Category: Колоездене

Довиждане София, Варна – добре дошла

03/07/2017 / Недко / 0 Comments

И минаха две седмици в които бях извън Варна. Не помня последните години да съм бил извън Варна за толкова време и това беше добро упражнение.

Ето и малко мои впечатления свързани със София:

Културния живот там има огромна разлика от варненския – има опера, концерти (от които и много алтернативни), има няколко театъра;
Трафика е ок. Преди ми се струваше, че трафика е убийствен, но с помощта на Google Maps и телефон в ръка се справях много добре пеш и с колата. Транспорта е добре огранизиран и структуриран (освен проклетите трамваи – не мога да свикна да има и още един играч в платното за движение и като карам покрай трамвай продължавам да изтръпвам);
Дилектите са много и смесени. Понеже във Варна и Добрич (от където съм родом и живял прилична част от живота си) диалектите са практически еднакви е трудно да приема как всеки втори говори по различен начин. Което пък от своя страна е ок, защото и аз сигурно им звуча странно (особено като кажа, че е патладжан, а не син домат (а историята за чушка vs пипер изобщо няма да я започвам, че може да ям бой :) )). Пък и има много хора от всички краища на страната там и не е изобщо за учудване. Голям град – много хора и от всякъде;
Таксиметровите шофьори са измекяри. Точка;
Метрото е огромно предимство, а хората си познават града добре;
Имат си планина, която е само на няколко километра извън столицата;
Чешмяната вода не само, че не струва, ами и има вкус на пестициди и уран взети заедно. Поне водата в хотела беше такава;
Парковете са пълни с хора. На втория ми ден в София излязохме с колегите за по бира в парка и нещо ме сви – парка беше пълен с хора – деца, младежи за по биричка на пейката и възрастни хора – всякакви се бяха събрали. И ми припомни едно време като се събирахме на Бункера с метълските тениски и кецовете и как цъкахме хек и пихме биричка. Сега там е пусто…
Въздуха е малко странен – първо, че няма почти никакъв вятър (което беше нещо, което ми отне много време за да свикна във Варна) и второ – няма почти никаква влага. Тези две неща ме караха първите 1-2 дни да се чувствам странно и за първи път ми липсваше и морето. Все го приемах за даденост, а то…
Заведенията са много и разнообразни, има много бирарии и малки ресторантчета. Отнема време човек да ги обиколи;
В зависимост от това къде се намира човек въздуха варира от отвратителен и трудеш за дишане до ок.

За две седмици там, извън офиса направих следното:

Вървях много и в различни посоки. Всеки ден ми отнемаше около час и половина отиването и прибирането от хотела до офиса и респективно почти не шофирах в града;
Срещнах се с приличен брой мои близки хора и изпихме още по-прилично количество бира;
Покарах с Велоприключение малко в Тетевенския балкан на изтощителни жеги (имам си вече и аграрен фен, йей…) с хора, които не познавам, но беше супер яко приключение;
Със Злати ходихме на Hills of Rock в Пловдив. Чухме Контрол, Epica, Evanescence, Three Days Grace, Immencence, Revaneye, Мерудия. Беше брутално яко!
Разходихме се с Вик, Катина и Алек в Люлин планина;
Запознах се със супер много нови хора (покрай офиса) и още на втория ден привикнах с тях;
Направих първата си презентация новата фирма пред колегите. Говорихме си за performance testing с jMeter (цялото заглавие на презентацията беше jMeter and other strange animals) и беше много яко;
За пръв път се спуснах по пързалка, която е между два етажа в офиса. Беше епично;
За пръв път бях на масаж (изключая онзи път преди първия ми бревет в който щях да умра от болка и отидох да ме видят и те взеха, че ме оправиха). Беше странно и в офиса;
Свалих 2 кг за 2 седмици и бия нов рекорд от 94.5 кг. Не знам дали да се радвам, защото не бяха качествено свалени, а от нередовното ядене в комбинация с джънк;
Изслушах около 80% от нещата на покойния Chris Cornell. Има някои, които чувам за пръв път и смятам, че съм идиот, за това,че не съм ги намерил по-рано.

Нещата, които не можах да свърша:

И този път мечтата ми да карам на колодрума в Пловдив не се състоя;
Не можах да карам с Велосити. Ходенето ми в София съвпадна с няколко други вело събития и свободни хора на практика нямаше;
Не можах да карам много или да отида на 5kmrun в София.

За офиса ще напиша отделен блог пост.

Велоприключение из Троянския балкан

25/06/2017 / Недко / 0 Comments

След съботното микро-катерене в неделя дойде ред на колоезденето. Това колело ще пропътува над 1000 км в багажника и ще е кощунство ако не го изкарам поне веднъж.

И така попаднах на събитието на Велоприключение с маршрут – Тетевен – Рибарица – Шипково- Балабанско – Троян – Борима – Старо село – Български извор -Гложене – Тетевен.

Сутринта станах, оправих си нещата и реших да донапомпя малко задната гума, че беше отпуснала. Стандартната процедура се превърна в извращение, когато винтила се закучи при излизането и след малко усилия успях съвсем лесно да скъсам винтила от гумата (?!?) и да си прецакам помпата (винтила остана вътре).

Бях решен така или иначе да отида да карам и качих колелото с нова вътрешна гума, но ненадута с надеждата някой да има читава помпа.

Видяхме се с хората през Shell-а на Ботевградско шосе, дадоха ми попма, свърших си работата и след извесно време (като се събрахме всичките седем героя (шест героя и една геройка)) – тръгнахме към Тетевен.
След стотина километра, малко завои и леко размътена глава стигнахме, извадихме колелата и след извесно време стартирахме.

Проблема беше, че тръгнахме около 11:00 и това не беше в наша полза. Температурата беше около 33-35 градуса и добре, че спирахме по чешмите около пътя да заредим. До края на деня щях да изпия 6 бидона по 700 мл. вода.

