От малък музиката ми е била моето убежище. След време стана моето времеубежище. И понякога, знаете, песните действат повече от обикновено. Рядко, но и добре, че е така, защото иначе магията им щеше да се изгуби.

Последните години съм много флуиден откъм музика и обичам да казвам, че слушам хубава музика, а не фокус само връху метъла както преди. Можем да си говорим много и за Ren и за Вивалди, за Жлъч и за Дими Боргир. И няма да излъжа ако кажа, че определени песни са ме държали с месеци за гушата. Всеки ден, на repeat. Пример е да речем Ren – Hi Ren, Linkin Park – Closer (live версията разбира се!), Dimmu Borgir – Gateways (пак live), почти целия концерт на Таралежков (преди Таралеща) преди амнайсет години на Аларма Джаз фест, прекаленото много версии на Creep, които имам запазени в мой си плейлист, а какво ще кажете за концерта за пиано на Рахманинов? Да не започвам с всичките амнайсетквадральона танго мелодии и текстове на испански (не знам испански дори!). И още наистина много, много. И всички те са ме пипнали за правилните неврони така, че да може да ми останат в душата и дори и да са минали години пак да си ги спомням кристално (както почти цялата дискография на Manowar, например, за която ме открехна брат ми).

Е, с времето освен китарите и жестоките вокали дадоха място и на нежността, на неподправеното изкуство на това да обичаш чрез музика, да свириш и да пееш все едно това са ти последните 3.5 минути на Земята.

Но ето, че понякога се сещам за Ленард Коен и живота намаля бирзината си с два удара на сърцето.

Преди време писах за него, но това, което усещам докато пак прислушвам последният му, четиринадесети студиен албум, е абсолютното чувство за плаване някъде далеч или както казаха Leena и Taxoma:

То е там, където има тишина,
Където мислите витаят, но не са ни господар
То бяга от излишния шум и тая пуста суета
[…]

Представям си се (което е доста рядко) много ярко и цветно как съм в ъгъла на някаква много малка стая с пура в ръка, която по изключение не ми пари на очите, чаша с дванадесетгодишен Лагавулин или Лафораг и точно този, по артистично и тленно последен албум носещ скромното – You want it darker, по възможност на плоча.

Тогава, точно в този момент ви обещавам, че ще бъда щастлив.