Разписвам един голям пътепис за Белфаст, но ще отнеме време. Но пък за друго пиша днес – преди няколко дни се сетих за Globus и единствената тяхна песен, която знам – “Save me”.
Save me я използвах когато исках да се счупя на колелото. Имам ярък спомен как бях решил да се строша на колелото (още бях със стоманения красавец) и около с. Крушари бях направил средна скорост, която беше нечовешка (за мен). И през цялото време в слушалките беше “Save me”.
Как да е, сетих се за песента, пуснах си я и после понеже не бях решил какво ще слушам оставих албума да се завърти. И ме изненада супер много. От тази случка до днес съм въртял само него в Spotify.
Запознайте се с Globus – Break from this world
Абсолютно разнообразие от стилове и усещание в един единствен албум прави цялото изживяване чудесно, защото не омръзва. Препоръчвам повечето песни. Голямо разнообразие и страхотна артистичност.
Още си пиша кода за BelTech2026 така, че още малко търпение. Прибрах се в 2 сутринта в понеделник и още не мога да се наспя.
НО пък днес се случи нещо, което не се случва често. В добрите практики казваме, че terraform трябва да си има освен state file и lock state mechanism, който в AWS правим с dynamoDB. Е – днес ми се случи да се настъпим с един колега докато той прави terraform apply по времето в което аз правих същото. Резултата – предотвратих си болката от това да се гръмна в коляното:
$ terraform plan -var-file=environments/tf2.tfvars 2>&1
│
│ Error message: operation error DynamoDB: PutItem, https response error
│ StatusCode: 400, RequestID:
│ CMFNDGHS3N2DGKENAAR69APCFBAV4KQNSO5AEMVJFAAA9ASUAAJG,
│ ConditionalCheckFailedException: The conditional request failed
│ Lock Info:
│ ID: 7881e9ef-1ae6-bd1f-70a0-6eab6efcd909
│ Path: [REDACTED]/terraform.tfstate
│ Operation: OperationTypePlan
│ Who: nedko
│ Version: 1.14.6
│ Created: 2026-03-11 08:24:42.568778233 +0000 UTC
│ Info:
│
│
│ Terraform acquires a state lock to protect the state from being written
│ by multiple users at the same time. Please resolve the issue above and try
│ again. For most commands, you can disable locking with the "-lock=false"
│ flag, but this is not recommended.
Чаках този момент прекалено дълго време, още откакто ми одобриха talk-а на BelTech. Е, по стара традиция не можах да спя повече от час и половина, ококорих се окончателно в 03:00 и реших, че е време да се кача в колата. Голям кеф е да карам Маздата, но богу – Waze ме накара да заобиколя Букурещ доста в периферията му и минах сигурно през 20 села – каруци, ученици, колоездачи, кучета и котки ми минаха пред колата създавайки онова чудесно чувство на привързаност (not) към околния свят.
Тъй де – летището в Отопени е малко, но със сигурност е по-добро от варненското. Или поне обслужва повече линии. Да видим как ще е в Мюнхен, където ще чеша кайсиите малко под 2 часа и после – предпоследна стъпка – Дъблин. От там скачам на автобус и след 2 часа съм в Белфаст.
Този логистичен кючек ми изпи нервите последно време и добре, че не се свеня да използвам фирмени ресурси писах на колежката, която се занимава с booking-и и ми даде няколко много полезно съвета. Иначе щях да съм обречен.
А да – да живее кофеина – 5 къси еспресо шота удавени в 80 гр. мляко осигуриха непривичен ентусиазъм в моите ерозирали вени. Сега кълва едно капучино с 3 шота и вероятно малко преди да излетим аз ще съм хукнал пеш към Мюнхен. Да видим.
Part 2 – Otopeni – Munich
Кацаме БЕЗ аплодисменти и менчета с вода в Мюнхен. Гейта отваря след 5-10 минути и аз решавам да се разходя малко. Докато си намеря гейта мина половин час и вървях сигурно 1.5 км. Летището не е като във Варна :D Супер чисто, служителите бяха любезни, а цялото летище беше супер тихо и подредено, без някой да си е пуснал Кондьо на високоговорителя. Беше супер яко, макар и за кратко.
После познатата схема – гейтове, тътрене по опашките, настаняване. Самолета беше а320neo и беше малко по-малък, но все пак – комфортен. Полета мина в блеене, спане с отворена уста (нямало е до сега полет в който да не заспя с отворена уста …), подготвяне за презентацията утре и слушане на аудиокнига (Хелън Фийлдс – Мъжът от сенките).
Part 3 – Munich – Dublin – Belfast
Предпоследна спирка – Дъблин. Aircoach са страхотни – позволиха ми да пътувам с по-ранния автобус от моята регистрация, а сега пътувам към Белфаст където след 20 минутна разходка ше се съберем с останалите лектори и организатори на официална вечеря. Дано не стане като ISTA 2019 където с Янчо и куп готини хора така се направихме, че на другия ден исках да се заровя в някой детски пясъчник и да пукна.
Part 4 – Belfast вечеря с огранизатори и други лектори
Пристигам на една от автогарите на Белфаст и какво да видя – някакъв малък … огън??? Припомни ми на сцена от трилър от 80-те години когато повечето гета в САЩ представляваха бездомни хора около варел в който гори огън.