Запознах се с всички (по 2-3 пъти, естествено) – всички до един бяха много приятни хора. След 15-тата минута разговорите вървяха леко, карането също. Повечето бяха в IT бранша (всъщност двама програмиста и един dev manager, другите пак са свързани с IT) и един, който отговаря за рекламата и класациите на … Планета Пайнер :D. Този същия е карал 1200 км бревет, който казват, че е един от най-трудните в целия балкански полуостров.

Всички бяха усмихнати и явно са ме заразили, защото на снимките и аз съм се ухилил като малка пача.

Самото трасе беше много красиво, планинско на места, имаше и катерене. Пътя край Старо Село беше супер красив, но и отвратителен за каране. Момчетата с cyclo-cross велосипедите бяха с малко предимство преди мен, но неприятното усещане в задника, топките и китките остана да напомня за себе си следващите няколко часа.

Спряхме да обядваме в Троян в кръчма Старата Къща. Нещата там бяха типично балкански – огромни порции вкусна храна на добра цена. Например аз си взех зеленчуци на скара, пилешка пържола (пържолата беше гадна, признавам), 700 мл. вода, таратор и домашен сладолед (3 топки с парченца смокиня). Всичко това ми костваше 13.50 лв. :)

На връщане и вече включили се към един от главните пътища Варна – София докато карахме в стриктна група (с около 35 км/ч средна скорост) някой пред мен наби спирачки и за около секунда-две се случиха следните неща:

Взех решение, че трябва да се хвърля в банкета за да не ме отнесе някоя кола по асфалта;
Трябва да ударя спирачки, но и да предупредя хората отзад за да не стане по-голям инцидент и извиках;
Направих много малко отклонение на дясно влизайки в каменистия и прашен банкет като в дясно имаше доста храсти, които щяха да свършат работата;
Влизайки в банкета отпуснах малко спирачките за да не поднеса и падна настрани. Малко закъснях, защото задната гума се сурна с около 5-6 см. встрани, но овладях колелото;
Дойде лесното – в безопасност съм – остава да спра окончателно. Избрах си един храст в който щях да се блъсна в краен случай и точно преди да го направя спрях напълно.Спрях и първото нещо, което ми мина през мозъка, който успя за толкова малко време да вземе тия решения горе беше – “Бамааму”. Странно нещо е човешкия мозък :)
Оказа се, че някой хомосексуален шофьор е предприел рисково изпреварване като е заплашил цялата група да ни размаже като във Fat Pizza. Всичко мина благополучно и продължихме да караме към Тетевен.
Почти бяхме стигнали, изморени и капнали от горещото и на само няколко км ни беше Тетевен. Спряхме за малка почивка и … ни изядоха комарите.
Дойде табелата. Беше края на карането. После дойде друга табела – Тетевен Център – 8 км. Оказа се отвратително дълъг пътя до колите.
Общото време в което сме се движили беше 5:42 минути, а с почивките (които бяха много) – цели 10 часа. За пръв път правя такава дистанция за 10 часа.

Прибрах се кирлив и миришещ на колоездене, ударих един мощен душ и малко по-късно легнах.

Малко снимки от Силвия:

И моя трак в Страва.

Понеделника със сигуност ще е вълнуващ.

Жив съм!

14/06/2017 / Недко / 0 Comments

Новините една по една:

Жив съм.
Смених работата. Да – така се получи, не – нямах проблеми с предишния работодател, да – коректен беше до последно, да – новия за момента е много обещаващ (проект/работодател/условия), да – ще пиша, но по-натам повече и къде;
На ръба съм да стана 93 кг. Нещо, което тялото ми не е виждало от няколко години;
Тренирам, да. И постигам учудващи резултати. Е – маршрута ми е еднообразен, но пък за сметка на това с почти всяко каране успявам да науча по нещо ново, да си слушам тялото повече, както и велосипеда. Все по-често се случва да доближа 30 км/ч средна скорост за 30 км, а преди няколко дни карах в равна Добруджа (Генерал Тошево – Крушари – Генерал Тошево) като се изкъртих от каране (практически беше ТТ през цялото време) със средна скорост от 29 км/ч за 90 км. Скандално каране беше плюс малко допинг от черешите по пътя;
Започнах по-често да бягам – може да е веднъж седмично/на две седмици, но май се очертава тенденция. Скоро направих традиционните 5km run за 5.05 min/km , което беше най-бързото ми бягане до момента. Това не може да се каже обаче за благотворителното бягане, което направих последния уикенд, но пък имаше интересни моменти;
Продавам си колелото. Да – ще изневеря на стоманата и Dura-Ace-а, да – сигурно ще мина на карбон, да, да – знам. Ето и линк към обявата. Много се надявам да попадне в ръцете на ценител и да го кара още много километри;
Ще съм в София на командировка две седмици така, че който ми чете блога и иска да се видим да пише – ще имам достатъчно време след работа за биричка :) И да – ще си нося колелото и живот и здраве ще покараме с Пешо, Велосити и още сума ти народ. Ще е епично.
Днес разбрах каква е разликата между == и === в JS – просто второто сравнява освен по value и по тип.

Най-бързото ми 5 км бягане до сега

20/05/2017 / Недко / 0 Comments

Да, бягам. Не – не е редовно, но бягам по поводи.

Този път повода беше 5kmrun на който отидохме със Злати. Малко се замотахме с организацията и отидохме 2 минути преди старта още сънени.

Този път бях решен да не правя 10 минути за километър, както беше слез мощното ми изтощение на дуатлона по-рано този месец и се закачих за една групича с хора, които със сигурност бяха извън моето темпо. И така приключих петте си километра със спринт и общо 25.59 минути и средно 5:05 минути за километър.

Ключа към този мой микроуспех беше в това да имам пейсър, който да ми определя темпото вместо мен и да бяга с не повече от 15-20% извън моите възможности.

Оказа се възможно.

Strava статистика за запалените можете да видите тук, а снимки – тук.

Втори финиш — Лицето ми казва повече отколкото мога да напиша

Преживях първия си дуатлон

09/05/2017 / Недко / 1 Comment

Вчера беше един много интересен ден (представете си, че казвам думата “интересен” с един много завлачен, пълен със съмнения, но със светещи очи глас).

