Мина, мина, мина! Чаках този момент от няколко месеца вече и като мина се образува стандартния вакуум който си се появява след като сляза от сцената.
Този път публиката беше разделена на три основни части – в залата, отвън и online. Общо организаотирте казаха, че са били долу-горе колкото миналата година – малко над 700 човека (без тези, които после са гледали видеата).
Подготовката ми започна началото на годината и когато COVID-19 отложи конференцията за Септември бях се поотпуснал, но като стана Септември пак беше драма. Но този път контролирана драма. Този път научих токова много по темата, че смятам да направя първите 2-3 епизода на подкаста по темата с говорене пред публика. Смятам да говоря освен за нормалните неща като подготовка, soft & hard skills и за неща за които рядко се говори – какво е да стъпиш наистина на сцената, какво може да се счупи там (например аз чувах гласа си с около половин секунда закъснение и това ме счупи много).
Този път Златина беше с мен, беше първата ми big-scale conference с нея и това помогна доста. Дори после преживях доста по-лесно цялата комуникация с хората и видях красивото в неща, които не бях забелязвал.
Да, освен това имам разни новини за споделяне, които бавих, защото не измислих как да ги представя по интересен начин тук, защото този телеграфния не ми харесва изобщо.
Те така де, друго интересно е какъв импакт може да има и LinkedIn. Споделих преди няколко дни пост за конференцията и събра общо над 4600 views, 70-тина лайка и огромен брой читатели, които не са HR (което всъщност ме учуди най-много).
Те така де, очаквайте скоро по-подреден и panic-free епизод с основните точки от talk-а ми. Даже се замислям дали няма да е удачно да го изнеса (без техническите детайли) на TedX. Вие какво мислите?
Валери Петров, добрия старец с пронизителния поглед през дългия си живот е издал 34 книги, като първата му излиза едва на 15 (под псевдонима Асен Раковски), 19 пиеси, 6 от които са пиеси-приказки, 19 филма по негов сценарии, от които 6 анимационни (което без да претендирам за истинност вярвам, че е някакъв рекорд за България). Името на Валери Петров идва дълго след като той е бил роден от фамилията на майка му Мария Петрова. Баща му се казва д-р Нисим Меворах, а родителите му му го сменят след като приемат протестанството. Таланта, дълбоката култура и разбиране за живота, за езика и за изкуството Валери Петров показва първо на всички с преводите му на Уилям Шекспир и Йохан Волфганг Гьоте. И малко от мен – Валери Петров е толкова лек за четене, текстовете му са като перушина и мелодични като глас на майка, която вика детето си през терасата за обяд. По-долу качвам 7 прочетени негови стиха.
Ако беше жив днес щеше да стане на 100.
Ключето
Снощи късно пред къщи си гарирах колата и ключето от нея изтървах в тъмнината.
Тази сутрин излязох да го диря към седем, тротоара пред къщи със учудване гледам –
със зъбати листенца цял постлан край москвича и на жълто ключенце от тях всяко прилича!
И е доста студено, дим струи от комини, но сред клоните редки небесата са сини,
и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка и колата далече сред мъглица се мярка,
и е жълто и тихо, с оня мирис на есен, такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!
И живота си чувствам как е минал през мене в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.
Ах, до люлката детска така близо бил гроба – откъде тази завист и защо тази злоба?
Трябва друго! – И ето, на полянка открита бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:
– Какво още там дириш, остаряло момченце? -Нещо дребно – му казвам. – Едно златно ключенце.
Книгата ще я има във вариант с меки и твърди корици с цена съответно от 20 лв. и 24 лв.
Има preorder от днес 20.04.2020 г., а в разпространителната мрежа ще бъде от 29.04.2020 г. за версията с меките корици и 13.05.2020 г. за версията с твърдите корици.
Поезията винаги е била част от моя живот. Понякога повече, понякога по-малко.
Поезията като част от изкуството присъства навсякъде, но не е това целта на поста ми. Не помня всеки мой стих на изуст, но помня емоцията в която съм бил потопен (залят/удавен?) докато съм го писал. Дори и онова краткото, за бармана, което ми отне една вечер, два рома и един час прибиране от Кубо до квартирата в зимата. И в повечето случаи съм бил в дълбока вътрешна скръб. И тогава винаги е бил момента в който ако имам сили да дишам, да прехвърля енергията си в 10 реда бих го направил. Това се отнася и за разказите.
