честно. Не мога и да приема, че съм на 36 и като цяло се чувствам в началото на своите 30.
Може би имам повече натрупана тъга, която вече не мога да излея тук или в стихове, не знам. До и малко боли като се замислиш – скоро ще стана на 40, а децата ще са в предучилищна. Не мога да повярвам.
Мислих да пиша равносметка, но ще я напиша като мине денят ми символично. Знаете ме какъв съм бот – все драма да има :D
Последните дни ме измъчваше чувство, че изтървам нещо и не мога да се сетя какво е то. Имах чувството, че имам някакъв час или ангажимент за мен или за децата, но така и не ми светна докато днес отваряйки си Spotify не ми светна рандом песен на Карлос Гардел. Тогава ме стегна, че за пръв път от последните вече може би станаха десетина години забравих за световния ден на танго.
Няма да пиша пак по 5000 думи лични разкази свързани с танго, но един ден, когато вече дойде време да си ходя от този свят (споко, не планирам да е скоро) и правя примирена ретроспекция на това от какви парчета съм бил сиздаден и оформен едно от тях ще е танго.
Оставам тук своите 250 малки парченца музика, която помня ритъм по ритъм с паузите и с “раз, два, три, четири, раз, да три четири”. Както и с моментите в които пулса ми замръзва присещайки се някога, когато бях на сцена и съм танцувал на тези мелодии.
Минаха се точно шест години откакто излязох за пръв път на сцена пред няколкостотин човека и не водих лекция а… танцувах. Повечето от вас, които ме познавате достатъчно отдавна ще се сетите, че танго треската ме държа няколко години (държи ме още, ей тук горе). И точно преди 6 години хванати за ръце с Милена се качихме на сцената, под прожекторите и направихме това, което тренирахме последните няколко месеца.
Помня колко усилени тренировки бяха. Креми, нашия хореограф, един ден събра десет от нас, трениращите, и ни каза – “Искате ли да танцувате пред хора?”. Аз се облещих, другите бяха със смесени реакции – от смях до леко, но сериозно кимване с глава. И така и стана. Екипа, който отделяше по 3 дни седмично (понякога и по 4 дни) с тренировки нерядко до полунощ бяхме – аз и Милена, Стоян и Деси, Тома и другото Деси, Виктор и Крами, Наско и Мария. Всеки си беше намерил органично партньора.
Много вода се изля докато дойде времето за фестивала, случиха се хубави и лоши неща, но най-вече хубави. И ето, че дойде датата, аз нямах търпение, отидох в залата доста рано сутринта, Креми тъкмо я беше отключила. Имаше нещо много вълшебно когато няма никой в залата и ти можеш да загрееш или репетираш. Ти сам и залата, онази чупка в пода, огледалото, аромата на цветя, всичко. Започнаха да идват лека-полека всички, дамите си правиха прически и си нагласяха тоалетите, ние гледахме тъпо. Към 11:00 отидохме там, където се провеждаше Summer Salsa Festival (на триторията на свободния университет) и зачакахме. Бяхме подготвени и притеснени, всички. А на сцената излизаха някакви нечовеци – правиха върховни движения, хореографии, разказваха истории. Дойде и нашия ред. Точно по обяд. Излязохме и почувствахме сцената, стълбите до нея, вятъра, слънцето, хората, които бяха насядали в тревата да кибичат или да чакат ред. Направихме хореографията, което беше чудесен знак, че всички сме подготвени.
Опитах в този абзац да пресъздам усещането, което беше в мен тогава, но не ми се получи. В общи линии всички бяхме сериозни, но вътрешно кипяхме, пазихме си дрехите и обувките да не разлеем нещо върху тях, да не ги намачкаме. Беше един от онези моменти в които имаш толкова много неща в себе си, че спираш да мислиш за малко. И тази липса на шум беше страхотна. Вечерта дойде бавно и мъчително. Бяхме единствените, които щяха да правят танго хореография на салса събитието. И момента настъпи, защото те така правят, идват с или без да си подготвен, Креми дойде, кимна ни, а ние стояхме тихо и си гледахме обувките, обелвахме по една-две думи и го мислихме. И мислихме.
Навън имаше няколкостотин човека и всички бяха дошли да се забавляват. Ние бяхме там да се оттървем от демоните си поне за малко. Обявиха ни, шум, прожектори. После тишина. Цялата хореография се случи като една магия, която не знам как работеше, но си беше там. Всичко стана божествено леко, като перца бяхме. На мен ми се плачеше на сигурно 10 места в хореографията я заради бандонеона, който изплаква някоя по-висока нота на правилното място, я заради някое движение. Наистина не мога да опиша онзи момент в който прожекторите светнат в очите ти и ти се чувстваш като в кутийка в която никой не наднича и си заключен ти с партньора си заедно с другите участници. Но знаеш, че не е така. Когато твоята музика свири с ударите на твоето сърце, когато се чувстваш свързан. В онзи малък момент в който колкото и недодялан да си се чувстваш лек като перо и дишаш хората, емоцията около и в теб, светлините.
