Не, не, не съм се побъркал, в историята няма да има библейски лиготии и подобни. Но ще е малко borderline, защото може би единствените две изключения, което позволявах около мен да говорят за религия и вяра бяха баба и Георги Господинов. Баба си отиде, но Г. Г. остава и не веднъж ми е давал утеха, когато ми е било тежко, започвайки от първите ми срещи с него с “И всичко стана луна”, после през “Естествен роман”, през “Времеубежище” (за което писах и успя да ме разреве повече пъти отколкото искам да споделя), “Физика на тъгата” и сгитайки до “Там, където не сме” и “Невидимите кризи”. Г. Г. е нещо, което може би не оценяваме достатъчно, един жив класик, който с всяка нова книга натиска различна струна в душите и сърцата ни.
Често Г. Г. се спряга най-вече с книгите си и разказите остават малко на заден план, а това е направо престъпление. Г. Г. е майстор на краткия разказ и неведнъж съм му препрочитал любимите си.
Та имам своя си традиция датираща вечеотнезнамколкогодини (7-8 може би?) да споделям един от най-любимите ми негови стохове, част от “Там, където не сме“, който ще споделя и тук:
Тихо утро, свято утро… Честито Рождество!
Коледа, Груневалд
Оставихме трапезата невдигната,
ни чистили, ни мели,
дали са идвали тук снощи нашите умрели,
небето се отваря тази вечер,
ще дойдат гладни, няма да им пречим.
Небето се отваря, дали ще ни намерят,
далеч сме, мястото е друго
(виж пламъкът трепери).
Мястото е друго, но небето не e.
На сутринта ще прекосим през стаята уплашени,
ще мернем крадешком дали са празни чашите
(защото той си падаше).
Дали не липсва нещо от сармите,
тя толкова обичаше сарми, стафиди…
Дали бих искал да ги видя,
или да си остане тайна, страх…
Свещта е догоряла,
чиниите с остатъци по тях…
Вземи си ръкавиците, да си разходим мислите,
да дишаме студа, какво пречистено
небе, пречистен сняг, новородено слънце.
След рождеството всички спят до късно.
Тихо утро, свято утро…
Една жена излиза и отваря пощенската си кутия,
ще трябва да е нещо важно щом е тъй нетърпелива.
Родил се е, ще кажем и отминем,
но не казваме…
Кутията е празна.
Георги господинов
Та без да влизам в лирически философии и размишления ще ви плъзна по пързалката, която поех аз вчера. Снощи след 1-2 интензивни часа в битки с чудовища, дреки, върколаци и подобни (God of War Ragnarok Valhalla DLC, да не си помислите, че съм на наркотици :D ) си легнах пребит от деня, но естествено не заспах моментално и си отворих facebook-а. И там моя позната беше споделила разказ на Г. Г., който се казваше “История с чудо“. Както казах и по-горе при Г. Г. bullshit detector-а ми е по-намален, защото знам какви съкровища мога да изтърва и се радвам, че и този път направих така. Споделям тук текста за да остане дори ако той по някаква причина си изтрие поста.
Приятно четене.
Когато дъщеря ми се роди през една зима, майка ми и баща ми веднага се вдигнаха от своето югоизточно градче и дойдоха да видят бебето. Хванаха първия влак следобед и пристигнаха на другата сутрин. Влязоха, измиха се и застанаха на прага на бебешката стая. Бяха пътували с бавните камили на българските влакове цяла нощ, като влъхвите. И носеха дарове, разбира се. Не точно злато, ливан и смирна, макар че майка ми беше свалила златните си обеци, които нейната майка ѝ била дала, и ги носеше в една кутийка. И някаква сребърна пара. Баща ми носеше сурвачка, която сам беше направил от първия дрян.
И тогава разбрах, че тази сцена не е случайна. Тя, както би казал Борхес, идва, за да повтори една друга сцена, друго раждане. И разбрах нещо, което вероятно всеки родител разбира – всяко раждане е Рождество. Малко семейно Рождество. Рождество за рода. Крехка победа за живота.
Майка ми и баща ми стояха смутени и щастливи, като влъхви, на прага на детската стая, с огромно страхопочитание пред бебето. Не знам дали това е точната дума, но почитание имаше. А бебето беше малко като запетайка, ревящо, с още неотминала жълтеница. Те сведоха глава и направиха нещо, което не очаквах, поискаха да му целунат ръка. В патриархална култура като българската обикновено е тъкмо обратното. Младият целува ръка на стария, младият се покланя и дължи почит. Но ето как Рождеството обръща всичко. Пристъпиха плахо, с такова страхопочитание, все едно се покланят на човек, дошъл от друг свят. (А то, казано между нас, наистина е дошло от друг свят. Пътувало е девет месеца, за да стигне.)
Никога не бях виждал родителите си такива. Те си бяха и преди най-добрите хора, които познавам, но с нас не се церемоняха много, не е като да са ни глезили, камо ли да ни целуват ръка. Децата на соца бяха обичани без много ритуали, някакви досадни хлапета, които трябва да си знаят мястото, и то не при възрастните. Те просто трябваше да спазват две-три важни неща – да слушат, да учат, да не казват навън онова, което се говори в къщи. И да не искат всяко нещо, което видят в магазина, защото парите не стигаха, това всички го знаехме.
Всеки, и най-бедният измежду нас, има спомен от някоя своя Коледа в детството, дори да е била скришна. Баба ми, като сираче и хранениче (дадена за отглеждане при други хора), разправяше, че на Бъдни вечер отивала в саята при овцете, прегръщала някое новородено агне и плачела. И пак плачеше, като ми го разказваше, и никога нямаше да забрави агнето. Тя, без да си дава сметка, ми разказваше библейска сцена.
Аз пък никога няма да забравя коледната елха, която украсявахме в детството с майка ми, с чупливи стъклени кълба и истински горящи свещи, нито ще забравя как баща ми и дядо ми влизаха в къщи с кожусите и като се отърсваха, стаичката се пълнеше със сняг, нито ще забравя как печката и кандилото правеха театър на сенките… Или как съм се свил на леглото, слушам възрастните или съм потънал в току-що получените Андерсенови приказки с хубвите илюстрации. Няма Коледа без Малката кибритопродавачка, Дивите лебеди, Храбрия оловен войник…
Когато родителите ми си тръгваха онази зима при раждането на дъщеря ми, баща ми каза тихо, само на мен: да съм жив още година-две, да ме запомни това дете, друго не искам. Чакаше операция. Това му беше мечтата, идеята за безсмъртие или каквото щете – да останеш в паметта на едно дете. И чудото се случи, болестта, за която никой не даваше надежда, се стопи. Минаха повече от десет години, дъщеря ми вече е голяма и баща ми е сигурен, че тя го е спасила.
Тези чудеса са малки и лични. Всички чудеса са малки и лични.
Има един ден, в който ние, дето през останалото време сме всичко останало – шефове, подчинени, работници, журналисти, недооценени, обидени, обиждащи, крещящи и навикани, юнаци и патриоти, българи и европейци, можем да събуем и оставим всичко това в коридора. Да станем деца на родителите си и родители на децата си. Затова този празник е хубав. Защото празнуваме идването на едно дете. А като има дете – всички се превръщаме в деца. И в бащи и майки. Всеки е Исус, всеки е Йосиф, всеки е Мария. И това не е светотатство, то е смисълът и то е чудото на живота.
А чудото е много лична работа.
Георги господинов