Представете си следната сцена – вървя победоносно, изморен, силно накуцващ, с кенче бира в ръка и съм се оставил на приятните емоции да преплуват през мен, да ми измият всички негативи, да ме подкрепят и да ме накарат да се чувствам добре.
Мислейки си какви добри приятели имам и колко съм щастлив да ги познавам до мен изплува една тъмна фигура, която след няколко секунди пулене се оказа, че освен проститутка е и травестит. “Чудесен завършек на вечерта!” ядосвам се аз и осъзнавайки, че няма накъде да избягам в случай на внезапен порив от страна на “нещото” придобих поглед на гупа. Както каза един от приятелите ми като чу историята, цитирам “проститутката е влязла в ролята на лешояда видял мърша”. Много мило, да. Anyway историята за мое щастие не започва така, а така свърши (при това благополучно и за двете страни).
Ще подредя по хронологичен ред събитията за да може отделните групи мои приятели ( с общи интереси, от велоклуба и от литературните среди ) да пропуснат част от глупостите, които ще напиша.

“Добро утро”

Деня започва добре, когато човек се събуди не с желание да си пререже вените с нещо тъпо, а с желание за движение, спорт. Е – погледнах с половин око (другото едно и половина още беше в сутрешен паралич) и реших – сутринта ще покарам колело, ще почистя квартирата и ще се настроя за литературната вечер, където за пръв път истински, живи зрители щяха да слушат думи издялани от дълбините на душата и сърцето ми. Чувството беше смесено в началото, когато видях предложението на “Солидарен център Варна”, но с времето се чувствах все по-уверен и по-уверен. Е – денят дойде и се чувствах по-жив от … от нещо много живо :) Както и да е. Влизам във фейсбук, пиша на Илка (жена, която ще се включи в историята малко по-късно), тя на Искрен и след няколко хиляди реда чат се разбрахме да се чакаме на Бизнеса (нов slang, който научих покрай Илка, Бизнес Хотел “Golden Tulip”). Зачудих се какво да облека, че навън времето беше на кантар – дали ще ни е мега топло или мега студено. Реших да взема джърсито (горницата при велосипедистите, която често има на себе си няколко джобчета отзад на гърба за разни неща като комплект за лепене на гуми, помпа, телефон, ключове и т.н. и т.н.) с дългите ръкави за да мога не се замръзна докато разцепваме вятъра (малко по-късно ще се окаже, че не разцепих само вятъра) префучавайки до Побити Камъни през кръгови, рекичка, кофти асфалт, но с весело настроение.

“Здравей, Илчо, Исе.” казах докато предъвквах вафличката, за бързо въглехидратче. “Хайде”. Започнахме славния ни път към Побити камъни – място на което бях ходил няколко пъти, но така и не се сетих от къде по дяволите е най-добрия за нас маршрут (аз като фен на автомобилите карах основно по магистралата, която е забранена за нас, велосипедистите). Илка каза, че имаме три кръгови напред и после в дясно. И защото всяка добра история няма да е такава ако нещо не се оплеска дойде първото малко проблемче – ние свихме на третото, вместо четвъртото кръгово и минахме като малки царе ( и една царица :) ) през част от Максуда, където бях сигурен, че ще ни откраднат поне на единия по една гума в движение. Явно “братята” още спяха и минахме безпроблемно, продължавайки победоносно по правилния път. Тук е мястото и да отбележа, че скоро си бях махнал калниците, че нещо дрънчаха и разбира се минахме към една микро рекичка, която не искам да знам как се беше образувала, която създаде нещо като умалена версия на “Райското пръскало” на обратно, директно към лицето ми. “Ще ни върви по вода” казах си между ругатните, без да знам колко НЕправ щях да бъда след час.

