Да ви разказвам как ме dickpic-наха преди няколко дни. На клетия marvin освен блога виси и сайта на едни мои приятели от танцова школа. И така има някакви неща, които човека, който се занимава с него трябва да се направят и ми пише и в някакъв момент трбяваше да му ъпдейтна конфигурацията и му викам – “Това ще отнеме 10-тина минути, ще ти пиша” и тоз ми прати кур. Ама не се ебавам, беше снимка на кура му и отдолу писал “полунадървен” или нещо такова (ест. имам го на screenshot, но няма да ви го пречинявам) И пуля се аз и си викам – “Бах мааму тоя какво ниско ниво на търпимост има, хем фор фрии му правя неща хем и кур ми праща. И тоз, след 5 сек. го изтри и ми праща аудио (което бях малко резертиран да отворя) и се смее и вика – “Абе пиша си тука с една и … така, сори”. Ама кура е пратен и се чудя сега дали беше за мен или е пращащ курове насам и натам… Те така.
Каня се от месеци да пиша тук, но по една или друга причина все отлагах.
Та да – ще ставам татко. След като се оженихме със Зуза назря бързо момента да си признаем, че искаме дете и то не от днес и нещата се случиха бързо. Казахме на семействата на четвъртия месец заради COVID-19 блокадата по пътищата и така.
Не мисля, че съм се чувствал по-щастлив от тези последните месеци в които всеки от семействата и приятелите е жив и здрав, ние се оженихме (бяхме 5 човека точно в началния пик на COVID-19), а сега и чакането на малкия.
А да, малкия, момченце ще е. Към момента всичко тече нормално, термина е за 02.11.2020 така, че нека пращаме вселенска енергия (или шоколади) на Зуза и малкия всичко да е наред.
Направихме мега ремонта на детската (плюс умно осветление, НАЙ-НАКРАЯ!!!), който започна само с “Нека сменим тапетите” и свърши с тотална подмяна на всичко (ламинат/тапети/пребоядисване/нови мебели, всичко). Така би изглеждала детската стая на моите мечти като бях малък в общи линии.
Еми това е и съвет – задължително си направете бременна фотосесия – спомените, които остават са наистина страхотни.
Айй карамба, последните 24 часа бяха като да си от кофти страната на евтин порно филм. marvin живее в data centers на Digital Ocean и последните 2 години бях доста доволен. И ето, че счупиха един сайт, който хоствам при мен на добра воля и ми спряха целия VPS. Дебъгвах 3-4 часа, виках за помощ Владо и накрая излезе външен firewall. Писах тикети, response time – 3-4 часа на съобщение от г-н Кумар. И накрая вече ми кипна и писах във фейсбук страницата на компанията и СЛЕД ТРИ МИНУТИ вече бях on. Странно нещо са това социалните мрежи, а? Ако на някой му е интересно бих разказал по какъв път минахме да дебъхнем и да направим изводите си.
После – не съм писал от месеци, причина имам, за която ще пиша в отделен пост.
Иначе съм жив (все още), работя, излизам доста по-малко от нас по ред причини, не карам колело от Юли месец (занимавам се със зъби, операции, мамата си тракало), но пък Септември се хванахме със Златина и отпрашихме към София където аз говорих на QA: Challenge accepted 6.0 (за трета поредна година) и беше наистина голямо преживяване.
Другите новини както писах по-горе – в отделен пост. Сега ви оставам в ръцете на най-усмихнатото емо/гот (?) и този безкрайно мазен груув, който ме кара да подскачам на стола като ученичка.
Малко може би закъснях с новината, но след като писах февруари месец, че ще съм лектор на QA Challenge Accepted 6.0 после дойде COVID-19 и така до 12 Септември. Та да – след седмица съм в София и ако някой иска може да ме дръпне и да си подрънкаме на конференцията.
Fun fact е, че времетраенето ми удължено от 25 на 30 минути така, че все ще се намери време евентуално да кажа нещо умно. Или пък ще е абсолютния провал (за който също ще си говорим там).
