Наложи ми се да отскоча до Обръжна болница днес. Имам направление, час, значка от тодорживковото време, лаптоп и много коса и никой не може да ме спре. Крача смело в осем без петнайсе и си викам – никой няма да има, рано е. След като прекрачих прага на тая прокълната сграда ме посрещнаха две опашки – ненормализирани, небалансирани и нелогични. Първо, че повечето хора чакаха по средата, а точно там, между двете каси има само едно бетонено колче. Сигурно за там чакат. ‘щото са hardcore копелета.

Средната възраст е някъде между 73 и 75 години и всеки е хванал направлението си като олимпиец – заветния огън и стиска, мрънка на глас и гледа лошо (като в детска дискотека).
Заставам в по-младата част от колоната. Там повечето сигурно познават Тутанкамон, но аз нямам проблем с това.
И започва едно чакане.
Рецепционистките са малко по-бавни от болнави охлюви и с четвърт око гледат изпитателно всеки нов човек. Скорострелно взимат кинтите, подпечатват (май?) направлението, обясняват къде да отидеш (общо 15 минути) и идва ред на следващия.
Аз през това време гледам да дишам равномерно, контролирано, нямам желание да си вадя джобното ножче да ходя да ръчкам хората около мен с него, а за пистолета дори не съм се и замислял. Докато не усетих най-големия си страх. Едно масивно тяло се допря в гърба ми. Усетих за момент как ще загубя най-свещеното си, най-пазеното и ценно нещо в тоя жесток свят. Вцепенен се обръщам скорострелно и гледам – една тлъста бабка си забила в мен едновременно циците, корема, колената и обувките (обувките, копеле!) в моя гъзогръб.
Започва се една непрестанна комуникация между мен и женщината – аз пускам студена пот стиснал бузите, тя ми пръхти нежно на ухото докато ми изпотява допирните точки. Танцувахме бойния танц на радостта заедно. Не издържах и ѝ казах нежно: “Госпожо, бихте ли се отлепили от мен?” и … бяло.
Тишина, тунел. Отварям леко очи – виждам коса.
Отварям още малко – ОЩЕ КОСА. Оглеждам се бавно (всичко ме боли) – на земята съм, повален с един удар на това страшилище на всички дискотечни охранители, а тя, същата стои стъпала върху косата ми (да не я пререди някой, разбира се!).
Излишно е да казвам, че това, което видях не беше коса…
Така започнах с хомеопатията, драги читатели. Никога повече по болници.