Един татко Недко разказва

Последните дни съм щастлив – с децата съм, грижа се за тях, постоянно има “тати, тати, татииии”, което ме прави (прощавайте за думата, но) безмерно щастлив.

И трябваше да си доработя преди да си легна и реших да си пусна малко музика, че имах нужда и си отворих 289-те си плейлиста в ютуб (да, преброих ги специално за вас и да – имам проблеми). Погледа ми се заби моментално върху плейлиста на плейлистите ми – “All time favorite” и зареях изморен поглед върху песните. Обикновено се славя пред света с шокиращо слабата ми памет, но понякога, просто понякога, спомените ми имат аромат, температура и някаква енергия. Това се случва само върху определени снимки, които аз съм заснел (помня с шокиращи подробности от къде съм минавал когато съм видял нещото, което съм заснел, помня дали е било студено или топло, помня даже и настроението в което съм бил докато съм го снимал, помня още много метадата), песните (особено в танго периода ми мога да ви кажа точно кога съм я чул за пръв път и някакъв спомен докато сме били по милонгите) и два много ярки спомена за двата пъти, когато разбрах, че Борко и Оги са се родили и са добре. Друго почти не помня.

Но да се върнем на музиката. Там както се досещате и сами е абсолютна кочина има Тигран Хамасян, който свири дед метъл фолк инфюжън джаз музика, има SoCalledCrew (които скоро станаха на 13 между другото), има турско танго, Кори Тейлър и много, много други.

И се замислих колко всъщност съм богат. Имам всичкото това на мое разположение, всичките тези 119 вселени (толкова са песните като съм се старал да слагам там само тези, които натискат определени струни в душата ми) готови да бъдат пуснати с един клик и да ме зареят там, където искам да бъда – дали Честър и Димо от ПИФ ще ми пеят последните си песни, дали Стивън Уилсън ще изпее сърцераздирателната си песен Drive Home или ще послушам един от най-великите live-ове от една скромна пицария в която Майк Мас и Джеф Хол правят може би един от най-добрите кавъри на Space oddity. И пак осъзнавам колко много имам.

Хубаво е човек да се замисля за тези неща, защото често не се замисляме какво имаме докато не го изгубим (което ми напомни да си направя бекъп със заглавията на песните някъде).

Edit – хвърлих един поглед над плейлистите и имаше няколко с по 1-2 видеа вътре и няколко близки по тематика така, че намалих с цели 25 плейлиста всичко и сега имам 264. Още около 200 трябва да махна, че да придобие смисъл, но и това ще стане някой ден.

Все влизам в приключения. Преди няколко дни писах за новия албум на Linkin Park и мой познат ми писа – “Абе Недко – искаш ли да ти публикуваме статията в Metal Hangar. Доста се учудих предвид, че статията както виждате и вие, не е някакво журналистическо постижение, но тук си използвам външната валидация и реших – “Защо не?”. Ето я и нея в малко по-съкратен вариант – https://metalhangar18.com/site/linkin-park-from-zero.mh18

Чувството някой друг да те публикува изобщо не било лошо! Май трябва да пиша повече за музика пък знае ли човек – може това да е моето нещо (не, че сега не пиша май основно за музика).

Новия албум е почти тук и днес стоейки до 1 сутринта слушайки го си направих някакви записки.

Може би това щеше да бъде добър епизод на подкаста за да разкажа повече впечатления, но и тук е ок.
Първо – Ейми е страхотна. The Emptiness machine e песен правена за нея и особено за нейния глас. Heavy is the crown е също страхотна.

За това дали трябва да имa Linkin Park без Честър – всеки си има мнение. Аз бях на мнение, че няма как да има LP без него докато не чух новите им две песни с новата им вокалистка. Ейми си дава душата докато се разцепва, особено пък на тези две песни по-горе. И понеже съм абсолютен идиот, който освен песните може да ви каже и точно къде ми настръхват космите по гърба идвам да заявя много сериозно, че Ейми е брутално добра, особено когато пее с пълно гърло:

I let you cut me open, just to watch me bleed

Give up who I am for who you wanted me to be

Don’t know why I’m hoping for what I won’t receive

Falling for the promise of the emptiness machine

Oх чакайте, че се развълнувах. Когато чух за пръв път Heavy is the crown и бях – “‘мкей, ‘мкей, не е зле, не е зле” и стигнах до малко след средата, когато Еми поема въздух и изревава “This is what you asked for” и това продължава 16 секунди няма да ви излъжа ако ви кажа, че ми се напълниха очите заради две неща:

1. Когато след 16-тата секунда си поема въздух звучи точно като удавник, който е изпразнил напълно дробовете си. Това само може да покаже колко тя си е загърбила и его и всичко за да може да даде каквото има за LP. От такъв човек имаха нужда и явно са го намерили.
2. Естествено когато говорим за такива викове никога, никога няма да забравя когато съм ревал с глас когато гледах за пръв път точно Онази версия на Given up когато Честър беше в най-добрите си години и изрева за 17 секунди “Put me out of my fucking misery”.

