Темите са три напълно различни и две от тях са писани за самата конференция, а WordCamp е мисля първата ми, която ще кажа втори път на две различни места.
Олсо започнах да тренирам сравнително често, което учудва дори и мен. Освен това Heilung имат нова песен.
Пак прехвърля полунощ, а аз след поредното “ще поспретна малко” стана на 4 часово чистене и преподреждане и подготовка за зимата (и две четири перални със сушилни!) седнах на машината да прегледам темата си за WordCamp.
И както обикновено става youtube си знае работата и ме подкара с едни великолепия, които понякога забравям да си пускам.
И ми тръгва тоя ми ти John Mayer с едно от най-великите изпълнения на живо записвани в историята на човечеството.
И чувството с което води е ве-ли-ко-леп-но. Абсолютна магия. Ами тона на китарата му? Пфффф!
Та си се представих някъде там из тълпата в LA в един студен декември в далечната вече 2007 г. когато света беше откровено по-добър, човешкото още не ни беше отнето и всеки беше по-цветен и може би малко по-усмихнат от сега. Или поне съдейки по себе си.
И ме връща във времената в които бях в университета (2005-2010) – беше си магия. Света се променяше, мобилните телефони ги имаше, но бяха далеч от използваеми като към момента, Интернет беше млад и много по-автентичен (и жив?), а ние ходихме с широките дънки, смеехме се мнооооого повече от сега и (понякога) си съдирахме задниците от учене.
Не веднъж съм казвал, че най-близкото до машина на времето с което разполагаме е музиката. Кара ни да чувстваме неща, които отдавна вече ги няма, да се сещаме за ситуации, хора. Да се сетим от мелодия как сме стоели на брега с любим човек и точно на какви водорасли е миришело наоколо.
И докато пиша тези думи и въртейки няколко пъти нашия приятел от по-горе дойде неизменния ред на моя среднощен спътник (който без майтап YT алгоритъма ми препоръчва на 90% нощем) – David Bowie с невероятния Lazarus (за който съм писал преди):
Спирам да пиша, изслушвам два пъти Lazarus и си припомням много добре колко бях поразен от смъртта на Боуи макар и никога да не съм му бил от най-големите фенове.
Налях си едно малко, Smokehead и се замислих за това какво огромно богатство имам в лицето на вечни изпълнители. И неизменно се сетих за Ленард Коен, за който също писах и как любовта към това, което правиш те държи във форма цял живот. И как както Leonard Cohen така и David Bowie (и още неизброимо много музиканти) с годините са като вино – всеки нов албум е все по-добър и по-добър. За мен Коен е в абсолютното си величие в последните си 2 албума.
Отпивам глътка и мисля да си лягам. После тръгва Gary Moore с неговите парижки улици и мисля, че е време да спра до тук с хаотичните мисли. Трябва по-често да се сещаме какво голямо богатство имаме на върха на пръстите си.
Малко са хората на които не съм им врял в носа разказа за петата ракия и колко е хубав живота (линк 1 (seems down?), линк 2) и са немалко моите истории на които доктора е повлиял.
Това писане на топли думи, рисуването на жежки пейзажи с думи и енергията, която струи от него правят този разказ един от любимите ми.
И на свой ред е правилно да благодаря (пак) на Дидето, че го сподели с мен преди няколко години.
По принцип харесвам github pipelines, но напоследък нещо оголвам зъби срещу тях.
В офиса въртя едни магии – искам от Atlassian Service Desk да стартирам pipeline, който в себе си да стартира контейнер с AI, който ни изпълнява задачката, вдига PR, прави си магиите и умира.
Да амаааа първо service desk forms са суууупер flacky, 2 дни само в дебъгване на това защо понякога данните ги изпращам успешно и защо понякога връща null за някои стойности, после се оказа, че в определени ситуации не връщаме нищо, после дублиране на данни.
Да не започвам с това, че не съм github admin и правенето на всеки token отнема доста време докато мине през външен approval.
И се закачих здраво към тази задача и няма откачане, но този път май попрекалих с Claude и след като приключа с таска ще направя refactoring и ще си я пренапиша. Убеден съм, че ще съкратя кода поне х2, ако не и повече.
Стига до тогава в тестовете да не изпълня terraform apply на стар run, че тогава ще стане тя една…
Забравих да пиша, но мина Дунав Ултра 2026 и този път мина успешно. Подготвям пътепис подобен на пръвия ми по темата – Мина Дунав Ултра 2018, но знаете, че нещата стават бавно. Ще разглася като е готов.
Часът е малко преди 12 вечерта, тъкмо ще си лягам и гледам, че във ФБ имаше една (ЕДНА!) новина, че Falling in Reverse имали нова песен и нещо за Corey Tyler (Slipknot) и Serj Tanakian (SOAD). Но чакай малко. В едно изречение? Явно писането на YAML-и и билдването на .md (не питайте) днес ми е дошло в повече. Търся – излиза. Joseph.