Вчера наново започнах да препрочитам блога на maniax-а и някак ми дойде желание да продължа с моя блог. Доста мислих защо стана така, че постепенно спрях да пиша в него и осъзнах защо – в началото беше с постове като този – какво ми се е случило, разни размисли, стихове и разкази, tech news, после обаче започнах да пиша малко по-дълги постове (и най-дебелия ми разказ “Мина Дунав Ултра 2018“, в който има скромните 5683 думи…), после това започна да става стандарт, после направих списък със статии по които ще пиша и накрая смених работата и всичко остана на заден план. Дори и това да постна няколко любими български автора.
Тъй де. Ей ме на. Лонг стори шорт:
Още карам колелото;
Още си мечтая да се включа в извращението наречено Дунав Ултра (или друг подобен challenge);
Преди точно година смених работата и полето – от QA към DevOps (това беше една от темите, които предложих за QA: Challenge Accepted 6.0), чувствам се отлично. Имам супер много, супер различна и супер трудна понякога работа, но чувството на удовлетвореност когато нещо влезе в production по което съм работил е моята най-голяма награда (в отделен пост ще разкажа как затрих едни бази прeди време … :D );
Мисля си за подкаста и формата му и колкото повече мисля толкова по-малко неща ми остават. Моите идеи се препокриват на 70% с тези на Говори Интернет, които правят прекалено добри подкасти (тяхната сметка!!!), имат си и Експлейнърът на ГИ и се чудя какво да правя и в коя ниша да се насоча. Не мисля, че някой би искал да слуша едни и същи новини на две различни места;
Ще говоря на QA: Challenge Accepted 6.0, който ще е по-особен формат от обикновено благодарение на вируса, който накара всички интроверти да се чувстват на своя територия. Ще говоря за това как да говорим пред публика, което е супер тъпо заглавие, но ще задълбаем малко в психологията, как да излезем от панически атаки (което може да ви сте струва смешно или с прекалено малък шанс да се случи, но ако излезете пред 700 човека всяка малка пукнатинка за която дори и не знаете зейва и положението става да си е*е майката), някакви малки tips and tricks (spoiler alert – ще я има историята за OpenFest и PornHub в history-то на единия от lightning talk-овете) и по-големи tips and tricks и като цяло се очертава да е епична лекция. Или да е пълен провал, ще видим!
Та тъй де. Откъм вицове съм се запасил с един златен фонд, който ще изсипя някъде тук, защото поколенията трябва да знаят какъв идиот е бил баща им. Освен това в Pocket имам супер много материал поне за няколко епизода.
Те така. Радвам се да се видим отново и до нови (скорощни срещи).
Днес в 12:00 си спомняме за Христо Ботев, който дори и няма да се опитвам да опиша, да разкажа със скромните си спомени от училище за него, нито да опиша величествената му битка (вътрешна и външна) в която участва за да освободи страната ни.
“Благословен бог наш…”
О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата, а ти, що си в мене, боже – мен в сърцето и в душата…
Не ти, комуто се кланят калугери и попове и комуто свещи палят православните скотове; не ти, който си направил от кал мъжът и жената, а човекът си оставил роб да бъде на земята; не ти, който си помазал царе, папи, патриарси, а в неволя си зарязал мойте братя сиромаси; не ти, който учиш робът да търпи и да се моли и храниш го дор до гробът само със надежди голи; не ти, боже на лъжците, на безчестните тирани, не ти, идол на глупците, на човешките душмани!
А ти, боже, на разумът, защитниче на робите, на когото щат празнуват денят скоро народите!
Вдъхни секиму, о, боже! любов жива за свобода – да се бори кой как може с душманите на народа.
Подкрепи и мен ръката, та кога въстане робът, в редовете на борбата да си найда и аз гробът!
Не оставяй да изстине буйно сърце на чужбина, и гласът ми да премине тихо като през пустиня!…
Валери Петров, добрия старец с пронизителния поглед през дългия си живот е издал 34 книги, като първата му излиза едва на 15 (под псевдонима Асен Раковски), 19 пиеси, 6 от които са пиеси-приказки, 19 филма по негов сценарии, от които 6 анимационни (което без да претендирам за истинност вярвам, че е някакъв рекорд за България). Името на Валери Петров идва дълго след като той е бил роден от фамилията на майка му Мария Петрова. Баща му се казва д-р Нисим Меворах, а родителите му му го сменят след като приемат протестанството. Таланта, дълбоката култура и разбиране за живота, за езика и за изкуството Валери Петров показва първо на всички с преводите му на Уилям Шекспир и Йохан Волфганг Гьоте. И малко от мен – Валери Петров е толкова лек за четене, текстовете му са като перушина и мелодични като глас на майка, която вика детето си през терасата за обяд. По-долу качвам 7 прочетени негови стиха.
