Неделя беше продуктивен ден. От седмици се каня да изляза и да карам повече от 40-50 км, но така и не се случи – я имам някакви задачи, я мотивацията ми беше много ниска. Та с малко планиране се разбрахме със Златина тя да гледа малкия в неделя, а аз да мръдна до Балчик за около 4 часа.
Плана беше да отида до Балчик през Албена. Така щях да пропусна дългото изкачване на Оброчище и ако ако се чувствам добре да изкача далеч по-трудния баир на буквално цял Балчик от плажа до бензоностанция Лафи (като ги определям като най-ниска и най-висока точка на Балчик).
Тръгнах доста късно, защото имах един малък неделен деплоймънт да направя, отделно и се успахме със Златина (случва се за пръв път от 13 месеца насам) и тръгнах към 10:00. И паля аз кита и започвам да си повтарям мантрата – “Не карай бързо, не карай бързо, не карай бързо” защото последните месеци имам много малко време за каране и обикновено карам за 100-120 минути в червената зона. И тъкмо започнах да си вярвам и по едно време засичам двама колоездача с джърсита (колоездачно горнище) на Одсос. Това е най-големия аматьорски велоклуб във Варна в който бях член няколко години. Настигнах ги и се оказа, че съм се засякал с регулярното неделно каране. Бяха сигурно 15 човека от които 12 ме поздравиха и се зарадваха да ме видят, а от тях сигурно 10 отбелязаха, че съм с ново колело.
Почувствах се много приятно, хората ме помниха, питаха ме как съм, знаеха, че имаме бебенце, уговаряха ме да се виждаме да караме по-често. Като цяло изживяването беше супер, а освен това и беше много зареждащо и най-вече – имах си някой, който да ме pace-ва, защото това никога не ми е било силата.
След като си казахме чао аз продължих към Балчик от посока Албена и искрено се насладих на гледката, на пътя, на всичко. От много време се каня да опитам вело/пешеходната алея, която започва от кръговото на Албена и стига до отбивката за Ботаническата градина в Балчик. Оказа се супер. Беше малко разнебитена на места и имаше малко неокосени треви, но беше приятно и много по-спокойно от това да карам в платното за движение.

И така неусетно дойде Балчик и аз бях зареден с енегрия (което не ми се беше случвало отдавна) и готов да покоря невероятния баир, който започва от морското равнище и изкачва до най-високата точка на Балчик. Баира не е нещо кой знае какво от средата нататък, но в началото си е доста лют с някакви извращения от типа на 12%. После става по-лек и с наклон от около 6%. Проблема ми беше, че малко се превъодушевих (баси думата) и започнах с едни спринтове нагоре за които после си платих с лихвите. Много як беше и факта, че се беше спуснала мъгла, която беше точно като облак и преминах през нея за няколко минути и беше много зрелищно. В най-високата си точка направих 10 минутна почивка на бензиностанция Лафи и си взех дозата протеин, въглехидрати и кофеин, напълних си бидона и потеглих. Оставаше ми доста километри каране по равно, после едно голямо спускане към Оброчище и катеренето на последния баир, който си е 10 километра, но с нова настилка, което го правеше приятен за каране. И понеже усещах, че скоро ще ударя стената реших да не бързам супер много и да карам на каданс на най-голямата задна плоча, но дори и това не ми помогна след като изкачих баира и ме духна дасиебемамата и насрещен вятър. Подминах Кичево и вече ми беше писнало по някаква причина и реших да вкарам малко фън елемент и забих по един полу-черен път към месност Добрева Чешма и оттам като се забих в някаква гора и работата стана да си ебе. Бях си в гора като гора, асфалта свърши, изкарах акъла на една жена от последната къща, тя ми показа в каква посока трябва да карам и коя пътека да следвам, но си беше изпитание. После спрях друга жена, която се разхождаше супер спокойно в гората, но с огромен питбул (и аз бих се разхождал така спокойно ако имах такова чудо със себе си :D ) и тя ми показа друг път, викам си ок – LIFO ще е, цепя от там. И карам аз по листа, баири и камъни и стигам “Еко Рай“, доста приятно местенце, бтв и там виждам трета жена (в тази гора само жени, баси!) и тя ми каза ТРЕТИ път по който да мина. Викам си – ДОБРЕ, FILO, FILO ама то си ебе мамата, на 2км от Виница съм и не мога да се прибера. Ядосах се, хванах третия път и пред мен едно куче. Аз леко ядосан вече и започвам да му бая и излиза един дядо, 70+ годишен и си поговорихме малко и ми вика – “Хващаш ей тази пътека и си там”, четвърта версия. Викам си – ако не е това викам хеликоптер да ме спасява и толкоз, аман.
Но пък се оказа, че съм бил близо и стигнах крайните къщи на Виница като през това време се насладих искрено на gravel карането (което не е ок, защото ако се зарибя много ще стане грозно :D ) и после – в нас. Прибрах, бърз душ и излязохме да се разходим със Златина и бебе Борко.

Какво научих от това каране:

  • Пейсването е едно от най-важните неща – човек трябва да кара по интуиция, а не по средна скорост с която е карал преди година/две;
  • Втори бидон за над 50 км. каране е задължителен;
  • Носенето на стоп и светлоотражатели са не само препоръчителни, а и задължителни винаги когато излизате да карате;
  • Планирането на храненията е от изключителна важност, този път успях да се справя прилично по мое мнение.

Профила на маршрута можете да намерите тук: