Author: Недко

Първо – честит празник на буквите. Днес научих Борко какво е буквичка и му обясних, че днес празнуваме това, че ги има и ни помагат толкова много. Борко самия изрецитира (почти) всички гласни буквички в нашата азбука и гордо каза -“Дааааа”.

Но празникът като празник нямаше как да е същия, точно на 24.05 (всъщност няколко минути преди 24, но да не издребняваме). На тази дата за пръв път в историята на International Booker (нещо като Оскарите, но за книга) я спечели българин. Може би най-престижната книжна награда в света, хора. Не е като някое читалище да я е подарило. Г.Г. с превода на Анджела Родел си я спечелиха съвсем сами.

За книгата, Времеубежище, с много сполучливия превод Time Shalter, мога да кажа неща, но вероятно учителката ми по БЕЛ няма да е щастлива да ми чуе брътвежите. Това, което остана в мен e нуждата от носталгия, копнежа за “преди”, за любовта за която не подозираме, за тихото убежище (времеубежище) в нашите детски стаи, дори и когато сме вече стари, за същите тапети и бонбони, за хората, които не искат да се разделят с това време, за бъдещето, за това как историята не е само това, което ни се е случило, а и това, което ни е останало в главите и ние сме си създали илюзията, за всичко, за Гаустин, за фасетъчните стаи, които са близо, но не се докосват. За нас, за нашите деца и нашите родители.

Господинов е фина и комплексна душа, един поет, който сякаш е извън нашето време, който само определя пътя си и върви целеустремено напред. Неговия Естествен роман, Физика на тъгата и десетките му разкази и стихове бяха горивото, което възпламени моето желание да пиша.

И един съвет – ако ще четете Времеубежище се убедете, че сте в правилния майндсет, дайте си време и търпение и му се насладете. Защото ще остане във вас, обещавам ви.

Цвят на череша, тръгнала да червенее

Гледам в очите детски

Усмихват ми се те

правят простотии

Сърцето ми е пълно.

Долу-горе такъв ми беше уикенда. Доста динамичен както повечето други уикенди, но имаше и капка спокойствие, което е рядкост. Чудя се дали да не запиша един епизод с това как един татко може да прекара време с детето/децата си. Привидно тъп въпрос, но като ви дойде на главата идват около 2 милиона идеи и (не)решения – навън или на закрито, с количка или не, какво обича, какво можете да правите заедно, къде? Та с моя опит дойдоха и идеите и гледам всеки уикенд да са различни за да може да му е интересно на Борката и така.

Освен това се сетих началото на месеца, че трябваше да се пусна на call for papers за QA: Challenge Accepted тъй като не успях предната година, Оги реши да излиза с 3 седмици по-рано и последвах единственото логично решение. Та писах на Пешо, но стана ясно, че е затворено вече и обмислят кандидатурите, пък и е логично, трябва да има свежи попълнения, не може едни и същи хора да се мяркат всеки път. Та пуснах анкета в LinkedIn и останах приятно изненадан от това, че имаше такава активност. Та ще запиша епизод, надявам се този път да намеря студио за да не се чува ехтенето от офиса, и ще говоря на живо (две отделни, няма да ви карам да слушате мега кринджи запис от говорене пред публика!).

Та поканиха ме в Work Del Mar да говоря и там ще ми е първата изява след година повече почивка. Стискайте палци. бтв местенцето е супер, макар и доста скъпо, става ако каните колеги или искате да поработите на спокойствие някъде.

Събота сутрин е, някъде към 6 и малко. Вече съм станал и се приготвям за изляза. Целувам децата, Злати, след 30-тина минути вече съм на път. Карам по любимия си маршрут към Белослав, после с ферибота, Страшимирово и после Варна. Около 50-тина км. Безкрайно малко предвид обема, който трябва да правя, но за момента – толкова.

И вече поприключвам с карането, виждам табелата “Варна” влизайки откъм крайезерния път и си мисля как ще мина набързо през Дъбов или Жасмин да ударя едно хуууубаво еспресо и да се прибирам за да помагам на Злати и да се забавляваме с децата.

Да ама не. Около Аветисян е имало железопътен път, който отдавна не се използва и съответно има няколко слоя асфалт, но релсите си стоят. Бях с около 30-тина км/ч и намалих нарочно, защото вече съм падал веднъж там и с около 20-25 км/ч успях да захапя релсата, която ми изви кормилото за части от секундата в пълно дясно положение, а аз изгубих баланс и тръгнах да падам на ляво.

Не знам дали мозъкът ми не си е съчинил остатъка от падането или наистина в такива ситуации човек може за няколко секунди да съобрази повече неща от обикновено, но когато ми се завъртя кормилото вече нямах възможност да сваля обувките (които се закопчават за педалите) и като установих посоката на падане си прибрах лакътя и коляното към тялото, дръпнах си лявата ръка от командата, стегнах си врата и след някакви части от секундата паднах. Усетих как първо си ударих бедрото, после лакътя и накрая рамото и главата.

Осъзнах и, че по-страшното идва после – освен падането идва и суркането на асфалта – понеже имаше супер много прах по пътя, който предполагам е една от причините да се пребия, се сурках много. Сигурно над 2 метра. Това ми осигури една рана от глезена до коляното, която все едно Wolverine я е измайсторил и на бедрото, което изяде най-голяма част от удара. Там има и най-много скъсано месо (не, че е много, сигурно са 2-3-4 мм, но боли да си ебе).