Аз бях пръв (смилиха се над мен милите хора) и в адски не балансирано каране прелитахме по баирите надолу и се тътрихме като болни костенурки нагоре. Стигнахме до Побити камъни, което е едно прекрасно местенце. Влязохме през “официалния” вход включващ телено въже, малко кал и тръни и пред нас се показа, вече познатия, полу-лунен пейзаж. “Хайде да снимаме” каза Илка, което не беше нова идея и за мен. Искрено се надявах да носи някой fill-frame със светлосилен обектив, но това, което изкара ме изненада още повече. Изкара си мобилния телефон (някакво LG) и направи няколко страОтни снимки, карайки ме да се зачудя как по дяволите е възможно да изкара такава картинка. Направихме няколко снимки тримата и лека полека (аз вече доста изморен) решихме да се връщаме на обратно.

“Земя-небе, земя-небе”

И тук идва пътвата от общо двете интересни истории, които имам да ви разкажа (простете за нетипичното многословие).
Докато карахме на връщане, няколко километра преди с. Езерово един гении подаде звуков сигнал зад нас и аз като най-отпред, (уж) водещ редицата се обърнах рязко за да видя дали моите хора са добре. Знам ли – недай си боже (мда – нарочно го пиша с малка буква) да се е случило нещо зад мен.
Естествено с рязкото си обръщане не успях да наруша нито един физичен закон и с явния си наклон влязох за части от секундата в банкета. Редно е да отбележа, че банкета беше около 20 см. висок (!!!), което предразположи предната ми гума от права да заеме перпендикулярна позиция спрямо моето желание и посока на движение и оттам последваха няколко действия:

  • Падане на лявата си страна и оттам – глезен, коляно, бедро, лакът, рамо;
  • Отдясно – удар от педалите (най-вероятно) по пищяла, точно в средата на десния крак;
  • Удрям си главата с около 30 км/ч в асфалта (вероятно на ръба, не помня) и ако не беше каската, която колегите ми бяха подарили по сега можеше и да не пиша този пост;
  • Продължавам да държа колелото като стара баба се държи в претъпкан автобус.

(edit) Лекарите заявиха следните контузии:

  • Контузия на коляното;
  • Навяхване и разтягане на ставните връзки на глезена;
  • Навяхване и разтягане на раменна става;
  • Открита рана на други части на подбедрицата.
  • Основна диагноза – изкълчване, навяхване и разтягане на външна и вътрешна колетарна ставна връзка на коляното.

Те така – целия в прах, рани и кръв ставам и започвам да изреждам всички майки на света – на този, на озни и т.н. Илка и Исо се стреснаха не по-малко от мен, но щом при промивката ми пяха Youuuu sexy motherfuckeeer (заради ултра-секси вело клина, който имах) за да разведрят обстановката явно не ми е излязло нито едно черво от никъде. Пропускам частта с помощта и всички предложения – те си знаят и съм им много задължен.

Колелото от своя страна, напълно убеден, че няма да става за каране беше “глътнало” задната си спирачка, която оправихме набързо, но командата беше счупена. Единствената щета на колелото беше команда за задна спирачка, която струва 12 лв (за двете спирачки)!
Та тръгваме ние, аз още в моя си adrenaline rush, Исо и Илка отзад пазейки ме от повторни опити да захапя асфалта въртя педалите бесен на себе си и с леки притеснения от последствията.
След няколко километра стигнахме до с. Езерово (между другото прекрасно селце) и единствената аптека работи по-малко отколкото хранителните магазини. Аз с пръст, пясък, камъчета и кръв по себе си, точно като малко момче въртя и искам да изям цялото колело от яд. Не, че ми е виновно – просто от яд към себе си.
Пихме по една кола и се прибрахме лека полека по домовете.
Там имаше малка драма докато се дезинфектирах, но като цяло бях по-добре.

“Подготовката”

Минах през Солидарния Център да помогна на организаторката на събитието – Теди и рязахме и лепихме кадастрони и творби на художници и писатели 1-2 часа. Теди даде наистина всичко от себе си – това момиче се занимава с изложбата активно и направо не знам как е успяла да свърши всичко това с помощта на само още няколко човека.