Отдавна премествах поглед от стиховете и разказите, защото понякога боли. Но винаги, ви-на-ги са ми били близо до сърцето. И днес, в 2:36 вечерта, Златина е заспала отдавна, котката Иво е в агрегатно състояние вода (и ако го вземеш и преместиш някъде дори няма да си отвори окото), а аз чета Христо Фотев. После се сетих за брилиантната идея на interview.to, които канят известни наши актьори да цитират вечните стихове. Има толкова много, толкова много красота, някои са толкова фини, други са тъжни, но всяко докосва струна на душата.
Та така и не публикувах няколко статии с поезията в музиката, но смятам следващите дни да публикувам по един стих + видео, защото красотата ще спаси … ай без клишета, но не е ли така? Никой не е умрял от малко цвят и красиво.
Ся, супер тъпо заглавие, но толкова. Ръждясалите ми за блог активности мозъчни клетки им трябва малко заигравка за да зпаочнат да пишиат … още по-тъпи заглавия :)
Та – преди няколко дни GitHub си промени ценовите условия. Не е станал безплатен, защото беше безплатен за всички и преди това, но някои от нещата, които бяха за план “Team” вече са безплатни за широката аудитория.
Основните разлики са:
Private repositories – преди безплатните акаунти в github имаха само публични repo-та, вече всеки може да си има и свое private repo. Някои компании ползваха платените планове на github само за да се възползва от private repos (макар, че предложих неведнъж да минем на gitlab, но това е друга тема);
Unlimited collaborators;
До 2000 минути безплатно за достъп до GitHub Actions – това е тяхната (сравнително нова) CI/CD платформа;
Като подточка, но имайте едно наум, че “Required status checks“, което значи, че хората, които правят ревю по него няма да могат да merge-нат, е само за публични репота;
Automated code scanning също работи само за публичните репота.
Промяната е страхотна и ще помогне на много малки организации, училища и университети и хора (влизащи) в бранша да мигрират към GitHub, защото частните repo–та са голяма благинка, а GitHub Actions са чудесен старт в CI/CD. В пакета са включени и 500 MB място за вашите проекти (note – 500 МЕГАбайта, може да ви се стори малко, но за код това си е направо невъзможно за запълване с код).
И понеже говорихме за безплатната версия може да ви е станало интересно какво може “Team“:
Първо цената – редуцирана е от $9 до $4;
Require reviews – ако това го имаше в безплатната версия щеше да е медец. В доста огранизации хората не могат да commit-ват директно към master branch-а, а трябва да мине ревю от поне още един човек;
3000 минути за GitHub Actions за частни репота, безплатно за публичните такива;
2 GB code storage (което е 4 пъти повече от безплатния план);
НЯКАКЪВ support, описан сравнително лаконично. Ако погледнете таблицата за Enterprise плана ще видите 8 часов SLA, което вече си е нещо друго.
Ден трети. След втория безалкохолен ден на третия ми се отвори бирената клапа. Лошо, че беше неделя, но си поех рисковете! Та Чъмпа дойде да ме вземе с колата, отидохме до Аспарухово, заредих един нефилтритран Старопрамен, нещо ново, което не е най-доброто, което съм пил, аху иху и се озовахме в началото на Sonata Arctica. Аз заредих няколко бирички и се впуснахме в търсене на ОК места. Както и предния ден този беше с доста повече хора, доста по-трудно човек можеше да стигне по-напред, но ние така или иначе не искахме да се редим на решетките. И Sonata Arctica започнаха своето епично пътешествие по пясъка на Аспарухово, в сърцата на феновете, а ние с Чъмпа стояхме с учудени погледи, дълбоко впечатлени от страхотността с която се лееха Sonata Arctica. Свършиха сравнително бързо (или поне на нас ни се стори така) и дойде ред на sound check-а на Avantasia. Заредих още бири, шибнах няколко шота Йегермайстер (или известен с другото си име – Йебермайкер), чаках ред да ми оформят брадата (имаше такава услуга от Брадао), запознах се там с трима метъл братя, но след 20-тина минути чакане се отказах, после пак отидох, поскарахме се с един друг метъл брадър, който ме пререди и тей. Сега в лицето продължавам да съм като блъснато куче.
