Още помня първия си учебен ден в девети клас – ново училище, нови хора, нов директор, който беше много висок и приличаше на Джорд Вашингтон. Той дойде при мен, стисна ми силно ръката и каза – “Добре дошъл в СОУ Димитър Талев”.

Двайсеттина състезания (повечето спечелени) по-късно, много нови приятели и брилиантни учители (начело , но не само, с г-жа Маринела Горанова, която наля огромна част в фундамента, който използвам на дневна база в работата си) дойде последния учебен ден. Помня, че ми се плачеше. Исках да изкарам наново последната си година, исках пак да влизаме в абсурдни приключения, да се състезавам, да уча и да бъда с моите приятели.

Е – 12 години след като свърши последния ми учебен ден призовавам всеки, който сега чете този пост и е още ученик да се наслади на тези моменти.
Ако ви е тежко, тъпо, трудно, лесно – това е нормално. Ако се влюбени, объркани, математиката ви е трудна – и това е нормално.

Едно от малкото сигурни неща, които научих последните 20-тина съзнателни години от моя живот бяха, че човек трябва да бъде себе си – дали ще е малко странен или ще се кефи на математиката или програмирането от мъничък, дали ще реве на Moulin Rouge или ще слуша System of a Down – няма значение. Всеки оставя отпечатък в този голям и шарен свят и нека този отпечатък не е като направен от калъп.

 

Честит петнадесети Септември уважаеми учители и ученици. Бъдете позитивни и готови за жертви и компромиси за другата страна, бъдете критични и питайте, бъдете любопитни и се усмихвайте по-често.

Ваш,

Недко.

 

П.С. И говорейки за учители явно не са ме научили добре да слагам запетайките, но се надявам да ми простите.