Вдишвам, издишвам, вдишвам, издишвам.

Навън е тъмно, новолуние е и не се вижда нищо освен бегли спомени от форми в далечината.

Главата ми е пълна до горе. Беше гаден месец, гадни месеци по-скоро. И в момента имам толкова много тежест имам в главата, че я усещам празна. Празна, но някак празна по правилния начин, тук в този момент.

И натискам колкото мога. Застанал съм на лакти, едно малко велкро ми продира лявото бедро, но не спирам.
Усещам мускулите си просто като парче месо, нищо повече. Не усещам нищо. Нито вече парещият ми дроб, нито краката, нито ръцете, нито това, че усещам вече вкус на кръв в устата си.

Усещам обаче въздуха, ароматите на билки наоколо, усещам себе си, усещам че съм там, където искам да бъда. Усещам, че съм аз.

Мисля постоянно за децата и се сещам за пухкавите им крачета, за “Тати, тати, може ли да ми скъсаш праскова” на Борко или “Таааати?” на Оги.

И знам, че ако нещо се случи с мен и дойде краят точно в този момент бих го приел без възражения. Ще бъда в мир със себе си, макар и без последно “Довиждане”.

Идват десетте километра и времето да обърна посоката. Малки буболечки се блъскат в главата ми, а Кори Тейлър пее сърцераздирателната Snuff, очите ми са пълни и идва време за прибиране вкъщи.

Призраците на бегли пропорции кръжат около мен, тъмно е, някои ще кажат – “като в кучи гъз”, а аз – “Като в душа”. Главата ми се накланя настрани, но без да искам това. Изморен съм, празен съм отвътре, искам пак да видя децата и не знам дали искам да се прибирам повече. Може би ако имам късмет и се случи нещо по пътя на обратно…

Не се случва.

Прибирам се и си лягам в празното легло, в тихата стая, сам, прегърнал любимата играчка на Борко.

И сълзите започват да текат, както всяка вечер от вече седмици насам.

Празно е, тихо и боли. По-добре няма да стане.
И се усещам, че си мисля дали следващия път няма да имам късмет и просто да не се прибера? Инциденти се случват на всеки.