Category: Недко разказва

С шведите Arch Enemy се срещнахме доста късно в моя метълски живот, но си беше любов от пръв поглед. Първото, което прави впечатление винаги е Анджела като женски вокал в melodic death metal банда. Това винаги прави впечатление. После се започва с останалия lineup като единствения оригинален член от състава на Arch Enemy е китариста Michael Amott, който като основател на групата свири от ѝ създаване от 1995 та чак до днес.

Интересен факт е, че от създаването си до 2000 година бандата има мъж вокал – Johan Liiva, който ѝ придава доста тежък нюанс, а бандата по него време залага доста на дългите сола. Енергията, която носи бандата след смяната му с Анджела и след това Алиса е доста по-различна. Бих ги оприличил в началото на сравнително типична, тежка и лепкава мелодика, типична за мелодичния death metal. След като вокалите се сменят всичко става много по-динамично, експлозивно ако речете.
Ето и едно изпълнение на Johan Liiva с неговата друга група – Black Earth:

Johan Liiva напуска групата през 2000 година и … и после идва ерата на Angela Gossow с която се и запознах с бандата. Анджела носи неподправения дух на death metal-а – тя е експлозивна, пее невероятно добре, а сценичното ѝ поведение напълно отговаря на бандата, музиката и на нея. С нея Arch Enemy стават далеч по-популярни и това не е от факта, че е жена, а че е звеееерски добра. Едни от любимите ми техни изпълнения (включително и песента, която си пуснах докато пиша този текст) е от един техен незабравим концерт от албума Tyrants of the Rising Sun изнесен през 2008 в Токио:

Ако се чудите какво конкретно ми харесва на мен това безспорно са:

1. Taking Back My Soul
2. We Will Rise
3. Dead Eyes See No Future
4. Nemesis

Анджела е част ог групата от 2000 година do 2014 година, когато две седмици след издаването на техния албум War Ethernal обявява, че напуска групата къде за творческа почивка, къде за време за семейството. Последната песен, която е записана с нейно участие е на небеизвестните Amaranthe където партнира с шведката Elize Ryd:

След като Анджела излиза от играта, така да се каже, бива заместена от канадката Alissa White-Gluz (съпруга на онзидсълготоиме (Doyle Wolfgang von Frankenstein) по-известен като китарист в Misfits, която идва от небезизвестната metal core група – The Agonist. Тя също има много какво да даде на групата като не трябва да пропускаме и факта, че е пяла в стилове като power metal, symphonic metal и deathcore в бандика като Kamelot, Delain и Powerwolf (всички от изброените съм ги слушал на живо, но за жалост без нейно участие).

Алиса е страхотна и добавя цвят в групата, но моето лично усещане е, че не си дава душата като Анджела. Нещо в нея ми казва – “Идвам да пея, но след 2 часа имам малко работа” и някак нейния импакт върху групата не е и на половина колкото този на Анджела.

Към момента Arch Enemy имат 11 албума и един обявен за 2025 г.:

1. Black Earth (1996)
2. Stigmata (1998)
3. Burning Bridges (1999)
4. Wages of Sin (2001)
5. Anthems of Rebellion (2003)
6. Doomsday Machine (2005)
7. Rise of the Tyrant (2007)
8. Khaos Legions (2011)
9. War Eternal (2014)
10. Will to Power (2017)
11. Deceivers (2022)
12. Blood Dynasty (който чакаме в края на Март 2025 г.)

Ако сте чули по-горните ми предложения или познавате групата по от отдавна, знаете за всичктие дразги около феновете – коя била по-добра, коя по-лоша, но за мен Анджела си остава лицето и гласът на Arch Enemy. Тя е жестока, необуздана, изключитела в гласът си и невероятно пасваща на музиката на Arch Enemy.

Какво прави Анджела към момента ще се зачудите? След напускането си като вокал на Arch Enemy тя остава в бандата като техен мениджър. В допълнение с това явно е добра и е мениджър на още три банди – Spiritual Beggars, Amaranthe and Obscura.

От малък музиката ми е била моето убежище. След време стана моето времеубежище. И понякога, знаете, песните действат повече от обикновено. Рядко, но и добре, че е така, защото иначе магията им щеше да се изгуби.

Последните години съм много флуиден откъм музика и обичам да казвам, че слушам хубава музика, а не фокус само връху метъла както преди. Можем да си говорим много и за Ren и за Вивалди, за Жлъч и за Дими Боргир. И няма да излъжа ако кажа, че определени песни са ме държали с месеци за гушата. Всеки ден, на repeat. Пример е да речем Ren – Hi Ren, Linkin Park – Closer (live версията разбира се!), Dimmu Borgir – Gateways (пак live), почти целия концерт на Таралежков (преди Таралеща) преди амнайсет години на Аларма Джаз фест, прекаленото много версии на Creep, които имам запазени в мой си плейлист, а какво ще кажете за концерта за пиано на Рахманинов? Да не започвам с всичките амнайсетквадральона танго мелодии и текстове на испански (не знам испански дори!). И още наистина много, много. И всички те са ме пипнали за правилните неврони така, че да може да ми останат в душата и дори и да са минали години пак да си ги спомням кристално (както почти цялата дискография на Manowar, например, за която ме открехна брат ми).