Тъй де, дойде ред на Avantasia, които от първите акорди разпиляха пресветата епичност по всички нас и започнаха да къртят акорд след акорд, песен след песен и вдигаха епичност-о-метъра доста бързо. Излизаха един по един стари и нови вокали, кой от кой по-добър, беквокалите бяха жестоки, а цялото представление повече приличаше на някакъв извратено добър метъл мюзикъл. През повечето време стоях с отворена уста и зяпах зрелището.
Обещанието на организаторите е, че Varna Mega Rock 2020 ще е още по-епична. Да се надяваме.
А да – най-важното изтървах – видях жив човек, който носи тениска на Конкурент. Прекръстих се няколко пъти, питах хора около мен – не ми се беше превидяло! Те-нис-ка на Кон-ку-рент, копеле! КОНКУРЕНТ!
Вчера бяхме на Varna mega rock в Аспарухово двамта с Чъмпа. Обиколихме целия град с автобуса докато ни затътри до Аспарухово, междувременно ударихме по една биричка и стигнахме. Не беше нещо невиждано като гори от коси и мега метал настроението, но се мяркаха от време на време разни хора с елечетата и тениските на правилната вяра. Та отидохме сравнително късно и Destruction бяха вече по средата криво-ляво. Тях ги слушах преди 13 години на “Thrash til death fest” в Каварна, но когато излязоха Napalm Death всичко друго избледня. Та за мое съжаление слушахме съвсем стандартен траш даже леко избледнял, а групата – спряла себе си в средата на осемдесетте години. В което няма нищо лошо, не очаквах повече, но все пак нещо ме бъзна леко в душата. Изсвириха няколко песни от съвсем пресния си албум “Born to perish”, коси се вееха, а ние с Чъмпа бяхме доволни от живота, новолунието, приятното време и липсата на каквато и да е било блъсканица.
И дойдоха Rage. Тия, които с надсмешка си говорихме, че никой не ги е чувал излязоха със симфоничен оркестър и сцепиха всяка капка вода по плажа на Аспарухово. И двамата не ги бяхме слушали предварително, но дебелия Peavy Wagner на който не мога да му произнеса името излезе и заля цялата сцена с някакъв невероятен позитивизъм, енергия и чувство на лекота. Раз-це-пи-ха мрака тия. Още ме боли врата. За бога в оркестъра (който беше български между другото) имаше фагот. Цялата публика откачи, имаше 1-2 мошпита, но през повечето време имаше чист, искрен хевиметъл. А той се лееше и ние мятахме коси, викахме с тях, пиехме бири с литри и се кефихме на прекрасността, която може това да събитие да донесе на човек. И всичко беше чудесно докато не изсвириха Holy Diver на Dio. Тогава всяко гърло се ангажира за няколко минути да даде всичко от себе си и да почете паметта на Дио, да затвъдим, че във Варна метъл култура съществува, съществувала е и винаги ще съществува.
Прибрахме се бавно допивайки бирите си в една съмнителна копърка с чернокож, който ни одра малко повече отколкото би струвало иначе с нормална таксиметрова компания, вървяхме и превъзнасяхме немските машини от Rage и си легнах в 2. Днес с нови сили ще чакам да чуя българите Velian и Sevi и ще дадем щанс на W.A.S.P. да покорят сърцата ни.
Ако сте любопитни можете да чуете Rage директно от Waken 2017 където са с новия си китарист и къртят мивки:
Note – забравих да кажа за измекярите от Йегермайстер (или т.нар. Йебермайкер), които бяха там и предлагаха шотове като малкия беше 20 мл, а големия – 40 мл. Четирдесет милилитра е големия! 40! Това е някаква абсолютна шега. Аз с 40 мл. и спирт за горене да пия няма да мога да се омотам, бе! Срамота.
Минаха се точно шест години откакто излязох за пръв път на сцена пред няколкостотин човека и не водих лекция а… танцувах. Повечето от вас, които ме познавате достатъчно отдавна ще се сетите, че танго треската ме държа няколко години (държи ме още, ей тук горе). И точно преди 6 години хванати за ръце с Милена се качихме на сцената, под прожекторите и направихме това, което тренирахме последните няколко месеца.
