Какъв страхотен ден за каране бе вчера. Излязох да покарам и още на първия баир след като си подкарах Strava Live Segments реших да атакувам най-доброто си време. Малко над километър със среден наклон от 6% и среден пулс от почти 160 удара за минута осъзнах, че не съм си в същата форма както миналата година и рухнах жестоко. Толкова болеше, че не можех да напъна повече, да въртя (със среден каданс от 45 за минута, което е плачевно) и да приключа маршрута. Потта се стичаше с особена скорост този път – на малки чучурчета по очи, брада. Болеше и аз приключих с карането си. Въртях нагоре с отчайващо бавно темпо и се чудих ако се върна къде да направя 20-те си дневни километра, но в отчаянието се ражда и надеждата, нали така? В далечината видях бегач, който тичаше зверски бързо по баира нагоре, дадохме си high five и се надъхах да приключа целия маршрут. И на последния баир (малко преди средата на карането се пада) излязох на почти идеално гладкия участък до с. Кичево и оттам видях залеза – скрит зад кървавочервени облаци се мърдаше слънцето – залязващо, но пак болейки докато го гледаш директно. И това, свежия въздух и правия участък ме измъкнаха от гнусната ми яма пълна с оправдания да се откажа, да се прибера и да си отворя една бира.

За любителите на цифри, равния участък за който говоря е 4 км с денивелация точно 13 метра. Минах до с 31 км/ч средна скорост като максималната ми беше 45.4 км/ч и мощност към педалите малко над 210 вата. Това за 7:39 минути.

Еми болеше да ви кажа. За мен такива резултати са в графа веднъж на сезона и за това и пиша толкова за тях. Накрая, когато приключих с 20 секунди от най-бързото си време усещането беше толкова изпълващо, че в този малък отпечатък от време се чувствах неземно щастлив. Когато спрях да се съвзема устих всичките миризми на пътя – на пръст, на цветя, на лято.
Връщането беше чудесно темпо каране с всякакви усещания и уводолствия. Прибрах се в нас при Златина и котката Иво. Към 01:00 легнах и тогава удари и преумората. Бях смачкан и явно си се показа на по-късен етап. Стоях до почти 4 блеейки тавана, гледайки филм и чудейки се дали да не свърша някаква работа.

Днес ще ходим с Тедо да караме MTB-та и се надявам да не се напъвам толкова, колкото през последните дни.

Ден 3/7 – изпълнен.