Мислите ми са кочина, в някакъв emotional rollercoaster съм последните месеци. От една страна всичко е ужасно и няма смисъл, от друга се хиля с децата ако някой от нас пръдне. Ей такова е.
И си мислих скоро за това, което писах преди само няколко поста колко богат съм всъщност. Излязоха снимките от сватбата на Кати и Радо на която кумувах. Беше толкова страхотно всичко, че още на моменти като се сетя и се ухилвам като ряпа. Всичката тази душевна гнилоч и вътрешен ужас я бях оставил в България за седмица, отидох в Нотингам и бях там. Просто бях. Нямаше ме по социалките, постоянно в teams, viber, whatever. И беше великолепно.
И разбира се речта. Дейба аз тази реч (представете си, че го казвам с възможно най-топлия си глас). Накара ме да рефлектирам върху живота си, върху приятелствата, които за тоооолкова много години не мърдат нито сантиметър, за музиката, за хората. В речта си в която само на 2-3 пъти ми заседна средно голяма буца в гърлото (но нито веднъж не се разревах, което си е абсолютен win) говорих освен за приятелството и за музиката. За това как първо слушаш, а след някакви натрупани часове започваш и да разбираш музиката, усещаш насроения, усещаш динамиката на бандата в някой live, говориш за това как предния вокал на едно изпълнение в Токио 2008 година е по-добре от новия, такива работи. И след години наред музиката ти е толкова в кръвта, че вече не си фен само на един или два стила, а на душата, която всяка мелодия носи. Кефиш се на гръмовния тътен от устата на George Corpsegrinder Fisher, на нечовешкия ритъм на Еминем, на грубото великолепие на Керана, на невероятната нежност на напоения с болка за два живота напред глас на Beth Hart и Kaz Hawkins, на китарите на Бъкетхед, на каквоподяволитебешетова Ren, на Кори Тейлър, който никога не съм вярвал, че ще ме разреве на живо, на етно джаз арменско-индийски дед метъл композициите на Тигран Хамасян и на богу, още десетки, които незнайно защо в 1:30 сутринта ми излизат в главата по-цветни от най-гадния инстаграм филтър.
Отплеснах се. Исках да кажа, че в някакъв момент музиката те спасява, бук-вал-но. И това се случва последните 6 месеца с мен по-често отколкото искам да си призная.
И да се върнем на речта – осъзнавайки това някак ми настрои някаква струна в душата. До сега не се бях замислял колко точно ми е важна. Знаех, разбира се, но не осъзнавах изцяло. И го казах пред всички, че дължа (част от) живота си на музиката и на Радо като този, който ми отвори вратите към смисъла.
Така де, простете накъсаните ми мисли, но исках да го напиша всичкото това. Някой ден ще изпълня една от идеите ми да направя списък с песни и групи, които са ми любими. Всеки път намирайки правилната песен в правилното време е нещо като една нова, малка любов, която грейва някъде. Може да ви е клише, но това е великолепието на изкуството.
А да не започвам с поезията и какво стана при първите страници на “И всичко стана луна” на Георги Господинов и “Иска ми се да живея” на Дамян Дамянов … Тогава нещо се обърна.
И понеже говорим за струни и на душата и обръщане се сетих за непреходния момент в който за пръв път чух бандонеон. Исусе христе света зомби марио какво беше това по дяволите? Тогава бях наблегнал повече на дед метъла, на грубите ритми и изведнъж дойде бандонеона с неговото танго и ми отвяха всичко.
Май доста имам да пиша тук, мотивирах се. Ще бъде.