Помня колко усилени тренировки бяха. Креми, нашия хореограф, един ден събра десет от нас, трениращите, и ни каза – “Искате ли да танцувате пред хора?”. Аз се облещих, другите бяха със смесени реакции – от смях до леко, но сериозно кимване с глава. И така и стана. Екипа, който отделяше по 3 дни седмично (понякога и по 4 дни) с тренировки нерядко до полунощ бяхме – аз и Милена, Стоян и Деси, Тома и другото Деси, Виктор и Крами, Наско и Мария. Всеки си беше намерил органично партньора.
Много вода се изля докато дойде времето за фестивала, случиха се хубави и лоши неща, но най-вече хубави. И ето, че дойде датата, аз нямах търпение, отидох в залата доста рано сутринта, Креми тъкмо я беше отключила. Имаше нещо много вълшебно когато няма никой в залата и ти можеш да загрееш или репетираш. Ти сам и залата, онази чупка в пода, огледалото, аромата на цветя, всичко. Започнаха да идват лека-полека всички, дамите си правиха прически и си нагласяха тоалетите, ние гледахме тъпо. Към 11:00 отидохме там, където се провеждаше Summer Salsa Festival (на триторията на свободния университет) и зачакахме. Бяхме подготвени и притеснени, всички. А на сцената излизаха някакви нечовеци – правиха върховни движения, хореографии, разказваха истории. Дойде и нашия ред. Точно по обяд. Излязохме и почувствахме сцената, стълбите до нея, вятъра, слънцето, хората, които бяха насядали в тревата да кибичат или да чакат ред. Направихме хореографията, което беше чудесен знак, че всички сме подготвени.
Опитах в този абзац да пресъздам усещането, което беше в мен тогава, но не ми се получи. В общи линии всички бяхме сериозни, но вътрешно кипяхме, пазихме си дрехите и обувките да не разлеем нещо върху тях, да не ги намачкаме. Беше един от онези моменти в които имаш толкова много неща в себе си, че спираш да мислиш за малко. И тази липса на шум беше страхотна. Вечерта дойде бавно и мъчително. Бяхме единствените, които щяха да правят танго хореография на салса събитието. И момента настъпи, защото те така правят, идват с или без да си подготвен, Креми дойде, кимна ни, а ние стояхме тихо и си гледахме обувките, обелвахме по една-две думи и го мислихме. И мислихме.
Навън имаше няколкостотин човека и всички бяха дошли да се забавляват. Ние бяхме там да се оттървем от демоните си поне за малко. Обявиха ни, шум, прожектори. После тишина. Цялата хореография се случи като една магия, която не знам как работеше, но си беше там. Всичко стана божествено леко, като перца бяхме. На мен ми се плачеше на сигурно 10 места в хореографията я заради бандонеона, който изплаква някоя по-висока нота на правилното място, я заради някое движение. Наистина не мога да опиша онзи момент в който прожекторите светнат в очите ти и ти се чувстваш като в кутийка в която никой не наднича и си заключен ти с партньора си заедно с другите участници. Но знаеш, че не е така. Когато твоята музика свири с ударите на твоето сърце, когато се чувстваш свързан. В онзи малък момент в който колкото и недодялан да си се чувстваш лек като перо и дишаш хората, емоцията около и в теб, светлините.
После хората ръкопляскат, малко прегдърдки и радости и едно чао.
Минаха шест години. Един живот се извъртя, падна и се изтърколи. На негово място дойде друг. И всеки път когато чуя бандонеон нещо в душата ми ще изплува и ще ме връща в тези моменти, когато беше просто, когато танцувахме и го правихме с часове, дни наред и не ни омръзваше, когато бяхме всички заедно.
Креми – благодаря ти, а другите – винаги ще ви пазя тук в ляво увити с целофан от моменти и случки, всички заедно. Защото танго може както да донесе несметна скръб и тъга така и да ни накара да бъдем искрено щастливи.
Всеки има мечти. И освен хубаво това си е и задължително.
