Таксито пътува към летището и аз наблюдавам залеза. Мисля си разни неща около посещението в офиса на Немечек, срещите, хората, лекцията и гледам залеза блажено изпънал търбух на задната седалка.
И от нищото иначе любезния бакшиш започва следния самодиалог (не е монолог, защото и си отговаряше):

– Майка му да *** на това слънце бе. *** ми майката на очите. Ще ослепея, майка му да ***.
– Ще ослепееш после какво ще работиш да те ***.

– Майка му да ***.

И притворил малки свински очички гледа към залеза на където и карахме.
Романтиката беше висок левел.

Сега пия едно двойно кафе и чакам време да се кача в самолета, слушам нечестно добрите Leo Moracchioli и Mary Spender как унижават едно банджо, 2-3 китари и един дръм сет инжектирайки олимпийски стероиди на Sultans of Swing и живота е хубав.
След като кацна имам среща с организаторите на QA: Challenge Accepted да им покажа презентацията и демото и да видим вечерта дали ще завърши с 2-3 бири в лоби бара или пак ще спя 2 часа.

 

 

Btw не вярвах, че ще го кажа, но вече ми се кара. 500 км. за 2 дни не са достатъчно за да ме накарат да си полея колелото с бензин и да го запаля, както планирах уикенда :D