От около месец в главата ми беше идеята да се включа в дуатлон дисциплината на iRun – “Горско бягане и колоездене “Аладжа манастир”” – 35 км. колоездене и 13.5 км. бягане.

Искам да уточня две неща:

На истинско MTB (добре запознатите сигурно ще ми се изсмеят с онзи пренебрежителен начин по който само един MTB колоездач може да се изсмее на шосеен колоездач като чуе Sprint Apolon Pro 27.5″ да минава за истински MTB велосипед, но на мен ми хареса), което наех от Здравко от Устрем (благодаря за което!) и карах точно веднъж преди състезанието;
През живота си не съм бягал повече от 7 километра и то по асфалт.

tl;dr

Жив и здрав съм. Организацията беше невероятна, маркировката и пунктовете – също.
Мамо, татко – не четете надолу. Може да има неща, които може да съм пропуснал да ви разкажа :)

Подготовката

Ден преди състезанието имах възможност да изляза да пробвам МТБ-то. Подкарахме колелетата със Злати и отидохме да се запиша там, където се провеждат редовните бягания на iRun в Морската Градина. 30 кинта назад (защото се записах в последния момент, иначе цените бяха респективно 20 лв. и 25 лв. за по-късно записалите се) и се сдобих с номер петстотин и две, който щеше да бъде извикан по мои сметки около девет пъти на седем контроли и два финала с и без колело и един як бъф, който носих със себе си по време на състезанието. След това потеглих сам към Декатлон от където си взех резервна гума и зацепих с пълна мощ към Аладжа Манастир. И понеже не познавам MTB маршрутите реших да мина по шосе до Аладжата и после да направя малко горско каране.

Крах и един научен урок

Още преди да изляза от града усетих трудности с колелото – гумите бяха прекалено широки, шока докато не започнах да го карам напълно заключен обираше много голяма част от енергията ми и не я пренасочваше към педалите и респективно колелата, а се сгъваше и я поемаше лакомо както аз сгънах супата, която Ели щеше да ми даде след около 30 часа.

Макар и чел немалко не можах да преживея лесно разликата между шосейния и планинския велосипед. Гумите са огромни и меки, кормилото е право и доста широко, педалите не се закопчават, а платформите не бяха добри, предните и задните плочи се сменят с палцови команди, които понякога бърках и най-вече дисковите спирачки, които спираха много повече отколкото понякога исках.

MTB велосипеда има свой живот и ако мога да го съпоставя с животно то би било повече като нещо горско, което иска да върви с огромните си лапи върху листа, да се цамбури в реки, да се цапа до ушите и да е свръхстабилно. И респективно изобщо не се чувства добре извън гората.

Едвам стигнах до Аладжата, баира го взех с яд и дойде ред на насечения (за мен) терен. Вече преполовил силите си влязох на територията на MTB-то и напуснах своята. Отключих шока и се понесох по равните пътеки около манастира. Усещах колко много абсорбира шока, колко абсурдно добри са спирачките и как големите и меки 27.5″ (на около 2.0 бара) гуми стъпват стабилно на земята. Усетих как си измених позицията и как започнах да се чувствам по-сигурен и стабилен. За жалост това продължи около 20-тина минути.

След края на карането ми и връщането в града се чувствах съсипан – емоционално и физически. Средната ми скорост на най-бързия ми и любим терен беше едва 17 км/ч, а само преди няколко дни бях направил рекордните за себе си 27.9 км/ч по почти същия маршрут с шисейката. Знам, знам, няма нужда дори да си помисляте, че ги сравнявам, защото са напълно несъпоставими, но при каране на почти един и същи терен волно или не се сравненията сами изплуваха.

Научих, че ако искам да карам MTB трябва да се науча да карам наново. И да видя колко красива е природата по горските маршрути.

Състезанието, част първа

По традиция преди състезания и бревети ставам по-рано, закусвам бавно, слушам малко музика, проверявам екипировката и велосипеда си още веднъж и ако имам време чета своя разказ “Не мога?” (колко помпозно, а?). Този ден не беше изключение.
Едвам наблъсках колелото в колата и тръгнах към месността Аладжа Манастир около час и половина преди официалния старт. Като стигнах вече имаше доста хора, велосипеди, деца, кучета и всички бяха усмихнати (дори и добермана, който беше единствения вариант да си вдигна средната скорост по баирите нагоре, ми се стори усмихнат). Изкарах колелото, сглобих го, приготвих си номера (петстотин и две, да не го забравите до края на разказа, ей!) и потърсих приятели. Видях Право, Карен и още двама-трима. Отбих се при Никото от Нико Байкс и се заговорихме.
По едно време един човек дойде при мен и ми каза – “Случайно преди да си имал един Drag Grand Canyon?”. Учуди ме въпроса, защото Drag-а го продадох преди две години, но именно с него участвах на първото си (и единствено до вчера) MTB състезание пак на Аладжа Манастир. Оказа се, че ме помнил от тогава и ми изказа респекта си (това беше, защото Drag-а е хибрид, който някой би сметнал, че е убийство да бъде каран в такива условия на насечен терен и особено с 28 мм си гуми).

После минах покрай щанда на Допел Херц и се загледах в нещата им – имаше магнезии, витамини, малки еднократни дозички с кофеин и таурин (от които се възползвах) и две добре подготвени за повода жени зад щанда. Заредих, поговорихме малко с момчетата от Нико Байкс и се наредихме с Карен и всички останали колоездачи на старт/финиша. Имаше 20-тина минутно забавяне на старта, предполагам са имали солидна причина за това и смятам, че такива неща се случват така, че нямаше драма. 30 минути след нас стартираха и бегачите.

