Днес станаха три години откакто Нели и Емо си заминаха.

Някъде около 2012 година не помня вече по какви обстоятелства започнахме да се събираме шепа хора в студиото на Димитър Дачев – “Avangard Studio”. В общи линии в изключително приятна обстановка се събрахме по спомен аз, Дачев, Вальо, Ружа, Дидо Стоев, Нели и още няколко човека. Та си говорихме за снимане, снимахме, Дачев често вадеше няколко светкавици и правеше блестящи експерименти. Веднъж някой донесе едни лазери, имаше машина за мъгла, беше разкошно. Даже веднъж като разбраха, че (се опитвам да) свиря направихме нещо като обща импровизация. Беше много яко.

Та приказката ми е за Нели – тя беше от онези хора, които светеха сред тълпата от намръщени физиономии, носеше се грациозно над нея. Мога да съжалявам, че така и не се запознах с Емо, който съм сигурен, че е бил поне толкова страхотен.

Един ден преди три години просто разбрах, ей така, от Фейсбук, че и двамата са си заминали – в съня си. Беше един от ония моменти в които човек усеща как му се разбива сърцето. Така и не спря да боли. Едно малко пърченце се отчупи и така си и остана – празно.

Светла им памет и на двамата и помнете, че не всичко ни е даденост на този свят – хората около нас не винаги ще бъдат наоколо, ей така, с едно щракване с пръсти и вече може да ги няма.