Category: Музика

Добре де, Димо ми се заби в главата тези дни. Димо от ПИФ, който си замина. И някак бях забравил колко много харесвам ПИФ и колко ми липсват спорадичните им концерти във Vintage33. Имаше няколко песни, които си имаха свои “концертни” версии, които бяха по-малко шлифовани, с повече чувство и като цяло по-живи.

Поля от слънчогледи

Гледат към слънцето

Поля от слънчогледи

Хиляди малки слънца

Гледам и аз

Ябълка и праскова

Устни затворени

Сняг и ябълков цвят вали

Чисто и бяло

Никога не ще се стопи

Няма изток от рая

Посей, огледай болката и отрежи.

Поля от изгорели малки слънца

Поля от присъдени болни цветя

Поля от изгладнели любовни сърца

Поля от слънчогледи бели петна.

P.I.F. Поля от слънчогледи

Припомня ми за годините в които пишех. Малки думички, натежали от значение, от любов. Малки прашинки от душа издухани някъде далеч от вятъра.

За да не стане прекалено тъжно за cover слагам една идиотска снимка на мен и Златина в поля от слънчогледи.

В моя стил е ако харесам едно парче да го въртя на repeat с дни/седмици (както беше първото парче от OST-то на God of War, като Kovacs, както Joe Bonamassa и Beth Hart и връщайки се назад през годните още десетки парчета). Та когато излезе Yen, на Slipknot, като част от албума The End, So Far, който ще излезе в края на Септември, я чух, заедно с останалите – The Dying Song (time to die) и The Chapeltown Rag като и трите ми допаднаха много, но основната ми грешка беше да сравнявам с Iowa, моята първа Слипнот любов и първата ми наистина тежка, смразяваща и болезнена музика. Или поне така ги усещах тогава. Нямаше да повярвам, че си ги въртя като взимам малкия от яслата, но това е друга тема.

Но реших един ден да си пусна и трите песни, които ще са в новия им албум и с неохота да чакам още един месец за да чуя и останалите. Та пуснах си Yen, като първа, после някак като знаех, че ще ги слушам цял ден ѝ обърнах малко повече внимание, но без Iowa очакванията (който скоро навърши 21 години!). После се зачетох в текста, който се оказа леко смущаващ, но добър, после в заоблените краища на гласа на Кори, в грубите и нащърбени остриета, които излизат още при първите “As the knife goes in, cut across my skin, when my death begins…” и божествената част, заради която пиша този текст:

I wish this pain could last forever, forever

I wish this kill coud make me suffer for good.

Божествените барабани на заден фон, ехото над гласа на Кори, чинелите, които отброяват минутите на неговия герой в песента, рева преди и след тези два реда, внезапното укротено примирение създават усещането за свободно падане, не бутане, от високо в студена и дълбока вода, за вечност.

Видеото към песента също е добро:

Ако сте фенове ви препоръчвам да чуете и трите парчета ако не сте и много силно се надявам дори да не са най-добрите в новия им албум.

Днес Spotify реши да ми забие нож в гърба и ми пусна на random Billy Joel – She’s got a way и това мигновено ме пренесе в онези места, които ги има по филмите, но в истинския живот – едва ли.
Представих си се с чаша Лагавулин и пура в някакъв cigar bar в някой ъгъл и spotlight върху нещото, което чета, което не съм сигурен какво би било, но ако се замисля бих се сетил поне няколко неща – или някоя класика, като например Тютюн (би паснало идеално с обстановката, нали?) или нещо по-модерно като например коя да е от книгите на Робърт Галбрейт или пък в другия спектър с онова мое тефтерче и химикалка, които бяха винаги с мен и си пишех хрумки и стихове когато дойде музата ми.

Но да не се бърка с чувството, което бих изпитал ако слушах за пръв път легенрарния, последен и възможно най-добър албум на Ленард Коен – you want it darker, за който вече писах преди време. Тогава само бих слушал, без книга.

Наздраве.

3:00 вечерта е, аз стоя и попадам случайно на новината, че Ленард Коен има нов, посмъртно издаден албум. Носи скромното “Thanks for the dance”, но веднъж пуснат носи вълна от емоции – малко любов, малко тъга, малка тъжна усмивка, малко тъжни очи.

Последния албум на Ленард Коен е един бисер в колекцията от всичките му петнадесет албума, но истинското съкровище за мен винаги ще си остане “You want it darker”. Ако някой ме пита с какво ще запомня последните музикални години това са списъци с различни автори и песни, но нито един албум, който да е наистина брилиантен, чист и носещ скръбта на деветнадесетте дни след които си заминава Ленард. Неговия последен пожизнен албум м свари неподготвен, изтръгна всичко от мен и после ми го върна, но много повече, много по-силно и може би тъжно.

И говорейки за пожизнени албуми нямам право да не спомена Дейвид Боуи с неговия “Black Star” и изключителната песен/мелодия/видео – “Lazarus” който още първия ден събра няколко милиона гледания (към момента са 53М)

Преди да натисна бутона “Публикувай” се замислих къде искам да слушам и трите албума и това може би би била малка стая с онези големи дървени кресла, килим под него, няколко рафта с книги, достатъчно добро озвучение (може и със слушалки) и чаша (две-три) добър скоч/бърбън. Мисля, че това ще ме направи щастлив.