Старта

Старта беше даден и невидима сила ни закрепи един за друг докато не образувахме нещо като голям рояк от плът, метал и гума, който се завихри бясно към едни стълби, които бяха щедро намазани като филия с мармалад от ягоди, но вместо слузесто-червената гъста течност имаше загнили листа, кал и камъни. Минах с доволно темпо и ясната представа, че ако някой от нас падне е напълно вероятно да има много лоши последствия. За моя радост тези пред и зад мен бяха по-опитни и не ми дадоха и момент в който да се притеснявам за собствената си цялост и на тези около мен.

Последва каране по почти равен терен и със супер много хора около мен – деца, мъже и жени на всякаква възраст, подготовка и велосипед.
Първото спускане беше на едва десетата минута от старта и за шест минути бях цар на света – беше сравнително спокойно спускане с много хора отпред и отзад, листа, тишина (макар и имам опасения, че някой осемдесет и пет годишен англичанин нямаше да мисли така), свеж въздух и красота.

И последва първо изкачване, което по Страва профила ми е имало скакалка (или по-скоро стена?) с денивелация от 31.2% (в Strava профила ми на 22:11 минута). Бутах, карах, бутах, карах и го изминах.

Искам да се извиня на хората, които четат този пост – мислих да опиша всеки баир, гледка и спускане, листата и аромата, хората и усещането, но историята ще заприлича на енциклопедия пълна с точни проценти, цифри и бездушие точно като стар балон с въздух. За това ще опиша общото, сравнително абстрактно усещане на това да караш за пръв път 35 км горско и след това да изтичаш 13.5 км.

Маршрута беше нечестно труден на места – имаше стени, които бяха по 4-5 метра високи, които по-слабите физически колоездачи (имаше едно момче, което беше под 40 кг например) сигурно никога нямаше да могат да прескочат без помощта на други. Имаше и спускания, които приличаха на много гъста крем супа с крутони забъркана предната вечер от дъжда от пръст и камъни. Имаше и пътеки, които бяха невероятно красиви, минахме през нива (да – минахме през средата на нивата. Бяхме инструктирани в началото на състезанието, че преди е имало път там, но предния ден са го изорали), минах през реки и стадо овце, срещнах интересни хора.

Моето състезание с другите свърши след не повече от 30 минути след старта и се изправих срещу най-големия си враг – самия себе си.

Времето минаваше и с него се срещах с други колоездачи, срещнах се и с един овчар, стадото му и огромното му рошаво с кални крака куче. Не се запознах с него, но имаше вид на човек, който се казва Данчо, насъбрал трудностите на селския живот на лицето си точно под гъста бяла брада. Махнах от далеч и с усмивка извиках – “Добър да е деня!”. Бай Данчо се опули малко и като ме прецени се усмихна блажно и каза – “Добър да е, момче. Хайде давай напред и успех!” докато бутна с гегата един коч. На 20 метра след това се озовах пред 30-40 см. дълбоко поточе. Вдигнах колелото и преминах по камъните като госпожичка за да не си намокря обувките, които вече се бяха превърнали в бълвоч от кал, пясък и слама.

Малко по-напред се срещнах с още трима колоездача като имаше време да си поговорим бутайки по огромния баир нагоре. Там беше и едно момче на около 13-14 години, което буташе мъжката колелото си нагоре. Предложихме му помощ с което той се обърна към нас и с неочаквана мъдрост и сериозност каза – “Колоезденето е индивидуален спорт. Ще се оправя сам, благодаря.”. Бях впечатлен и му разказах как ние като караме по бревети си помагаме с гуми, помпи, храна, вода и с каквото можем. После без да го питам му хванах единия грип и го избутахме заедно до някъде след което той искрено благодари и пое по своя път докато аз все още се опитвах да си успокоя дишането.

Малко по-натам останахме само двама и се придвижихме заедно докато пътя не свърши. От нашата перспектива имаше поляна до края на пътя и после бездна. Вече бяхме на спускане и много внимателно стигнахме на безопасно разстояние от ръба когато нещо накара кръвта ми, която вече бълбукаше от горещото време (би трябвало да е било около обяд) да се вледени като студения поглед на служител в НАП – не беше трап, а отвратително стръмно спускане. Погледнахме се опулено, намерихме маркировката в далечината и полека-лека с колело в ръка слязохме на безопасно за спускане място. Сигурен съм, че голяма част от участниците са се спуснали от най-високата част, но не съм сигурен дали искам да знам какво е било усещането.

Преминахме още едно поточе, после още едно. Дойде контрола (всичките контроли бяха с ентусиазирани млади хора, които имаха всичко от което имах нужда (като на последната бегачна контрола имаше дори и сол в пакетчета), поговорихме си малко и тръгнах. Оставаха ми само шест километра, какво толкова може да се обърка? Е – обърка се. Терена беше каменист, а отдолу – прясно засъхнала почва. И това по баир нагоре. Шест километра ги изкарах (избутах) за почти един час! Това ме сломи. Напъвах се, дърпах, бутах, бях целия зачервен и бесен на себе си, псувах наум, чудих се къде съм сбъркал в разпределението на силите си, в храненето и пиенето на течности. Мразих се. Карах отвратително бавно, силите изцяло ме напуснаха. Исках да легна и да изчакам някой да дойде да ме прибере. Не исках повече. Бях обиден на себе си, че съм толкова жалък, че не мога да изкарам едва 36 км (като до преди 3 седмици изкарах 370 за два дни), че бях дебел. Очите ми започнаха да губят фокус и точно в този момент една груба нота на отчаяние излезе от гърлото ми. Беше нещо като приглушен вой. Това ме смути неимоверно много, защото имаше хора около мен и това сякаш ме стегна.
После ме настигна един бегач и ме изпревари, после аз го изпреварих, после той мен и така бях изпреварен три пъти от бегач на дълги разстояния (дисциплината му беше 32 км). Реших да се стегна. “Колко километра остават още?” попитах някого. “На тридесет и пети километър сме сега”. “Ъъъ колко?”, “Тридесет и пет”, казва някой. Не повярвах, че съм почти на финала.

Финиша

Дадохме газ аз и едно момиче и заедно с наистина сетни сили се запътихме за финалния спринт.

Видях финиша.