Та отивам аз там – целия обелен и омърфулен като циганин попаднал случайно на някоя бясна агитка на губещ отбор след мач и рязах, лепих и се молих на онзи отгоре да не се порежа или самонамушкам с ножицата, че ако разчитам на сръчността си от преди няколко часа най-вероятно щях да свърша с ножица в окото.
Както и да е – помогнах с колкото можах, набързо към квартирата, душ и тръгнах към мястото на срещата с Миленка.

Миленка е вероятно единствения човек на планетата, който има галено име, което е по-дълго от цялото си такова. Приятели сме с нея от над 10 години и мога да разчитам на нея. В случая я помолих да прочете моите стихове пред публика поради няколко причини:

  • Може да чете пред публика;
  • Може да чете;
  • Завършила е филология;
  • Познава ме повече от добре и знае какво съм вложил в думите, които съм използвал в стиховете си, което неимоверно би помогнало при четенето.

Разбира се не бях подготвил нищо и се наложи да преписваме стиховете на големия ми черен тефтер в Кубо.

Как да е всичко беше готово в последния момент и вече вървяхме в (сравнително) бодра крачка към Солидарния Център. Там се видяхме с Данила и приятеля ѝ – Юли и заедно влязохме.
Всичко изглеждаше по-различно. Имаше много място, картините бяха окачени, имаше много насядали хора и повечето бяха усмихнати. Бях забравил да изпадна в предсценична треска и просто започнах да се запознавам с всички.

“Историята на един Недко среща Солидарен Център – Варна”

За добро или за лошо ние бяхме втори. Казаха моето име и името на Данила и аз просто излязох. Продължавам да съм забравил да изтръпна пред публиката както обикновено се случва :)
Започнах да говоря набързо за проекта си, представих момичетата, те казаха по няколко думи и Милена прочете стиховете. Тук я карам накратко, защото съм приложил видео от срещата и вероятно ще ви е по-интересно да ни видите там отколкото да пиша стотина реда за това.
В общи линии чувството беше, че говоря пред приятели – без особено много притеснение, гледайки да съм максимално кратък, че заради отложения с малко старт имаше хора, които вече започнаха да клюмат като студенти на лекции по Линейна Алгебра и Аналитична Геометрия (ЛААГ).

Всичко мина добре. Доволен съм и от картината на Данила и от четенето на Милена. Не мислих, че е толкова приятно да покажа на всички какво ми е било в сърцето и душата. В групата във фейсбук имам над 350 фена, които четат, коментират и харесват нещата ми, но е съвсем различно тези хора да са до теб докато правиш правиш това.
Беше прекрасно.

Видеото можете да видите ТУК.

Днес ще сложа и субтитри, че като се развълнувам и говоря бързо и неразбираемо :)

Стиховете, които бяха представени са както следва:

Искам да те видя да носиш
старата ми риза
шапката, която ти подарих преди толкова време
фамилията ми
един малък пръстен
и дете,
усмивка
и мен в себе си.

Да те виждам рошава и недоспала,
развълнувана
готвеща
крещяща
гореща
и обичаща.

Да вървим заедно в
пролетта
лятото
есента
и зимата
на животите ни.

Н.
12.08.2014 г.

 

Прав беше бармана,
че колкото повече чакаш

толкова повече тя
няма
да
дойде.

Н.
15.09.2014 г.

 

“Трапчинката ѝ, още с появата си ми каза сто неща.
С изчезването си каза още повече.”

Н.
30.08.2014 г.

 

На Й.

Моля те.
Не чети мислите ми.
Знам, че можеш.

Недей.
Ще ти е скучно там.
Ще е пълно с мисли
прескачащи една в друга и с една опора
Ти.

Ще виждаш себе си
Усмихната
Плачеща
от радост
изненада
и любов.

Ще виждаш и мен някъде там.
Срамежливо и навел глава
нерешително решил
да проговори,
да докосне
“Без да иска”
да си крие умивката с ръка.

Да те дишам,
Докосвам,
Целувам
и хапя.

Моля те.
Не ме чети.

21.08.2014 г.
Н.

 

 

Следва продължение и редакция на горните редове, които изписах на един дъх.