Е, с времето освен китарите и жестоките вокали дадоха място и на нежността, на неподправеното изкуство на това да обичаш чрез музика, да свириш и да пееш все едно това са ти последните 3.5 минути на Земята.

Но ето, че понякога се сещам за Ленард Коен и живота намаля бирзината си с два удара на сърцето.

Преди време писах за него, но това, което усещам докато пак прислушвам последният му, четиринадесети студиен албум, е абсолютното чувство за плаване някъде далеч или както казаха Leena и Taxoma:

То е там, където има тишина,
Където мислите витаят, но не са ни господар
То бяга от излишния шум и тая пуста суета
[…]

Представям си се (което е доста рядко) много ярко и цветно как съм в ъгъла на някаква много малка стая с пура в ръка, която по изключение не ми пари на очите, чаша с дванадесетгодишен Лагавулин или Лафораг и точно този, по артистично и тленно последен албум носещ скромното – You want it darker, по възможност на плоча.

Тогава, точно в този момент ви обещавам, че ще бъда щастлив.

На вашето внимание – Оги.

Отдавна не съм писал за него. Оги е обичлив, танцувален и обича да хапе (като побеснял пинчер). Обича да се гушка и не обича да му сменяме памперса в колата.

Преди седмица бяхме на гости на баба и дядо с Оги, Борко и Зуза и на връщане стана малка беля от памперсен тип. То хубаво, обаче Оги е като Армен Назарян през 2000 г. в Сидни – прилага ключове, избягва ловките ми опити да го хвана за краката да не се омаже целия и като цяло не е почитател на цялата тая работа със смяната на памперсите.
Да, обаче около с. Църква рецепторите ми блокират от нежния аромат на ядрено гориво и блато и трябва да отбием докато Борко спи, което си е хазарт от най-високо естество.
Вадим Огито навън, обаче понеже е жилаво копче ни е ясно, че в колата шанс нямаме. За това правим като всеки нормален родител – Златина държи Оги във въздуха, аз му махам панталонките, бодита, памперса, мислено припадам около 6 пъти, вадя морките кърпички и бам – те са се трансформирали на сухи такива. Какво ще правим сега? Еми чистим, не мога да го избърша в асфалта (помислих си, но не би било много ефективно). Чистя, а очите ми са пълни със тъга и горест, мухи започват да ни обикалят.
През това време минават около 5-6 коли и всички зяпат сцената в която все едно полагаме Оги на някое божество. Може и да са звъняли на ченгетата, но никой не ти потърси в последствие.
Оги е доволен, че е било смешно, а аз вътрешно съм сгърчен, защото знам, че Борко 100% е събудил, отварям врата и шок – човекОТ спи. Учудени сме аз, Злати, Оги и 5-6 мухи, които започнаха да ни обикалят. Айде турбо режима на поставяне на бебе в детско столче, Златина търси торбичка за да прибере памперся, тя отдавна е на някакво по-добро място в което пият кафе с Мат Диймън и си говорят за последните му филми. Мятам се в колата, първа, газ и … Борко се събуди 5 минути по-късно.

Бааах мааму – никога през живота ти не съм вярвал, дори и за миг, че ще има опашка за книга.
Бах мааму и опашка.

Бах аз тоя успех.

Та, влизайки в културните релси в които искам да се натъпча бих казал, че Г.Г. освен, че е великолепен е и гениален. Наградата му Booker International взе, че започна интензивно за човърка с нокът коричката от рана на average Joe (Ivan в случая) и този същия реши, че може да си купи книга. И излезе, и чака на опашки, за книга, за бога.
За книга.

Същото направиха и четящите хора. Но по опашките, поне по снимки и разкази оставам с впечатление, че не са само такива.

Ако си мислите, че Георги Господинов успя да спечели награда (дори и една от най-престижните в света) грешите. Спечелихме всички.

Христо Блажев, главен редактор в издателство Сиела, писа, че от 30+ години такива опашки за книги е нямало. Не съм сигурен дали е така, но съм склонен да му повярвам.

Великопелен Г.Г., великопелно (но натъртващо, удрящо шамари, после галещо, после ритащо в слепоочието, после бъркащо с пръст в очите) Времеубежище.

Знаете ли, винаги съм се страхувал от това да загубя разсъдъка си, да изгубя спомените, които съм градил през годините. И точно там Г.Г. е насочил своя остър ум. Точно там той е закопал надълбоко и ни е дал и решение и проблем в едно.

Заглавната снимка е от страницата Етюдите на София, отново един великопелен автор, но на снимки и емоции. Ако не сте попадали – препоръчвам с три ръце и осем тестиса.