Бях на 20-25 метра от него, карах и започнах да мисля за бягането. И в този момент момичето, което беше само метър-два пред мен падна. Аз спрях, защото моето състезание с другите беше свършило отдавна. “Давай, тръгвай.” виках. Качи се на колелото, но веригата беше паднала, “Давай, давай” викнах. Финишира 2 секунди преди мен.

Бях жив. Духът ми се върна и последва второто състезание. Пак с мен.
В този момент вече ми бе ясно, че няма да мога да вляза в контролното време на дуатлонистите.
Спрях се при щанда на Нико Байкс, оставих си част от екипировката и велосипеда, взех си 2 барчета от раницата и тръгнах.

Състезанието, част втора

Бях изтощен. Започнах да получавам жестоки крампи на бедрата, нищо, че до този момент бях приел над 1000 мг магнезиев цитрат за да избегна това. Маршрута над средата беше същия като колоездачния. Проблема беше, че краката ми не можеха да понесат повече. Започнаха да не могат да се сгъват, а за моя огромна “радост” още в началото на маршрута последва стръмно спускане, което взех на бедра и накрая се предадох.

Спрях, строполих се на земята и бях напълно наясно с две неща:

Нямаше да позволя да не изкарам маршрута;
Трябваше ми пейсър.

Странна птица съм аз – волята ми е най-силна само когато положението вече започне да граничи с невъзможното. В този момент съм излязъл с двата си крака от зоната в която ми е удобно и нещо изплува много дълбоко от мен. Нещо човешко и кокалесто, нещо, което не те хваща за гушата за да те дръпне надолу, а точно обратното – кара те да се изправиш, да драпаш с крака и ръце, да се стегнеш и да дадеш да се разбере на теб самия, че тая работа няма да я бъде.
Започнах да пълзя за кратко, изправих се на крака и започнах да вървя.
Усетих, че съм към края на състезанието си, когато започнах да вървя като патка (тоест на цяло стъпало, видео с един нагледен пример) – това е един почти сигурен признак, че мускулите ми излизат извън контрол, а сухожилията са се изпънали до безкраен предел.
Вървях така и мучах тихичко от болка докато не стигнах до първата чешма от маршрута. Измих си лицето, пийнах от студената вода, свалих си джърсито с дългите ръкави и продължих.
Не знам кое ме накара да живна, но се случи. Вероятно е от хората, които се разхождаха в гората и се усмихваха и пожелаваха успех или от човека, който подминах докато правеше барбекю на една поляна и се провикна – “Момче, ела да хапнеш с нас, да се подкрепиш” или с това, че стигнах първата контрола. Знаех, че нямам шанс за финиш в контролното време, но не се отказах. Състезанието за мен, срещу мен, беше в разгара си и щеше да свърши след пресичането на финиша.

И от умората вероятно започнах да си внушавам някакви неща. Понеже по маршрута се срещат доста гущерчета, които са шумни докато бягат по сухите листа за около 20-30 минути бях убеден, че зад мен голямо куче или вълк (може сега да ми е смешно като си го признавам, но тогава бях отчаян) и се обръщах на всяка трета стъпка.

За късмет се оказа, че не съм сам и при поредното обръщане видях една бегачка. Оказа се по-добра от мен в бягането и ми послужи за невероятно добър пейсър. Тя определи темпото и лека полека се отправихме към пътищата със засъхнала кал, полята с вятъра, който предвещаваше дъжд и втората контрола.

Там ни посрещнаха с много усмивки млади и надъхани доброволци, дадоха ни храна и вода и ни отпратиха.

Оставаха два километра. Бях жив. Вече не ме болеше, не ми се повръщаше. Бях се изморил да ме боли и просто бягах и вървях, но не спряхме.
Срещнахме същия овчар, който ни спря и ни помоли да му помогнем да си зареди минути на телефона. Още ми става гадно като се сетя колко се разочарова като му казах, че няма да имаме време и че сме на състезание.

Видях последната маркировка преди финала, която два часа по-рано видях с колелото. Нещо в мен се обърна. Бях съсипан физически, но човек никога не знае колко много има и може докато не стигне до предела си и не види, че може още малко. И още малко. И още малко.

Финиша

Направихме последния завой и ни посрещнаха всички участници и голяма част от доброволците по трасето. Бяха се наредили за снимка зад финала и когато ги видях си глътнах граматиката. Беше много вдъхновяващо особено когато всички за секунда застинаха учудени, че има още състезатели и изведнъж всички започнаха да викат и ръкопляскат. Държах намачкания лист с номер петстотин и две пред себе си, а усмивката ми не можеше да бъде скрита.Този момент ще го нося със себе си дълго време.

Финиширахме заедно и извън контролното време.

Аз победих себе си и след втория финал вярвам станах с един кършей по-добър, по-силен и по-отдаден от когато и да е било.

Следфинално

Отидох при щанда на Нико Байкс да си взема екипировката и колелото, поговорихме малко с тях и видях другия Карен (до преди година и нещо не познавах нито един Карен, а сега познавам цели двама) от Averi Beers и взех един червен Гларус. Отпих една глътка, тежко въздъхнах и усетих спокойствието да се влива във вените ми.

Огледах се и видях Ели и Свилен, които видях и малко преди да започне моето бягане. “Недко – искаш ли супа?”, попита тя. Беше риторичен въпрос. Наля ми една 500 мл. боб чорба, взех си филия хляб и рая слезе на земята. Бях спокоен, не ме болеше и знаех, че за ден мога да си позволя да бъда горд със себе си.
Прибрах се – чакаха ме Злати и котката, топъл обяд и един приятен ден.

За спорта

Спорта е нещо много повече от потене по фитнесите, по горите, на колелета и с насинени крака и обелени колена. Спорта е споделено съзнание, което кара хората да стават по-добри. Кара ни да мислим за хора, които не познаваме, да спрем и да помогнем с каквото можем на човек в беда, да работим в екип и да се радваме искрено, когато всеки един финишира преди или след нас.