После хората ръкопляскат, малко прегдърдки и радости и едно чао.
Минаха шест години. Един живот се извъртя, падна и се изтърколи. На негово място дойде друг. И всеки път когато чуя бандонеон нещо в душата ми ще изплува и ще ме връща в тези моменти, когато беше просто, когато танцувахме и го правихме с часове, дни наред и не ни омръзваше, когато бяхме всички заедно.
Креми – благодаря ти, а другите – винаги ще ви пазя тук в ляво увити с целофан от моменти и случки, всички заедно. Защото танго може както да донесе несметна скръб и тъга така и да ни накара да бъдем искрено щастливи.
Танго е нещо за което пиша от много време. Танго е нещо като любовта към нещо, което вече го няма. Хем ти е едно такова леко мелахнолично, хем говориш за него, хем те жегва поне малко като го чуеш.
Танго ми помогна преди повече от 5 години да намеря себе си, да намеря, че дори и аз мога да правя красиви неща, че мога да водя, да се забавлявам искрено (макар и да не го показвам много), да тренирам все едно е последното нещо, което ще направя. Научи ме да обичам и усещам музиката повече от преди, научи ме на дисциплина.
Танго ме научи да бъда свободен. Да изразя свободата и себе си с движения. После ме научи, че извън тези строго определени движения, които учим има цяло нов хоризонт от напълно наши си, такива, които ние си измисляме и използваме само с подходящите хора.
Научи ме да имам партньор за който да се грижа, да дялкаме заедно треските си и да успокоявам макар, че на мен краката са ми треперили много повече.
Научих се, че мога да изляза на сцена и да не говоря за QA, IT. Изобщо да не говоря.
След всичките тези години още ме стяга гърлото, а краката и ръцете ми потреперват минута преди да излезем на сцена. Обичам това усещане. Обичам и последвалото го – не на сметки на кой такт какво трябва да правим, а на това да се рея и да хвърлям по един поглед в публиката.
До ден днешен пазя първите си танго обувки – дясната подметка е с дупка от многото тренировки и танци, но не ми дава сърце да ги изхвърля. Те са поели всичките непохватни движения, всичкото ми колебание и страх, всичкото неволно (надявам се) настъпване.
И последно – Кремена. Благодаря за това, че ми показа какво е да бъда аз в много по-различен от обикновеното начин. За всичките понякога крайно изтощителни тренировки за да можем после с лекота да правим най-шантавите поддържки, които съм виждал, за куража, който блика от теб и крайния позитивизъм. Успя да ме научи как мога да намеря покой в неспокойната си душа. Благодаря и на Миленка, Надя, Деси и Нели за това, че ме изтърпяха през всичкото това време както и за цялата група, която действаше като едно и макар и с малко хумор и закачки си помагахме или просто окуражавахме, когато духа падне в някой от нас.
Многоуважаеми дами, господа, тролове, градински охлюви и други:
Първо – след известно затишие бай Недко се връща в аржентинското танго (за добро или лошо); Второ – точно днес точно от 21:00 до точно 03:00 в клуб Club Vintage 33 (Varna) (снимките на които аз присъствам там до една са photoshopped!) ще се счупим от танци. Трето – Пак днес, пак там, Kremena DanceCenter ще ни изкърти с невероятно шоу – богато и цветно, хубаво и най-вече – за вас, зрителите. Четвърто – Искам предварително да се извиня на Надежда ако по време на изпълнението ни я ритна, настъпя, хвърля през бара, насиня или поведа грешно. Пето (и последно) – Задължителни атрибути за посещение на милонгата днес са: Пето – Първа подточка – Настроение (по един или друг начин се пригответе за ослепителността на дамите, кавал_ерите и посетителите (и бармана!) ); Пето – Втора подточка – Домати/камъни/тежки и евтини предмети – just in case дет’ се вика; Пето – Трета подточка – 5 кинта (входа е толкова плюс чаша вино); Пето – Четвърта подточка – Фотоапарати, камери, стативи с акварелни бои и каквото още се сетите за да запазите този невероятен момент завинаги; Пето – Пета подточка – Тук няма нищо, но звучи яко :)
P.S. След това събитие последва още едно, още по-вълнуващо и още по-хубаво. То беше в залата на Кремена Денс Център където направихме хореографията само една двойка и се получи стра-хот-но! Но за това като имам време ще разкажа повечко.