Но какво са мечтите без хоризонт на който стоят удобно застанали и едвам забележими? Например моя мечта беше да карам колелото до абсолютния си край на силите, абсолютния. Това на вас може да ви звучи тъпо, но за мен е невероятна (колкото и да мразя тази дума) терапия, която ако не изгонила поне разбутала малко демоните от главата и мислите.
Всеки има и тъпи мечти – да изхака съседката, да си купи нова прахосмукачка или просто да стои цял ден без никой да се сети за него, да му пише или да го дърпа за нещо.
И както вече се досещате от предългото интро (знаете ли как е интро на български?) днес аз осъществих една моя мечта. От секция тъпи мечти, но като се случи се почувствах щастлив. Ей така, за 7-8 минути, по детски. Днес ходихме на гости на приятели, които си взеха къща в близко до Варна село та да полеем. Домакините си имат и басейн. Та досещате се сигурно, но се пльокнахме всички и побъбрихме, малко аху-иху, но времето се развали, захладня и аха да завали. Всички излязоха и аз останах сам с мислите, рошавата коса (която толкова я пазих да не я намокря) и гледах идващата буря. Облаците се смесваха подобно като да сложиш в стъплена чаша кафе с мляко, в техен си ураган от форми и звуци и заваля.
И в този мъничък момент, с тези първи капки дъжд нагло пльокайки по мен и водата в басейна едно приятно чувство на облекчение и ме обля удовлетворение. Сместа между дъжд и хлорирана вода явно отдели някакво съединение, което ми припомни мечтите и стремежите, онази снимка на фонтана в Добрич като снимах един гълъб (която няма как да ви покажа, защото photo-cult вече не съществува) и бях посветил снимката на A-HA – Crying in the rain, онези малките моменти като например като се прибираш от работа и завали, ти бягаш, но така или иначе ставаш вир вода и се отказваш, отпускаш си душата, прибираш телефона на сухо и започваш да вървиш бавно дишайки въздух и дъжд, гледайки начумерените лица на хората наоколо.
В тези моменти човек се сеща, че живее, че е част от природата, че прекраснотите са около нас и ако си извадим главите от гъзовете и се огледаме ще видим шареното, смешното, хубавото.
Ходете под дъжда, бавно, и кимайте на бягащите около вас хора.
4:30 сутринта алармата ми звъни. Отварям очи, котката ме гледа с пренебрежение, Златина спи. Измъквам се тихо от двамата, слагам екипировката, слушалките и тръгвам към изгрева. Буквално.
Не съм карал от 8 месеца (с изключения на 3-4 излизания преди месец) и се усеща. Но пък утрешния хладен ентусиазъм ме тресеше през целия път до Аладжа Манастир и обратно. В ушите ми през целия път пееше Дейвид Брайън, пееше за изгрева, за новото начало и за красивото. И мина малко време преди да посрещна първите лъчи слънце. Вече бях потен, целия в мушички, но ухилен (не правете това!) и някак безпричинно щастлив.
И се присетих за един от първите ми Джулай – някъде около 2002-2003 година когато бях още ученик. Нашата групичка начело със Стефан, Вальо, Сашо и още една торба добри хора някак се самоорганизира покрай празника. Някак си всеки смяташе за решено, че ще сме там и дори не се питахме кой ще идва, а какво да носим. Замъкнахме се на Тюленово, където за хората, които не са ходили плаж няма, а отвесна 10 метрова скала, където намерихме малко пръчки и направихме импровизиран огън, изпекохме малко меса, всеки придърпа към себе си по една двулитрова Каменица седейки на малки рибарски столчета порай огъня и си говорихме. И говорихме. И говорихме.
Пишейки това имам чувството, че е минало толкова много време, че все едно е било в някакъв друг живот, дейба.
Та – първите лъчи ни осветиха чорлавите коси и челата, махнахме дебелите дрехи, помня беше доста студено вечерта, и останахме по бански. На Сашо приятелите предните дни бяха опънали тролеи с дължина към 15-18 метра и първото нещо, което направихме беше да се пуснем по тях. Имам клип как вися 5 минути докато се наканя да скоча, ако го намеря ще го пусна да ме видите какъв съм охлюв :D
Мина доста време откакто не ходим на палатки с тях, но покрай Джулай се връщам често към този момент – опиянени от бирите, дрънкането цяла нощ и после слънчевите лъчи, водата. Ех.
