В Събота, 11.12.2021 г. направих пръвия си бревет от 2019 г. насам – Алекси Николов 200 км.
В “бранша” 200 км. бревети се приемат като най-кратките и леки, но за мен с практически унищожена форма (физическа и психическа) и макс. дистанция за едно каране за последната година от 70 км. си е постижение.
И е 1/4 от моята мечта за класация на 1400-те километра на Париж – Брест – Париж.
През седмицата преди бревета (и доста от по-рано) Златина много активно ме тласкаше към всичко възможно да отида и да го изкарам за което ще съм ѝ винаги благодарен. Споделянето така страстно на чужда мечта единствено може да бъде направено от човек, който обича с цяло сърце и душа. Ъпгрейднах си малко и колелото с още един бидон Camelbak Podium Chill 710 мл, нов зимен клин с който да ме виждат от много далеч (Декатлон претърпяха малка критика заради забавена доставка, но решиха да не ми одобрят коментара в тяхната страница :D ), а колелото мина профилактика от Нико байкс, които както и обикновено се представиха отлично. Златина ми направи барчета от овесени ядки, мед и ядки за по време на карането, които ме изстреляха направо в космоса.
Бревета започна в точно 07:30 от паркинга на Спортна зала и там видях лица, които не бях виждал от години. И посрещането ми беше супер топло – хората ме питаха как съм, как е малкия. Стана ми супер приятно и в общия дух на бревета тръгнахме всички заедно към най-далечната точка – с. Аспарухово. Още в града обаче групата ни се разцели на парчета по светофарите и понеже не минавам на червено стана така, че хората доста бързо напреднаха, а аз с моята форма изостанах и реших да изляза от комфорта и да ги догоня, защото карането по бревети за мен е 50% хората покрай него и карането в група – става много по-бързо, по-весело и някак колкото и да е трудно все пак не се усеща. Е, не ми се получи. Между 80 и 100 км. въртях за да ги догоня като за това разстояние направих рекордните за мен 10-тина минути почивка. А баирите, богу, бяха трудни. 2200 м. денивелация са доста, особено за такъв маршрут. Имаше 2-3 баира на които просто енергията ми свърши, тогава и ГПС-а ме предаде на 1-2 места, еди път ме гониха и кучета в Девня и бях напът да се откажа, защото започна да се превръща в мъчение всичко това.
И така потънал в мисли и жесток насрещен вятър стигнах до първата от трите контроли извън старт/финала и там ме чакаше жената на Председателя (така наричаме Петьо, който е председател на КК “Одесос”), която ме посрещна с усмивка и предложи всичко, което беше в багажника на колата, което не беше малко – то закуски до кашон банани, сладки неща, вода, чай в термоси и я измолих за малко чай, викам ѝ:
– Може ли да налееш половин бидон чай?
Тя:
-Защо половин, а не един?
– Да има за другите, как.
–Пф, изсмя се тя, те приключиха с чая, сега в с. Аспарухово ще пият мастика, не ги мисли тях.
И така с повдигнато настоение и бидон с топъл чай, малко поотпочинал и готов за следващата контрола тръгнах като по пътя рядко виждах колеги, защото бях един от последните. И все пак покарахме с един фен с МТБ колело, който беше зверски издръжлив и приятен за разговори, после пак останах сам и втората контрола започна да наближава. И там си е*а майката положението. Дойде един баир, който първо, че не беше никак честен, второ – беше 5 км. някъде със среден наклон от 6% и пикове от по над 8% и трето – умрях по средата.
– Баааах тоз безкраен баир казах си аз.
Изминаха много мъчни 30-40 минути и най-накрая успях да го покоря. Богу, такъв гаден баир отдавна не бях борил. Стигнах набързо до кръчмата в която беше втората контрола и другите тъкмо тръгваха, но решенито бях взел предварително и нямах намерение да карам за да ги догоня без да хапна и да направя почивка повече от 5 минути.
Седнах в кръчмето, което беше приятно, казваше се Камелия по спомне, поръчах един кози кашкавал пане, пилешка супа, пърленка, една кола и едно еспресо и се заговорих с другите, които бяха поизостанали от общата група. Бяха приятна компания и дооооста по-зареден тръгнах с тях към Варна.
Половината вече мина, остана само да се приберем.
След кратко каране останахме аз и Христо с който си допаднахме доста и темпото ни на каране беше подобно. Говорихме доооста, обсъдихме най-вероятно всяка една част от велосипедите си, аксесоари и екипировка и времето неусетно мина, наближихме третата контрола, която беше на Горно Оряхово когато ни свари вечерта. Небето беше облачно, а ние карахме по доста тих и ненатоварен път, всеки си беше пуснал фар и стоп и с много прилично темпо напредвахме. Наоколо беше толкова тихо, че се чуваха виещите кучета от съседните села. Спряхме за една почивка от 3 минути и продължихме. Тогава започнахме да смятаме и стигнахме до мисълта, че ако не стегнем малко карането и не увеличим средната скорост няма да приключим навреме и лека полека настъпахме. Но богу карането с друг човек си е направо приказка – можеш да поговориш с някого, можете и да си мълчите, но карайки между две ниви на тих път с фарче, което не е лошо, но не може да се сравнява с автмобилен такъв пък и всякакви други фактори излизат.
Та така караме си ние с добро темпо като ни остават два по-големи баира (вече сме направили 2000 м положителна денивелация и остатъка е пренебрежим) и стигаме до бензиностанция Еко на с. Горно Оряхово където заредихме за последно вода, аз си взех кафе и шибнах и една кола, малко раздвижихме краката и ни останаха само 50 км. до Варна. До това време с Христо бяхме станали направо екип и доста лесно превиждахме другия как би реагирал при ситуация/дупка/кола/гума, каквото и да е и карането беше удоволствие. Първия баир беше 1 км и даже се учудих, че го броихме за баир предвид това, което бяхме минали преди това, но втория си беше вече нещо друго – около 7км с не много голям среден наклон, но достатъчен да ти писне да го катериш + напомням, че е тъмно и почти нищо не се вижда освент фаровете и стоповете ни. И Христо ми каза:
– Ако не побързаме ще изтървем последната контрола.
И нещо в мен се счупи. Онова борбено чувство, което обладава човек, който е на прага на възможностите си, чувството, че ще обърнете света ако се наложи.
Въртях като вятъра.
Или поне така си мислих аз де, но темпото се увеличи, а спортната злоба най-накрая показа муцунка от местенцето в което се беше скрила. Давах 90% от себе си карайки така както не бях карал от години, с учудващо нисък пулс и добър тонус. Пристигнахме в с. Приселци, а оттам хванахме баира на магистралата и влязохме в града. Тогава закапа пак, но вече бяхме токова близко, че не ни дремеше.
Пристигнахме в последната контрола в 20:52 минути, осем минути преди да затвори.
Чувството беше страхотно. Имах сила да тръгна да карам още, душата ми беше чиста, поздравихме се с Христо и с другите финиширали, подрънкахме си малко с хората около мен и се прибрах за да разкажа това на Златина и да целуна Борко по челото докато спинка.