Малко линкове и статистики:

За любителите на статистиките ето и двете ми активности в Strava – Колоездене и Бягане;
Снимки от Facebook страницата на iRun.bg;
Flyby с останалите хора по колоездачното трасе.

Снимки

: Лицето ми казва повече отколкото мога да напиша

31.03.2017 – Яд

31/03/2017 / Недко / 0 Comments

Днес е един от онези дни, които започват добре и продължават катастрофално. Бесен съм, яд ме е и искам да си захапя трахеята сам.
Но ще мине. Както обикновено минава.

Иначе вчера ходих да карам от офиса към Белослав през Страшимирово и обратно през Константиново. Извода е, че със себе си трябва да нося или огнехвъргачка или картечница. На ШЕСТ пъти улични кучета ме гониха и за пръв път ме хвана сериозно бъза. Не е яко да те гонят кучета на средата на нищото.
Но пък това си има и добрите страни – например това, че счупих два свои рекорда по скорост в някои отсечки :D

Ето и Strava трака

И още нещо – онзи ден Mr. Freesk издаде нова песен. До сега не го бях чувал, но Матю ака Жлъч го препоръча и му дадох шанс. “Къса коса” е лавина от рими, смисъл и житейско изпяти по цветен и доста добър начин.

Интересни неща, които намерих днес:

WordPress Plugin Stack – листинг с полезни плъгини за WordPress. Списъка е ограничен, а някои от плъгините, които имат безплатна и платена версия грешно са отбелязани като само платени, но все пак списъка е информативен и поднесен по приятнен начин;
Списък от цели 250 SEO инструмента категоризирани и предоставени по сравнително употребяем начин;
Gangbox и статията им за “Автоматично следене на позициите в Google” изглежда бая интересна и ще тествам написаното скоро;
И една сърцераздерателна статия със заглавие “2 Ways Test Automation Can Break Your Heart“. Automation QA да му мислят :D

Copyright - http://boneshakermag.com/nobodys-expecting-make/

Най-бърза тренировка за годината

24/03/2017 / Недко / 0 Comments

Вчера деня беше тежък. Имах много неща за които трябваше да се погрижа в офиса и беше напрегнато. На отиване се разходих пеш, но на връщане колега ме изпрати почти до нас.

Прибрах се, котката беше любеобвилна, чудих се дали още искам да карам, мислих какво да правя, чудих се и реших, че малко против собствената ми воля ще изляза за една кратка разходка. Все пак тренировъчната ми програма тази година ще е жестока и не мога да си позволя да не карам като имам възможност.

Заех се да си приготвям нещата – облекло, каска, очила, проверка на нещата в раницата, документи и пари, ключове. Слизам. Пред блока е вече студено и много тъмно. Засичаме се на входната врата със семейство, което се прибира от работа и училище, говорят какво ще вечерят и детето казва, че няма търпение да легне да спи. На всички комфортната им зона е вкъщи. Както и моята.
Огледах пак колелото, гумите, спирачните челюсти, заден стоп – включен, преден фар -включен, закопчавам се за стоманеното колело и после… тишина.
Обикновено след първото завъртане на педалите човек може да прецени дали карането ще си го бива или не. Това определено щеше да си го бива.
Не носих слушалки, чувах въздуха, вдишвах го – бодеше ми белите дробове. Очите ми за кратко и по навик се насълзиха от студената въздушна струя, краката ми нямаха избор и започнаха да въртя интензивно. Въртях и си мислих за най-близкото каране от 500 км, което ще се проведе след месец, чудих се дали ще го изкарам, мислих стратегия за хранене, мислих за офиса, за вкъщи и после последва тишината.
Тази комфортна тишина в която чуваш само как сърцето бие жестоко, чуваш само дъха си и как веригата задвижва колелото под теб и теб самия. Друго няма.
Едно от най-важните неща, които научих за колоезденето (по трудния начин) беше да бъда ритмичен. Без спринтове, но и без услушвания.
С горното твърдение мога да кажа, че колоезденето е като музиката – ако е ритмично и хармонично е красиво и приятно, ако не е трудно.

Стигнах до Т-образното кръстовище на Аладжа Манастир и завъртях на обратно. Дори не усещах изпепеляващата болка от бързината, не усещах да съм задъхан, да съм разконцернтриран. Чувах няколко птички, които си подсвирваха по дърветата, чувах малкото коли, които преминаваха, видях 1-2 звезди, които се показваха от и без това малкото обаци.

Прибрах се и ми беше леко.

Маршрута можете да видите тук.

2017 – Една луда колоездачна година

23/03/2017 / Недко / 0 Comments

Очертава се една ненормално яка колоездачна година.

В тази статия ще напиша (пък и да напомням на себе си от време на време :) ) плановете ми до края на годината, а те със сигурност са по-откачени и от най-смелите ми мечти. Тук можете да видите и моя Strava профил. Ако имате въпроси, нужда от помощ при подготовката (имам статия за това какво трябва да знаем за колоезденето)

04.02.2017 – Първа добра тренировка за годината (86 км)

Целия януари въртях като хамстер велоаргометъра във фитнеса и чаках удобно време за да изкарам колелото. В началото на Февруари макар и доста студено и заснежено на места направих един мой любим маршрут – Варна – Белослав – Синдел – Аврен (и проклетия му баир :)) и се довърших в Морската градина. Общата дължина на машрута е 87 км с денивелация от общо 860 метра. Единствените две места в които имаше катерене за повече от 2-3 минути са баира на Константиново преди Белослав и този преди Аврен. Останалото както се и вижда е прав терен. Можете да видите трака ми тук.

16.02.2017 Катерене на баири + Балчик – нос Калиакра (67 км)

Запалих колата през деня и отидох към Балчик. По време на пътуването реших да мина през най-стръмните баири в околията. Те се намират на рибарското селище, което е малко след Златни Пясъци посока Кранево. Общата дължина на баирите е само 500 метра, но наклона е 13% като има места на които изкачването е около 23%. Това са 4 минути в чиста агония по баирите нагоре и то особено с моите плочи.

