Денят започва с покойния Честър, за който писах когато отне живота си. Наскоро попаднах на едно music react video в което The Charismatic Voice прави анализ на песен на LP, която не бях чувал от векове – Given Up. Бях забравил колко е яка. A live-а е жесток:
В един от анализите, които четох като си замина Честър някой някъде (имаше поне един журналист, който изпитва емпатия към него) беше казал – “Now all the lyrics makes sense”. И като се замислите повечето им песни са вик за помощ, а той говори открито за депресията си, но това не му попречи да си замине на 40.
И понеже докато писах този текст се върнах малко назад, сетих се за други заминали си таланти и просто нямаше как умът ми да не залитне с елегантна стъпка (представям си го носещ лачени обувки и тъмносин костюм) към физическото нещастие, което изпитах когато си замина Ленард Коен (и посмърнто издаденя му албум, за който писах). Хората на изкуството са два типа – едните са много, много екстравагантни (понякога клонящи към клоуни направо) или имат деликатна душа на творец и тъжни очи. Ленард Коен беше от вторите. Огромното наследство от най-прекрасни песни ще живее много, много дълго време. Един негов рецитал от Дъблин ме накара да подсмърчам като шестгодишен когато го открих съвсем случайно, споделям го с вас:
И последно, ако ви харесва гласът на Ленард Коен искам да споделя един от много малкото албуми, които са ми абсолютен 10/10 – You want it darker. Събрана скръб и любов в продължение на десетилетия Ленард Коен запечатва всичко това малко преди да почине, а малко след това издадоха и албума, пожизнено. Няма да излъжа ако кажа, че бяха едни от най-щастливите и същевременно най-нещастните моменти от месеци насам. Искаше ми се да запаля една пура и да си налея един голям Лагавулин и да излсушам в тишина целия албум на един дъх.
Leave a Reply