И понеже съм аутист нека си поговорим за песента, защото първо, че няма да ѝ се разминат поне 50 слушания и второ – нека си поговорим за музиката, чувството, което изпитвам аз докато я слушам и всичко около нея.
Започваме с кинематографичната вселена на Ronnie Radke (Falling in Reverse) с “нормалните” за клиповете му ефекти. Добро начало, чудим се дали ще ни се кара към средата или ще е по-баладична.
Идва момента в който самолета пада и 35 секунди след началото на клипа усещаме първия преход дяволски добре изпълнен със звука на турбините на падащия самолет. И Рони започва блестящо с опенинга и настойката за това, че това ще ми бъде песента за тренировки идните седмици. Много ми харесват различните настроения около 0:42 секунда където не е просто рапиране или да се метне с ушите напред в рев.
Ето до на 0:53 как сменя стила със своя и показва какво ще очакваме до края. Музиката също сменя посоката. Ах, обичам го тоя Радке, деба.
Клипа се подчинява на абсурдните закони на Радке вселената, но това не ми действа дразнещо, даже напротив.
И идва жестоооооокия преход когато Радке излиза от асансьора иииииии на 2:06 ни посреща нашия стар приятел с дредовете, човека, който ревах с цяло гърло когато видях на живо в Пловдив, Кори Тейлър. Прехода е нечовешки як.
Радке изревава с пълно гърло – “I’m not afraid to die” и следваща сцена, непонятна и напълно изненадваща като жена без цици сложила от онези магически сутиени за които разбираме много по-късно и изобщо не навреме, отплеснах се, идва и самия Сердж Танакиан. До този момент двата монумента на нашето детство не са имали нито един съвместен проект.
От твърди китари, дисторжъни и рев настроението се сменя (но учудващо плавно?) с лириката на Сердж напълва душата с тъга, говорейки за геноцид и война с неговия безкрайно разпознаваем глас смесващ меланхонията на цял един народ с тежкото звучене.
Трета минута и великолепието е пълно – Радке, Кори и Сердж пеят заедно. Усещането е странно, като на онези mashups навремето, но това звучи някак правилно.
Искам да отхапя бюрото. Китарите и барабаните след това не вдигат на 5см от земята.
Радке надгражда себе си в последните секунди от клипа и изпразва няколко пъти дробовете в неповторимата музика и рифове на Falling in Reverse.
Краят е подобаващ. Сигурно е трудно да бъдеш себе си покрай титаните на метъла, но Радке се справя отлично.
Сигурно тук е момента да спомена за влеченията си покрай Falling in Reverse и по-точно Popular Monster и Watch the world burn на които изкарах с оклелото почти 700 км за 68 часа през 2024 г. Бяха неотлъчен мой приятел през всичките възможни настроения през които минах докато изкарах маршрута на Дунав Ултра 2024.
Nota bene – може би си заслужаваше да спомена и за Arsenal – изненадващото парче на Slipknot, което изобщо не се прие добре от средите, но ще ви го спестя.
Докато си правя презентацията за DEV: Challenge Accepted случайно минах през 50 минутно видео и докато разцъквах и гледам – себе си. Беше малка изненада честно казано :D
И Пешо е прав – един до мен мачкаше патката докато гледаше голи мадами и това на ПЪРВИЯ ред, деба. Всякакви откачалки.
Две неща – първо – приключих успешно Дунав Ултра и този път пътепис ще има.
Второ – обичам Чоплин, но неговото Nocturne No. 20 in C-sharp minor винаги ме е водило на някакво странно място в главата ми. Някъде, където няма друго освен музиката и някакъв лек повей носещ полски аромати. Изпълнител е фермерското момче-вундеркинд Augustin Hadelich:
Денят започва с една история от далечното (за някои) минало и по-точно от 2011 г. когато Интернет беше пълен с хора които пишеха. Нямаше още кратки видеа, brain rot (имаше, но беше по-рядък може би) и трендове. И понеже това не звучи като нещо хипер ангажиращо хората отделяха време и пишеха. Пишеха по блогове, пишеха по сайтове и някои от историите още се скатават по вече отдавна прашлясали кътчета на българския Интернет. Едно такова е историята, която търсих наскоро – Една лайняна зимна история.
И понеже от време на време в главата ми излизат подобни истории, които съм чел преди години се замислям – мислите ли, че ще е добра идея да направя един архив на същите? Мисля, че ще е забавно пък и не се знае кога ще deprecate-нат някой акаунт или някой ще спре да си плаща за хостинг и домейн?
Automated page speed optimizations for fast site performance