След като спрях да се суркам по възможно най-бързия начин се изнизах от платното, макар, че бях убеден, че нямаше никой и на безопасно разстояние се огледах за счупвания и кръвотечения. Кръв имаше, но не и като от прободна рана, счупвания слава на онзи супергерой, който не съществува, нямам. После огледах колелото – едната команда от суркането е естетически засегната, малко по рамката, но като цяло колелото е непокътнато. Каската ми също нямаше много поражения. Раздвижих се колкото можах, видях, че всичко по колелото ми е ок и се прибрах на ход.

Карайки към нас се опитвах да се сетя неща, които са ми в периферията на съзнанието, например имена на съученици или на преподаватели в училище. При сътресенията интересното е, че за кеширани данни нямаме проблеми и за това понякога е трудно да го установим, но ако ви питат за презимето на майка ви и не можете да отговорите (ако го знаете по принцип де) тогава първо в бърза помощ да ви огледат.

Та прибрах се аз след като обработих раните с кислородна вода, Златина щеше да припадне като видя на какво съм се направил, а аз бях искрено щастлив и доволен, че не съм строшил нещо. Не е никак приятно да паднеш, но е най-добрия вариант това, което ми се случи. Другия щеше да бъде викам бърза помощ и да се възстановявам с месеци със строшен крак/ръка/глава/таз.

И след няколко часа дойде болката в гърдите. Не знам какво стана, но при падането си явно съм се изпукал и там. Уж нямам синини или охлузвания, но ето, че и там ми се отрази. Златина буквално ме накара да отидем в спешното, там ми направиха рентгенова снимка и установиха, че структурно съм цял. Друг е въпросът, че кръвното ми беше 180/110, но за това ще говорим друг път :D

И така, ден след това, когато започнаха да зарастват раните стана много неприятно, защото тази на бедрото се разкъсва буквално при всяко мое движение и е мееееееега неприятно! Но така де, не мрънкам, доволен съм, че съм цял.

Вечерите последните дни (пиша това на 18.05.2023) са трудни, преди 2 дни си бях в чиста агония от болка в раните и гърдите, но прескочих този прекрасен етап само с един аулин.

Та като излизате да карате винаги имайте предвид, че гадости се случват и от нас зависи да опазим себе си и хората около нас. Трябва да знаете как да реагирате, на кого да се обадите при по-тежки случаи и като цяло да сте подготвени и за такива сценарии.

Снимки няма да слагам, че не са много приятни за гледане :D

P.S. Линк към страва трака – https://www.strava.com/activities/9061367053

P.S. 2 Garmin-а отлично засече, че съм паднал и ми предложи да оповести на близките ми този факт. Много добре особено за ситуации в които мога да загубя съзнание да речем.

Каня се да пиша, естествено, от няколко дни, но последната капка в моята мотивация беше ебати доброто парче, което ме разсмя с глас. Тия от не са в час :D

По-късно през деня ще пиша в този пост, но нямаше просто как да не ви споделя песента, стига с тези мрачни постове последно време.

бтв сега като се замисля ми напомня малко за Ronal the barbarian, която също ми се въртя из плейлистите с месеци

Така звучи ентусиазма ми, знаете ме вече.

Днес беше изтощителен, но доволно добър ден. Сутринта излязохме само аз и Златина, вървяхме около 4км в разходка, кафе и по задачи докато децата ги гледат баба и дядо. После Борко не пожела да заспи и го изкарах с колата, навъртях 100 км докато се наспи човекот, а аз си бях пуснал Войната на маковете в Сторител. Като стана отидохме до Кранево и там на плажа 2 часа и нещо събирахме мидички и се дивихме на вълните, после в нас, почти веднага излязох с Оги на кратка разходка, после изкъпах Огьо и Борко и седнах да разцъквам наново купения Mikrotik hAP ax³ за да му подкарам контейнерите, които идват вече native под RouterOS 7.+ После си играх със storage layer-а на k8s и Longhorn и слушам съвсем пряснооткрития за мен Ron – великопелепно парче за което ще говоря повече в подкаста, но богу Hi Ren е събитие в музиката след Stan. Величествена работа.

Та дойдох да кажа, че има и светлина в тунела – не всичко винаги е лайна и изсъхнали рози. Дано този път периодът се задържи повече.

Изоставам със задачките в офиса, Борко беше болничък онзи ден, Оги се събуди няколко пъти през нощта на същата вечер (обикновено го прави веднъж и Злати го обслужва) и тъкмо като си помислих, че серията вече е приключила днес за пръв път от бая месеци мигрената дойде, удари ме като чук по главата и си замина. Но преди да си замине беше майката си тракало.

Моята мигрена идва спорадично, обикновено като ми се насъберат много неща (негативни, стрес, такива) и ме прави фоточувствителен, тоест светлината през нормален ден ми прогаря зениците (или поне така се усеща). Виждам нещо като overexposure във фотографията. Това се нарича аура и изглежда по подобен начин. Като цяло е отвратиелно усещане, което често е много крайно и някои повръщат от болка, други припадат. Радвам се, че моята не е от тези най-гадните, но пак не е приятно.

Та си стоя в тъмния офис, Mac-а е на почти тъмен екран, другите монитори са изключени и най-малкия шум ме дразни.

И понеже асфалтират улицата пред офиса първо дойде една машина да изкърти стария асфалт, после дойде друга да положи чакъл, после един валяк мина. Лаптопа ми трепери от машините, а аз искам да имам една торба тротил.

бтв днес експериментирах и пих преди да съм на път да пукна МИГ-400, който сякаш ми помогна. Не знам дали е от него или просто беше лек пристъп.

Излизам в обедна да си взема кафе, да дослушам последната книга на Торлака и после ако не ми е минало ще заколя една коза пред офиса в пентаграма.