Ако беше жив днес щеше да стане на 100.
Ключето
Снощи късно пред къщи си гарирах колата и ключето от нея изтървах в тъмнината.
Тази сутрин излязох да го диря към седем, тротоара пред къщи със учудване гледам –
със зъбати листенца цял постлан край москвича и на жълто ключенце от тях всяко прилича!
И е доста студено, дим струи от комини, но сред клоните редки небесата са сини,
и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка и колата далече сред мъглица се мярка,
и е жълто и тихо, с оня мирис на есен, такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!
И живота си чувствам как е минал през мене в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.
Ах, до люлката детска така близо бил гроба – откъде тази завист и защо тази злоба?
Трябва друго! – И ето, на полянка открита бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:
– Какво още там дириш, остаряло момченце? -Нещо дребно – му казвам. – Едно златно ключенце.
Започвах три пъти да пиша за Христо Фотев, но то е като да пишеш за планина – хем можеш с две думи да я опишеш, хем колкото и да пишеш няма да е достатъчно. Романтичната душа на Христо Фотев е бездънна като очите на момче. Именно той е в моите топ трима български автори. Публикувани са 21 негови стихосбирки. Fun fact е, че е роден в Турция и чак на 6 родителите му се местят в Бургас и оттам идва морето, поезията, любовта. Пред адаша Недялко Йорданов казва, че не може да не говори български след като диша нашия въздух, гледа нашето море. И такъв си остава до края. Друг интересен факт е, че кандидатства за Художествената академия, но не успява да издържи изпитите. Работи и като художник преди да стане главен редактор на “Черно море”. 7 години след смърта му министерството на културата и съюза на българските писатели ще направят Национална награда в конкурса за поезия „Христо Фотев“.
Морето само живите обича – Христо Фотев
Mорето само живите обича, а мъртвите изхвърля на брега. Едно момиче, ах, едно момиче морето не изхвърли на брега. Остана само кърпата позната да се прелива с белите вълни. Момичето обичаше моряка, моряка – всички хубави жени. Остана само кърпата с червени и лилави ресни като преди. Ний плакахме безшумни и смутени и скочихме в студените води… До дъно преобърнахме морето със пръсти, посинели от тъга, да търсиме момичето, което морето не изхвърли на брега.
Поезията винаги е била част от моя живот. Понякога повече, понякога по-малко.
Поезията като част от изкуството присъства навсякъде, но не е това целта на поста ми. Не помня всеки мой стих на изуст, но помня емоцията в която съм бил потопен (залят/удавен?) докато съм го писал. Дори и онова краткото, за бармана, което ми отне една вечер, два рома и един час прибиране от Кубо до квартирата в зимата. И в повечето случаи съм бил в дълбока вътрешна скръб. И тогава винаги е бил момента в който ако имам сили да дишам, да прехвърля енергията си в 10 реда бих го направил. Това се отнася и за разказите.
Отдавна премествах поглед от стиховете и разказите, защото понякога боли. Но винаги, ви-на-ги са ми били близо до сърцето. И днес, в 2:36 вечерта, Златина е заспала отдавна, котката Иво е в агрегатно състояние вода (и ако го вземеш и преместиш някъде дори няма да си отвори окото), а аз чета Христо Фотев. После се сетих за брилиантната идея на interview.to, които канят известни наши актьори да цитират вечните стихове. Има толкова много, толкова много красота, някои са толкова фини, други са тъжни, но всяко докосва струна на душата.
Та така и не публикувах няколко статии с поезията в музиката, но смятам следващите дни да публикувам по един стих + видео, защото красотата ще спаси … ай без клишета, но не е ли така? Никой не е умрял от малко цвят и красиво.
