Навън вали. Долу-горе фокусът ми е основно върху това. И разбира се – какво ще правя от тук – нататък. Последните месеци животът ми отиде малко на север или ако трябваше да съм една щипка по-вулгарен – на майка си в потката.

От Май месец насам нищо не е наред. В поста с равносметката тази година ще пиша повече. Просто понякога усещам как светът е едно … абе гадно място. Не усещам когато трябва да ми е хубаво, движа се в някакво блатоподобно нещо, което за другите изглежда розово, а за мен – торба с пишки.

Явно няма да се цензурирам днес.

Та гледам си през прозореца и си мисля какво ли му е било в главата на Честър пред последния му период. Светът наистина е някакво огромно и самотно място. Пък и като погледнем няколко порядъка навътре в нас на атомарно ниво – центъра на атома спрямо неговия електрон е на пичка си лелина. Често правят съпоставката с футболно игрище, но до там не ми се смята за да фактчек-на. Или пък да погледнем нагоре – на Млечния Път му е през дедовия за вас, за мен, за някой вид изчезваща маймуна.

И все пак се случват хубави неща. Най-хубавото и може би единственото, което ме кара да се събуждам сутрин (и това изречение не е напоено с някое сладникаво клише) са Борко и Оги. Те са страхотни – усмихнати, още ми казват “тати, тати“, играем си и като цяло те са единствените две неща, които съм горд, че съм направил (генетично погледнато – на половина, все пак няма как да съм и баща и майка). Всичко друго е някакъв гравитиращ вселенски прахоляк. Или атомен боклук. Май се увлякох малко със съпоставките.

Снощи беше една от Онези вечери. Когато бях млад имах много такива – сърцето тупти, аха-аха да се влюби, пеперуди, хормони, не те оставят да спиш и на другия ден си като репичка. Снощи беше една от другите Онези вечери. Такива, които се случват поне 2-3 пъти седмично – абсолютното отсъствие на сън, нежеланието за това дори да заспя, безсилието да направя нещо по въпроса. Просто една сива сивота, която ти залепва на вътрешната страна на очите и няма нищо, никъде. Сърцето не тупа за нещо, фокусът го няма никакъв и като цяло е едно такова … празно. Дори не си скролвам фейсбука/редит/tech news. Празно, но от онова празно от което ти кънтят ушите.

Последните месеци по няколко пъти седмично ми идва това, да го наречем сивото сиво, което ме кара да спя не по-малко и не повече от три часа на вечер без значение колко съм изморен, колко съм спал, дали съм пил или каквото и да е друго. Три часа. Останалото е някакъв жив кошмар (макар и в по-меката си форма), който те държи с отворени очи и те кара да искаш да си издереш очите отвътре.

Малко драматично го описах, но момента изобщо не е чудесен за мен. Като цяло 2024 година е едно голямо лайно – струпване на отвратителни моменти в 12 месеца, които ако можех бих проспал в някаква кома. Щеше да е по-лесно, някак.

Спирам да пиша, че няма смисъл да се оплаквам само, макар и за това да съм го вдигнал този блог в крайна сметка.