Ден трети. След втория безалкохолен ден на третия ми се отвори бирената клапа. Лошо, че беше неделя, но си поех рисковете! Та Чъмпа дойде да ме вземе с колата, отидохме до Аспарухово, заредих един нефилтритран Старопрамен, нещо ново, което не е най-доброто, което съм пил, аху иху и се озовахме в началото на Sonata Arctica. Аз заредих няколко бирички и се впуснахме в търсене на ОК места. Както и предния ден този беше с доста повече хора, доста по-трудно човек можеше да стигне по-напред, но ние така или иначе не искахме да се редим на решетките. И Sonata Arctica започнаха своето епично пътешествие по пясъка на Аспарухово, в сърцата на феновете, а ние с Чъмпа стояхме с учудени погледи, дълбоко впечатлени от страхотността с която се лееха Sonata Arctica.
Свършиха сравнително бързо (или поне на нас ни се стори така) и дойде ред на sound check-а на Avantasia. Заредих още бири, шибнах няколко шота Йегермайстер (или известен с другото си име – Йебермайкер), чаках ред да ми оформят брадата (имаше такава услуга от Брадао), запознах се там с трима метъл братя, но след 20-тина минути чакане се отказах, после пак отидох, поскарахме се с един друг метъл брадър, който ме пререди и тей. Сега в лицето продължавам да съм като блъснато куче.

Тъй де, дойде ред на Avantasia, които от първите акорди разпиляха пресветата епичност по всички нас и започнаха да къртят акорд след акорд, песен след песен и вдигаха епичност-о-метъра доста бързо. Излизаха един по един стари и нови вокали, кой от кой по-добър, беквокалите бяха жестоки, а цялото представление повече приличаше на някакъв извратено добър метъл мюзикъл. През повечето време стоях с отворена уста и зяпах зрелището.

Обещанието на организаторите е, че Varna Mega Rock 2020 ще е още по-епична. Да се надяваме.

А да – най-важното изтървах – видях жив човек, който носи тениска на Конкурент. Прекръстих се няколко пъти, питах хора около мен – не ми се беше превидяло! Те-нис-ка на Кон-ку-рент, копеле! КОНКУРЕНТ!

IMG_20190818_203111

Image 1 of 7

Метъл да се лее. И бира.

Ден втори беше съвсем безалкохолен тъй като може малко да съм прекалил петък вечер от екзалтацията покрай Rage.

Та бях с колата на фестивал – нещо дълбоко заклеймявано от моята светла личност години наред. Имах малко работа преди да влезем и минавайки покрай оградите чух Velian – страхотно озвучение, личеше си, че мачкат публиката. И четейки новините явно е било така.

Влязохме за Sevi, малкото момиче с големия глас. Бая енергия има това дете, да не говорим за музикантите около нея. Последните години Sevi просто къртят, мачкат и заявяват стоманеното си присъствие на нашата родна сцена. Този път не беше изключение. Фестивала във втория си ден беше осезаемо по-пълен и имахме малко затруднения с гъчканицата, но това не пречеше.

И така Sevi приключиха ударно, но както всяка подгряваща група без много думи просто в края на песента оставиха киратите и зачакахме да дойде ред на гърците от Firewind. И дойдоха. Нежното интро на фона на новолунието, лекия ветрец и аромата на море, бира и пот направиха започването им съмнително. В тия моменти или избухват или просто нямаше да се получи. И така около половин минута започвайки с “Ode to Leonidas” момчетата галеха китарите и барабаните си, засилваха общото чувство, че нещо ще се случи и то не се забави.

На сцената излезе Henning Basse, който изненада снебрежния си вид, корем и бира в ръка все едно ще ходи после да жъне жито. И 5 секунди по-късно вдигна всички на крака. Не знам каква е тайната на харизмата му, но един час ние всички бесняхме и се кефихме супер много, скачахме и крещяхме с тях. Китаристите не се даваха и бяха на световна величина, но барабаниста… за барабаниста трябва да измислят диагноза само за него. Този човек от-ка-чи. Не спря да беснее от първата секунда докато дойде ред на W.A.S.P.
Firewind вече си имат нов фен.

След незнамколковреме и цялостна смяна на фона, инструментите и част от озвучението на сцената започна най-дългия soundcheck в живота ми – сигурно 20+ минути въртяха, сукаха, настройваха и нареждаха. И излязоха, за шести път на българкса сцена, W.A.S.P. Публиката вече беше се сгъстила супер много, хората скандираха и излязоха. W.A.S.P. или White Anglo-Saxon Protestant. През осемдесетте години Блеки Лоулес (йеп, така се казва вокала им) е бил считан за секс символ. Сега обаче, бога ми, бях изненадан. На 61 Блеки изглежда като евтина, дебела версия на Ози Озбърн, но с бял грим, очна линия и йога клинче.
Не отричам чудовищно добрата им координация, изключително прецизното свирене (Блеки мачка) и вече поовехтелия му глас, но все пак си тръгнахме след третата песен. Сигурно си е заслужавало, но като не-фен не можех повече.

Note – на WeRock статията за събитието отново мачка, ставам им категоричен фен.