Стоиш в офиса, гледаш стената и искаш да си някъде другаде. Искаш сняг или пясък, зависи какво обичаш. А може да искаш само малко време за теб.
Понякога искаш твърде много, мислиш си.

Но истината е друга – ние сами си го правим, сами леем бетона който по-късно ще излеем и решетките, сами си слагаме тъмните очила с които виждаме до носовете си и освен това само черно-бяло, сами си мислим, че сме нещастни и гоним илюзорните клишета като плажа с палмите, “свободата” и себе си като не можем дори да дефинираме какво за нас е свобода и защо не сме на свобода сега.

Защото има хора, които сами си греят като слънца там където са си и гледат на нещата по по-друг начин. Те пак са на работа гледайки същата тази стена, но се забавляват, не им пречи и то не за друго, а защото на душата им не тежат бетона и оградите, не боли при всяко вдишване и могат да са си самодостатъчни.

Такъв искам да стана като порасна.