За радост беше едно от малкото неща, които не ми харесаха. Google Maps ми каза, че съм на около 40 минути от ресторанта и закрачих с изморени стъпки натам. След точно
Някакъв човек минава пред мен и започва да размества тълпата, която послушно се отдръпва за да остави един голям кръг празен. Бързо се събираме по периферията му и започваме да се въртим. Ясно е, че ще е сеч.
“Оооооооh come one” и всички се мятаме един връз друг в един привидно хаотичен и примитивен танц. Пого. Много по-безопасно отколкото изглежда.
Блъскаме се, бутаме се, но като погледна нагоре в лицата на хората – всички са ухилени като риби. Повечето пеем с пълно гърло, а тези, които влизат да създават проблеми обикновено биват избутвани настрани. Ако видим дете или жена някой застава покрай нея за да не я отнесе погото, защото то е като стихия. Човек залита и още преди да е паднал поне 5 човека вече са спрели до него образувайки малка, неприкосновена зона и го вдигат.
Machine Head са само едни от групите, които миналата година ме накараха да вляза в погото и да се насладя на макс. Както и circle pit и wall of death, но това са други теми :D
Sepultura излизат. Бесни фенове, които обикновено няма да видим по други концерти излизат и викат с пълно гърло. Повечето са над 40-45 годишни, но момчетата в тях правят превес, поне за тези 40-50 минути. И е жестоко.
While She Sleeps гръмнаха и доставиха удоволствие на всички.
И чакаме. Чакаме доста докато накрая излиза Joe и с останалите от Gojira изнася спектакъл, който много, много дълго време ще помня. Беше някакво произведение на изкуството, на Stranded бесняхме всички, а на Mea Culpa, която същите тези хора, които са пред нас бяха на откриването на летните олимпийски игри 2024 в Париж и анправиха невероятно шоу.
И докато си мисля, че не може по-добре докато слушам като омагьосан всичко утихва и барабаниста им вади бяла табела написана НА БЪЛГАРСКИ със следния текст:
“Искате ли още двойни каси?”
“В следващата песен свиря 5 минути нон стоп двойни каси”
“Готови ли сте?”
“Вдигнете шум!”
И Марио от-ка-чи. A аз в този момент си казах, че точно сега животът не е само съжаление и тъга.
Както писах преди няколко поста (и в LinkedIn)- имам изненада. На 05 Март ще говоря на първата си международна сцена – тази в Белфаст, Ирландия.
Всичко се разви много бързо и още ме държи щастието и онзи трепет от новото. Ново, защото е първото ми излизане на чуждестранната сцена, защото ще е първата ми лекция за годината (ако изключим Mentor the young ако влиза в тази категория) и защото си организирам всичко съвсем сам – къде ще спя, с какво ще пътувам и т.н.
Тук е мястото и да благодаря на моя работодател – Немечек АД, за това, че ме подкрепи и сподели с мен ентусиазъм и ресурси за да се случи това. Конференциите в чужбина могат да бъдат доста скъпо удоволствие.
Ако ви е интересно пишете да видим дали няма да направя някой епизод на подкаста или статия в дълбочина тук за това как да намерим финансиране за такива идеи, tips and tricks за кандидатстване по такива конференции и т.н.
Та темата ми е Reclaiming sanity from architectural chaos. Ще е лекция с по-архитектурна насоченост, сет от парадигми и как да се подсигурим когато правим архитектурата на (големи) приложения. За жалост ще е само 15 минути, но пък си е challenge accepted – ще пусна gzip-натата версия на лекцията.
Пуснал съм CpF-та на още няколко места така, че тази година ще е от добрите в лекторско отношение.
Преди мъничко ми попадна един кавър на Lou Reed – Perfect day – песен, която обичам заради спокойствието, което излива от него. Та песента е колаборация между едни от нашите любими изпълнители в периода между края на 80′ до средата на 90′ години. И си мисля около това, защото песента е заразително … позитивна. Някакви звезди са се събрали и пеят как денят им е перфектен… Макак така, перфектен? Не е ли по-добре да направим fast forward до началото на 2000 година в България когато мишо шамара пя за някакви фенки? Или 2026 когато отдавна нещата в популярната поп/рок музика излязоха извън контрол?
Връщайки се към тези колаборации от миналото в погледа на 39 годишен виждам оптимизъм, абсолютно отсъствие на съперничество и всякакви пошли чувства. Дори и облеклото им е някакво … нормално?
Сещам се и за един от най-големите хитове на 90-те особено откъм колаборации когато Майкъл Джексън успя да обедини няколко хетерогенни свята и направиха we are the world, който за мен по запис и изпълнение за мен е един от пиковете на човештината ни. Скоро след това светът отиде на майната си.
Пък и да видиш Уили Нелсън (който към момента е на 92) млад, а Брус Спингстийн в разцвета на силите си (няма да изброявам всички участници, защото до един са брилиантни) си е злато само по себе си.
Напоследък (май не е много от скоро?) светът ме разочарова зверската. Не мога ли да искам съседа да не си хвърля фасовете през терасата, комшийката да не паркира в градинката, а някой неизвестен да пикае в асансьора?
Понякога всичко ми идва в повече, а си мислих, че не съм от по-нежните души. Може би просто си мисля в какъв свят биха живели децата ни и тенденцията на псевдо мутрите, лошите отношения и невъзможността за завързване на един нормален разговор водят всичко към упадък, който не виждам как би могъл да бъде поправен.
