Рано или късно всичко ще свърши.

Но тия две очи, тия две ръце
ме карат да живея
и да има смисъл.

Тия две очи, които ме следят тайничко
докато правя злободневните ни неща
И които като се смееш стават на резенче кора от мандарина.

Тия двете ръце, които стиснахме преди … 4 години?
Още са топли и прегръщат силно.
А лекуват душата с един-два допира.
А тя вече танцува. Усмихва се.

Трябваше по-рано, но и сега не е края на света.
Въпрос на коляно зададен,
кима, казва “Да” ясно, отчетливо.
Плачем.
Живеем.
Заедно.

Обичам те.