След това продължих към Балчик и на бензиностанцията оставих колата и се метнах на колелото и оттам отпраших към нос Калиакра. Общата дистанция за отиване и връщане е 66 км със само 350 метра положителна денивелация. Ако човек има късмет вятъра ще е много слаб и ще кара с нормална скорост, но обикновено това не се случва. Отидох до любимото ми местенце – самия край на нос Калиакра и се върнах в страхотно настроение. Тук можете да видите трака + малко снимки от нос Калиакра, а тук можете да видите не особено големия и трака с баирите.

03.03.2017 – изкачване на връх Шипка от Велико Търново (266 км)

На трети Март ходихме да катерим Шипка с Пешо. Тръгнахме от Велико Търново през Казанлък, а на връщане се прибрах сам по същия маршрут. Можете да видите моя пътепис съвсем скоро в блога. Обща дължина на маршрута беше 266 км с 3000 метра положителна денивелация. Траковете (по технически причини свързани със смотаната батерия на телефона ми има два трака като втория също не е баш до финала ми, но вече го преживях) можете да видите тук и тук.

25.03.2017 – “Долината на тракийските царе – пролет” (209 км)

На 25 март ще се проведе откриващия за сезона и превърнал се в емблема за най-посещаван бревет – Сливенски бревет “Долината на тракийските царе – пролет”. Бревета е лек, приятен и в първите топли дни на годината (нищо, че последния път карах 10 часа в лек дъжд :D).

Старта е в Сливенски Минерални бани, оттам към Кермен, Нова Загора, Твърдица (първи подкрепителен пункт), Гурково, Казанлък (ОМВ-то на Казанлък, втори и последен подкрепителен пункт), Стара Загора, Нова Загора (обикновено спираме на бензиностанцията в началото на града за кратка почивка) и обратно към Сливенски Минерални Бани.
Общата дължина на бревета е 209 км с 1375 м положителна денивелация (което се изразява основно в баира на село Ягода).

Можете да видите подробен трак тук или можете да хвърлите един поглед на моя трак в Strava.

08-09.04.2017 – Варненски бреветен уикенд “Ненчо Христов” и “Добруджа” (502 км)

Два дни със забавления на юг и на север от Варна бреветния уикенд със сигурност ще бъде първото ми много сериозно предизвикателство.

08.04.2017 ще се проведе бревет “Ненчо Христов”. Маршрута е Варна – Белослав – Разделна – Синдел – Дъбравино – Гроздьово – Бозвелийско – Провадия – Кюлевча – Мадара – Ветрино – Езерово – Варна с обща дължина от 202 км. и денивелация от 1910 м. Тук изкачването е мааалко повече от Сливенския и основния баир, който участниците трябва да покорят започва малко преди Провадия и свършва малко преди Мадара. Общата дистанция е около 35 км. като в тях има и прави участъци. Тоест няма стени или невъможни баири. Разбира се на Мадра има сравнително стръмно, но кратко изкачване. Траковете можете да видите в MapMyRide и OpenRunner.

09.04.2017 ще се проведе бревет “Добруджа”, който пресича границата ни с Румъния и за ден можем да се насладим да караме в южна и малка част от северна Добруджа. Миналата година участвах и го подцених, тази година със сигурност ще съм по-подготвен. Маршрута е Варна – Кранево – Балчик – Генерал Тошево (първа контрола) Кардам – Negru Vodă – Topraisar – negru Voda – Constanta (втора контрола)- Mangalia – Vama Veke – Българево – Каварна – Балчик (обикновено спираме за бърза почивка) – Кранево – Варна с обща дължина от 300 км. с максимално допустимо време от 20.00 часа и обща положителна денивелация от 1817 м. Тук официалния маршрут и това, което минах аз се различават в това, че ние влязохме в Констанца където е средата на маршрута. Официалния трак можете да видите в OpenRunner, а моя – тук.

Тайната на дългите преходи е ритмичността, пресметливостта на ресурсите и добрата сметка за прием на храна и вода постоянно.

17.06.2017 – “Подбалканско предизвикателство” (381 км)

Ново по рода си събитие организирано от ентусиасти (и в основата си Пешо и Ойларипи) е извън бреветния календар и е с по-интересна насоченост. Целта е да прекосим пътя между София и Бургас с две контролни времена – 20 часа и 26 часа. Целта ми е да вляза в 20-те часа, което значи, че средната ми скорост трябва да е около 21 км/ч (19 км/ч ако не спирам). Постижимо е. Дистанцията е 381 км, а денивелацията 3300 метра. Ще бъде истинско приключение по подбалканския път. Повече информация за събитието можете да видите тук.

08-09.07.2017 – “Дунав Ултра IV – гладиатори на колела” (730 км)

Това без съмнение ще е най-тежкото физическо натоварване в моя живот до този момент. За два дни целта е в контролно време да се мине по цялата българска дължина по поречието на р. Дунав или точно 730 километра преминавайки в или около 80 населени места (17 града и 63 села) от с. Куделин (най-северозападната точка в страната) до с. Дуранкулак (най-източното населено място).

Темпото ще е брутално, изкачвания ще има (по мои сметки ще е около 5000 метра денивелация) а умората не е изключено да довърши някой от нас. Изключително мотивиран съм да отида и да видя колко мога. А това със сигурност няма да е малко. Повече информация можете да намерите тук.

Сутрешно каране до Аладжа Манастир

22/03/2017 / Недко / 0 Comments

Снощи се хванахме на бас със Злати, че днес няма да мога да отлепя за сутрешно каране и аз загубих :)
Станах в 6.30, докато се натуткам и приготвя стана 7 и нещо. Маршрута беше Варна – Аладжа Манастир – Виница – Варна или общо 26 км и две изкачвания – едно на т.нар. Дървен мост (от входа на Слънчев ден до спускането малко преди Т-образното кръстовище на Аладжа манастир и Златни Пясъци общо 2.1 км с положителна денивелация от 4%) и този, който всеки път ме остава без дъх – баира на Аладжа Манастир.
За него мога да пиша много, защото и много съм страдал на него :) Първия път, когато научих за него беше и когато до изкачих – април месец 2015 г. Тогава освен, че имах чувството, че някой си е направил МНОГО лоша шега с мен друго не усещах. 6 минути в брутална болка, бъхтене нагоре и очакване баира да свърши. Днес ми беше двадесет и първия опит да покоря еднокилометровата отсечка с положителна денивелация от 7%. Не поставих рекорд, но дадох всичко от себе си.

