Поезията винаги е била част от моя живот. Понякога повече, понякога по-малко.

Поезията като част от изкуството присъства навсякъде, но не е това целта на поста ми. Не помня всеки мой стих на изуст, но помня емоцията в която съм бил потопен (залят/удавен?) докато съм го писал. Дори и онова краткото, за бармана, което ми отне една вечер, два рома и един час прибиране от Кубо до квартирата в зимата. И в повечето случаи съм бил в дълбока вътрешна скръб. И тогава винаги е бил момента в който ако имам сили да дишам, да прехвърля енергията си в 10 реда бих го направил. Това се отнася и за разказите.

Отдавна премествах поглед от стиховете и разказите, защото понякога боли. Но винаги, ви-на-ги са ми били близо до сърцето.
И днес, в 2:36 вечерта, Златина е заспала отдавна, котката Иво е в агрегатно състояние вода (и ако го вземеш и преместиш някъде дори няма да си отвори окото), а аз чета Христо Фотев. После се сетих за брилиантната идея на interview.to, които канят известни наши актьори да цитират вечните стихове. Има толкова много, толкова много красота, някои са толкова фини, други са тъжни, но всяко докосва струна на душата.

Та така и не публикувах няколко статии с поезията в музиката, но смятам следващите дни да публикувам по един стих + видео, защото красотата ще спаси … ай без клишета, но не е ли така? Никой не е умрял от малко цвят и красиво.

Н.