Мина прекалено много време откакто наистина празнувах празника на детето. Може би бях средните класове, после малко ме беше срам, защото все пак бях почти пълнолетен, как така ще празнувам детски празник?!?

Отне ми само няколко години за да осъзная нещо – когато сме малки искаме да пораснем бързо, а когато това стане искаме да се върнем в детската стая, при мама и татко, училището и приятелчетата пред блока. От тогава си казах, че няма да оставя ей така да порасна.
През годините социалната среда ме натисна силно – трябваше да порасна, често трябваше да виждам песимистичното, сивото, ежедневното, защото повечето това виждаха. И ако аз гледах детайли, гледах цветовете, формите, плезих се на децата това някак беше приемано добре. Може би тогава се научих, че да си цветен (макар и с една торба коса и брада) не е нещо лошо, дори напротив. Да може човек да разказва приказки на петгодишни, да пее странни песни на бебета и да мечтае е нещото, което ни прави хора.

Ако станем съвсем сериозни ще убием малката искричка, която ни държи. И ако това стане ще остареем.
Аз не искам.

 

Честит ден на детето. Бъдете деца вътре в себе си.