След Аладжа Манастир всичко е цветя и рози – прави участъци, спускания, Виница (кучетата в началото на квартала вече ги няма) е прашна и днес видях един пич да кара кола ВЪРХУ велоалеатя, после леко изкачване до светофара и оттам сериозно скускане надолу. Средната скорост там позволява да се движа долу-горе със скоростта на автомобилите, а след камерите стръмния баир винаги ме е привличал да се спусна с възможно най-висока скорост. Преди 5 дни минах по същия маршрут и счупих личния си рекорд за най-висока скорост изобщо – 72.7km/h

И те така. След малко над час сравнително интензивна тренировка се прибрах в нас и намерих една малка изненада :)

Страва трак на маршрута:

И те така – спорен ден от мен.

Кратка велоразходка до Румъния

13/03/2017 / Недко / 1 Comment

Уикенда бяхме в Добрич и Генерал Тошево. Взех колелото и екипировката и се наканих да направя Генерал Тошево – Негру Вода. Винаги излизането извън граница ме кара да се вълнувам супер много и този път не беше изключение.

След катеренето на връх Шипка видях, че новата ми задна вътрешна гума спада леко и реших да я прегледам преди карането. Освен, че беше спукана имаше и огромна цицина. И до тук бях с вътрешните гуми от по 15 кинта. От както имам шосейка карам с вътрешни гуми от Дектатлон за 5.30 лв. за две и понеже са евтини са дебели вършат страОтна работа по нашите прекрасни, гладки и чисти пътища :)
Тръгнах малко преди 12:00 часа от Генерал Тошево, минах през Кардам, продължих по пътя за Йовково (което на всички табели е написано на латиница като Uovkovo) и стигнах до граничния пункт.
Ако за пръв път ми се наложеше да прекося границата с колело сигурно щях да се откажа, но на миналогодишното жестоко 300 км каране (Варна – Генерал Тошево – Констанца – Дуранкулак – Варна) минахме и процедурата е елементарна – само с лична карта и чакане от 5 до 50 минути.

Та стигнах до граничния пункт, поздравих, подадох си картата и чакам за обработка. Граничаря измърморва – “И шофьорска книжка дайте.”. Аз малко заблуден започвам да търся шофьорска книжка и чувам смях от кабинката. Забавни се оказаха граничарите. След като ми върнаха личната карта мръднах 5 метра напред за да си прибера нещата и да продължа, но ме обградиха четирима граничари с интерес като на момченца пред нова играчка и се заговорихме. Единия ме заразпитва:
– С тия дрехи не ти ли духа, момче?
– Духа, но имам имам пет слоя отдолу, обяснявам.
– Аз като бях по-млад ми се наложи да карам три месеца едно Симсонче, знаеш ги, нали? И после 2 години ме боляха колената.
Разказах му за разни мазила, малко тренировки и се изпратихме по живо по здраво с усмивка. Тъкмо закачих единия педал и един от румънските граничари притича до мен и ме пита:
– Unde te duci? Constanza? (Накъде ще ходиш? Констанца?)
– Negru Voda.
Усмихна се, вдгина палците и ме остави.

Тръгнах с усмивка и дочух любеобвилното ръмжене на улично куче зад мен. Беше само и започна да ме годни, извика още едно. И понеже бяха близо до мен слязох от колелото и бях готов да ги направя на ръкавици и двете едновременно. Развиках се и се дръпнаха. Продължих да карам като ми беше ясно, че не бях много категоричен и ще продължат да си ритат здравните книжки.
И реших вместо да сляза и да видим дали моите 100 кила ще го спрат да се състезаваме. За кратко вдигнах максимална според ситуацията скорост, но кучето се оказа доста бързо и охладих поривите му със стария трик като му пръсна малко вода в очите в движение. Отказа се доста по-бързо колкото очаквах и продължих по живо по здраво към Негру Вода.

Негру Вода (Negru Vodă) или по старо му Караомер е малко градче на под 10 км от границата с България. Името му идва най-вероятно от основателя на княжество Влагуя Раду Негру и в превод е “Черния принц” (не “Мръсна Вода” както си мислих по-рано :D). Градчето след последното преброяване е с население от около 5000 човека. Структурата на селището, къщите, кучетата (доста по-дружелюбни от тия по границата) и хората са почти същите като в българско селище, което е и разбираемо предвид близоста му до границата. Потърсих бензиностанция да изпия едно кафе и да взема нещо за Злати, но не намерих, а не ми се рискуваше да си оставям колелото без надзор дори и за секунда и реших да се върна по същия път.
Не бързах изобщо. Разглеждах нивите, красивите гледки и ЖП линиите (а там има много) и набързо стигнах до граничния пункт (където Стравата е спряла да ми засича времето). Пак същата процедура, но от Румънска страна. Стана за около 15 минути (2 минути сканиране на документите, 13 минути гледане в една точка докато дойде другия колега) и тръгнах. Този път на изпроводяк ме гониха две кучета подобни на пинчери с козина, но бяха прекалено несриозни за да спирам и да се разправяме. Пътя в двете посоки е с променлива отврат, тоест е много смотан между Кардам и Йовково, а през останалото време пак не е як.
На прибиране спрях да снимам табелата “Сметището е затворено”, но не успях да заснема “Ферма за кози” малко след това. Щеше да ми свърши страхотна работа за край на спора с някой от срещуположния пол.

И се прибрах. Времето беше между 2 и 5 градуса, духаше, отне ми точно 2 часа, но разходката си струваше.

Снимки: