Ако помните преди година се запали datacenter-a на OVHcloud та направиха репорт по темата. До сега никога не съм присъствал физически в datacenter, но съм чел и гледал доста и там нещата са наистина сериозни във всяко едно отношение – от UPS-ите, през системите за безопасност и 1000-та защити от пожар. Е – единия datacenter на OVHcloud се оказа, че е живял в сграда с дървен таван, БЕЗ поражогасители и без cut-out (което е нещо като физически бушон, който прекъсва тока до част или целия datacenter преди да стане съвсем лошо). Та колкото повече човек чете толкова повече стига до извода, че сървърите не са най-скъпото в тези DCs.
Вчера ми излезе спомен от фейсбук като ходихме с Дидо във ВИНС-а и Технически Университет – Варна да говорим на студентите за бранша – какво да очакват от бизнеса и какво бизнеса би очаквал от тях. И в двата университета се получи доста добре, но ТУ имаха предимство – първо залата беше огромна и имаше хора, второ – бяха вече на вълна, че като завършат ще се наложи да работят и няма да е зле ако някой им каже дали са на правилния път плюс им беше искрено интересно. Е – не ги закарахме на биропой след това, че беше от сутринта лекцията (когато говорих във ВИНС преди няколко години в техния Master Class след часът в който никой не каза и дума ги закарах в Алба-та и след няколко бири разговорите се случиха доста по-добре), но пак се получи.
Така, че съвет от мен – когато имате възможност – ходете по такива събития, защото биснесът, в случая аз и Дидо говорихме от името на Немечек, много компактно обяснява какви очаквания има към бъдещите си колеги, а това е безценно. По мое време, с риск да прозвуча като пенсионер, такива неща не е имало (или поне в Добрич е нямало …) и когато започнах първата си работа имах ОГРОМНИ дупки в някакви common sense неща – офис пакет (преди да сте се заляли от смях макросите в Ексел могат да бъдат сравнени с нисък левел демон от някоя особено гадна точка на дупката в която живее), комуникация с колегите (няколко години бях най-малкия от почти 200-те колеги и ми беше наистина трудно да започна да си говоря за тях на теми като смяна на ангренажни ремъци, болки в колената или някакви там други неща) и т.н.
Последната седмица беше интересна – в офиса се борих като прасе на наркотици в тресавище пълно с побеснели котки (да речем) с PostgreSQL и други забави, в личен план реших да продам vortex, защото факта, че не мога да сменя вентилаторите му с по-тихи такива (оригиналните са практически вечни и супер ефективни, но са толкова шумни, че при стартиране на машината когато завъртят на 100% не мога да стоя в същата стая) ме подлуди. Търсих няколко месеца решение и всичко, което излезе беше неприемливо и се примирих с това, че ще downgrade-на към нещо много по-практично – HP Microserver gen8 изглежда като читав вариант. Ще видим идните месеци. Още не ми се иска да продам машината, защото е първия ми досег с bare-metal, но няма как. Но пък уроците, които научих бяха безценни. gen8 предлага подобни функционналности – безценния за мен iLo management, redundant BIOS, build quality над повечето потребителска техника и т.н. и т.н.
В още по-личен план в нас е тотална забава – бебе Борко вече не е бебе, а момченце на цели 1.4 годинки (така ли се изписват годинка и четири месеца?) – вече си сочи какво иска, хапва с вилица и лъжица, играе си с все по-сложни играчки, бяга много, смее се много, става все по-похватен, супер е обичлив, кефи се много да чете книжки и често ни милва или гушка. А с котката Иво вече са почти приятели. Зуза от своя страна е супер майката – грижи се за него през моментите в които не съм в нас, играе си с него на супер интересните и поучителни игри, възпитава го страхотно и даже още не е изперкала.
Освен това преди време питах във Фейсбук дали някой идиот няма да ми се навие на акъла да отидем на караме Дунав Ултра, която изкарах 2018 г. за (под) 48 часа, но никой не отвърна така, че може би ще се откажа. Едно от основните ми неща са липсата на бензиностанции по пътя и сервизна кола. Така 700-те км. се превръщат в оцеляване. В края на месеца ме чакат 500 км. (два бревета в два дни – събота 200 км и неделя 300 км) за два дни, което ще ми начеше крастата за доста време напред. И да се оплача на всички и тук – преди няколко години промениха маршрута на 300 км. бревет и денивелацията от 1400 метра надморска височина сега е над 3500 … Това. Ще. Бъде. Грозно.
Те така. Както сте видели и правя експерименти с нов дизайн, използвам GeneratePress и изглежда, че с малко tweaks може и да стане моята тема, макар, че май държа доста на това потребителите да си избират цвета на темата – дали да е тъмен или светъл. Ке видим. Ако имате някаква интересна тема в главата може да я споделите тук като коментар.
Today I’ve had a task to export couple of PostgreSQL (v10) to a CSV for some data analytics. Here’s how I did this:
\copy (select * from supersecrettable;) To '/home/nedko/supersecrettable.csv' With CSV DELIMITER ',' HEADER
It’s super easy, but, BUT how do you do the same exercise but with multi-line query? I hit the дърво before I find the way. Because if I paste the query with the \copy parameter and everything else I violate some parameter requirements and I got
\copy: parse error at end of line
I’ve found a workaround (not the cleanest way to do this, but it works at least). Just paste the query without the \copy and then navigate back to the beginning to add it manually.
О вие, величествени люде. С това реших да започна и започнах!
Понякога гледам как хората стигат до моя блог и когато видя ключовите думи понякога ми трябват два аналгина и кофичка кисело мляко за да разсеят мигрената, която ме напада. Вече съм споменавал и преди в далеч по-подробен анализ, но всеки път ме напушва на смях ей това търсене:
Как се е справил горкия човек, как е стигнал от гугъл до моя блог … неведоми са пътищата …
Днес се ваксинирахме със Златина и искам да споделя отвратителния experience от цялата ситуация. Пиша думите с треперещи вече ръце, очите ми са пълни (както и аз де).
Днес дойде ред да се ваксинираме срещу Covid-19 и започна ужаса. Първо – колата цялата беше мега мръсна и си изцапах дънките, после Борко малко поплака, но беше ок, после не можах да намеря къде да паркирам и се въртях като контрольор в БДЖ, докато паркирам, докато отидем до поликлиниката …
После се наложи да говорим с рандом жена с дете за общи неща и беше доста неудобно.
После ни ваксинираха – всичко мина леко, нямаме оплаквания.
После докато се приберем си изцапах обувките, после трябваше да нося малко вода в нас…
Нещо, което не очаквах, честно казано. Предполагах, че е чесане на езици, после заплахи и санкции и накрая, когато анексираха ДНР и ЛНР и изпратиха войски там беше вече ясно, че война ще има до дни.
Явно и в България пропагандата си е свършила работата, защото мненията са доста полярни и хора, които живеят от 20-22 години пламенно обясняват как това е нещо страхотно без да са живели (както и аз) във война. Всъщност последната война в Европа е била преди 70 години, тоест дядо вече е бил на над 20 когато е приключила. Никога не ни е разказвал за това време, но ужасите и последиците, които е чул/видял биха обърнали мнението на повечето internet warriors, вероятно. Или не.
Дано всичко това приключи много бързо, защото потенциала да стане много, много грозно за много кратко време е огромен.
Георги Господинов го каза чудесно в свой пост:
Дотук ли стигнахме… Да тръгва война в Европа, да върнем бомбоубежищата в употреба, бомбоубежищата… Да напълним с кръв онова, което мислехме за история и литература. Понеже се занимавах дълго с миналото и подобни неща в един роман – никоя война с миналото и за миналото не е спечелена. Никоя война изобщо не може да бъде спечелена. Войната е срив в човешкото време, срив в човешкото изобщо. Путин поиска да върне Европа първо преди 1997-а, после преди разпада на ссср от 1989, а всъщност е искал да стигне до 1939. Винаги ли ще сме в навечерието на 1939-а? Дори часът на атаката е същият като на 1 септември. Кога едно всекидневие става (пак) история… И защо – след всичко, което вече е било. Някъде не разказахме добре. Защото много хора още харесват диктатори, тук включително.
И какво да кажа на дъщеря си довечера, след като всяка нощ й обещавах, че война няма да има.
Откакто започна пандемията срещите ми с хора се ограничи основно до семейство и изключително, изключително рядко с приятели (за мое съжаление…). Та уговаряхме се с Теди и Ели, мои колежки от преди години да се видим, а в същото време други мои колеги от друга фирма – Васето и Денис писаха (с тях имахме традиция да се виждаме по веднъж месечно). И стана така, че четвъртък беше ден за срещи.
Времето беше екстра, разходихме се до едни епични дюнери, след велите опити на 2-3 гларуса да облажат пуснах идеята да отидем за Коста, ходихме, върнахме се и като цяло беше много приятно. Вечерта след работа отидох до Златната Овца и се видях с моите двамата и беше доста приятно също. От няколко месеца бях намалил алкохола доста и след 4-5 бири там настроението беше повишено значително :D На прибиране решихме с Васето да отидем да ударим една последна (обикновено най-голямата грешка) и отидохме в Баръ където Сашо ми вика – “Бат Недко, затворихме” (което си беше баш така). Излизаме и Васил ме гледа значително учуден и вика – “Баси щом барманите те знаят…” :D
Та не е лошо човек да се види с приятели от време на време.
МЕГА случайно се сблъсках пак с Керана и космонавтите. Слушал съм единствено “Силна слабост”, но Спотифай ми ги предложи онзиден и останах като застрелян. За пръв път чух “Цех за сънища” и по средата на първото ми слушане очите ми вече се бяха ококорили.
Текста е особен, което е първото нещо, което ми хареса в песента – разказва история, но не клиширано, а все едно говори на приятел (няма да ви спойлвам). Керана пее добре, много добре, но как цитира (narrate-ва?) не е истина. Просто толкова добре си играе с гласа, толкова добре си мени темпото според текста, че направо завиждам за това колко е добра. Космонавтите от своя страна са добри, саксофониста влиза толкова мазно, че като я слушам за фон понякога се усещам по средата на солото му и ме облива едно чувство все едно съм някъде на топло и безопасно място и всичко около мен е огряно от жълтата светлина на залязващото слънце.
Сънят, моят приятел, който никога не идва,
най-добрият ми приятел, който никога не виждам,
някого, с когото споделих живот на половина,
сега прекарвам тази половина да проклинам.
Теб, затова че съм зависимa от теб,
проклинам теб, затова че, виж ме, мисля пак за теб
проклинам теб, затова че пак не мога да заспя,
повярвай ми, опитвала съм хиляди неща.
Ако трябва да съм честна, мислех да те заменя,
да се откъсна, с жалката потребност да се разделя,
но единственото жалко нещо се оказах аз,
защото жалък си щом се залъгваш и си вярваш сам.
Хей... Всъщност чух, че имаш брат,
но приятел ли си с него място нямаш в този свят,
бил обсебващ, винаги непредвидим,
а случило ли се, така че с него се сближим,
той не пускал, не предлагал път назад,
не прощавал грешки, затова ме достраша
и реших да си остана пак безсънна през нощта,
безсънна, но свободна...
И да те чакам (4)
Откакто спря да идваш, разполагам с много време,
седя и си те чакам, разни мисли ме обземат.
Може би си си намерил най-накрая половинка
и с мене да се срещаш не си заслужава рискът.
Тя не ме харесва, но това е много ясно,
то аз не се харесвам, камо ли пък тя внезапно,
но от теб... от теб очаквах друго,
не очаквах, че ще ме зарежеш в мрака толкоз грубо,
все пак, няма да те взема, няма да те задържа,
не искам да те имам, няма да те променя,
Искам просто да говорим, да ти чуя пак гласа,
да чуя своя как на теб разказва просто ей така...
Помниш ли, как обсъждахме деня
и заедно с нощта, като в цех за сънища,
разбърквахме истории, разменяхме слова,
получавайки се някакви супер смахнати неща,
които ще забравим, щом с теб се разделим,
но сянката от спомена им, ще стои,
зарита, дълбоко в подсъзнанието ми,
за да ми дава сили...
И да те чакам (4)
И аз те чакам, хей (2)
И аз те чакам, чакам, чакам, чакам
И аз те чакам, хей
Чакам те
Аз те чакам... чакам... чакам те.
Вчера беше ебаси гадния ден – главата ме цепеше от сутринта, а по обяд вече ми се включи и мигрената, имах сумати и неща да правя, а performance-а ми беше като на болна коза. Едвам избутах до следобед когато вече ми беше поотминало всичко, но бях изцеден, после от 19:00 до 22:00 бях на часове (май не съм разказвал, но карам един курс към Телерик – DevOps upskill за който ще пиша отделно) и си взех и лаптопа в нас за да си започвам финалния проект (което ще бъде production ready сетъп за marvin на vortex), ноооо бях скапан и след като се видяхме със Зуза повегитирах и си легнах. Днес се чувствам като лайно, но поне без главобол, което си е напредък.
Днес деня минава под наслова – отоплението на предното стъкло – мой най-добър приятел. Пасатора има и отопление на седалките и нямах търпение да заледи за да тествам всичко накуп и както си и мислих – чувството е съвсем различно. Вече няма нужда да чакате 100 часа да ви загрее колата, че да стопли предното стъкло. Всичко стана за 30-40 секунди. Жалко, че печката не работи и трябва да се изкорми и смени с друга. Тогава това би било ултимативната кола. По спецификации webasto-то го даваха, че приема команди от дистанционното си до 2км.