Та така. Трудно ми беше да приема, че има пак Linkin Park, трудно ми беше да приема, че новия Честър се казва Ейми, но богу – тази жена дава всичко да бъде с LP. И ѝ личи, че се раздава на ръба на така или иначе големите си възможности.

Добре, добре, утре ще запиша епизод за Linkin Park, че стана почти 2 докато приключа този пост (който ще редактирам утре) та ето набързо моя списък с новите песни, които ще релийзнат скоро, много хамалски ревюирани, но за сега – толкова:

• The Emptiness Machine – 10/10
• Cut The Bridge – 6.5/10 – много фънки по техен начин, може да стане хит по ПОП станциите
• Heavy Is The Crown – 10/10
• OVER EACH OTHER – 7/10 (1/10 metal content)
• Casualty – много пънк, бе. Има потенциал за wall of death по фестивалите
• Good Things Go – какво си ти по дяволите???
• Overflow – пак някакъв пънк в началото, интересно накъде ще се насочат след следващия след този албум. После продължава стил ЛП, добър финал
• Two Faced – 8/10
• Stained – 8.5/10 – ууу това е вълнуващо. Очаквах да ми падне косата към края, но пак си беше добре особено след няколко по-слаби парчета
• Gave You Everything – 7/10

Много ПОП ми дойде албума. Откакто излязоха с Ейми и Heavy is the crown & the emptiness machine ги въртя почти постоянно, но другите са доста по-…абе по-обикновени едни такива. Не са били с майндсета – “Ай ся ше ви откъснем главите с всяка песен от албума”, но се радвам, че в живота ми има нов Linkin Park. Напомня ми за парка в Добрич където пиехме бира, говорихме за музика, играхме хек и се оформяхме като характери.

Преди няколко седмици кумувах на мой добър приятел, Радо, на който в речта на кума казах, че той беше един от първите хора, които ми показаха красотата на музиката извън дрането и крещенето, показа ми смисъла, а след това музиката ми е спасила живота не един път (като изобщо не преувеличавам като пиша последните думи). Едни от групите бяха Linkin Park, но тогава не разбирахме какво имаме. А ние имахме младост, надежда за хубавото, гледахме през прашните си обувки към бъдещето, което щеше да е блестящо, смеехме се от дъното на душите си и изградихме приятелства, които ще съществуват винаги (гледам към вас Радо, Габс, Викс).

Айде стига толкова сантименталности, пригответе се утре за нов епизод на подкаста!

Веднага след като написах предния пост (който дори не spellcheck-нах, просто направих braindump и го оставих да си живее в своята си нескопосана форма) реших да напиша и нещо не толкова драматично. Все пак никой не иска да си губи времето в четене на чужди тъпотии.

След лекцията ми в QA: Challenge Accepted 2024 Ben Landers ми направи интервю по темата за която говорих на конрефенцията, а именно – “QA and DevOps: A Journey of Growth, Mistakes, and Learning” или с две думи – опитът ми в миграцията от QA към DevOps.

Беше историческо интервю, защото беше по мейл, а там нещата малко се закучиха, защото в период от месец/два ми се случиха буквално 5 милиона тъпотии и съотвено отлагах доста интервюто. Та скоро се надявам да бъде публикувано и съотвено ще го споделя и тук.

Навън вали. Долу-горе фокусът ми е основно върху това. И разбира се – какво ще правя от тук – нататък. Последните месеци животът ми отиде малко на север или ако трябваше да съм една щипка по-вулгарен – на майка си в потката.

От Май месец насам нищо не е наред. В поста с равносметката тази година ще пиша повече. Просто понякога усещам как светът е едно … абе гадно място. Не усещам когато трябва да ми е хубаво, движа се в някакво блатоподобно нещо, което за другите изглежда розово, а за мен – торба с пишки.

Явно няма да се цензурирам днес.

Та гледам си през прозореца и си мисля какво ли му е било в главата на Честър пред последния му период. Светът наистина е някакво огромно и самотно място. Пък и като погледнем няколко порядъка навътре в нас на атомарно ниво – центъра на атома спрямо неговия електрон е на пичка си лелина. Често правят съпоставката с футболно игрище, но до там не ми се смята за да фактчек-на. Или пък да погледнем нагоре – на Млечния Път му е през дедовия за вас, за мен, за някой вид изчезваща маймуна.

И все пак се случват хубави неща. Най-хубавото и може би единственото, което ме кара да се събуждам сутрин (и това изречение не е напоено с някое сладникаво клише) са Борко и Оги. Те са страхотни – усмихнати, още ми казват “тати, тати“, играем си и като цяло те са единствените две неща, които съм горд, че съм направил (генетично погледнато – на половина, все пак няма как да съм и баща и майка). Всичко друго е някакъв гравитиращ вселенски прахоляк. Или атомен боклук. Май се увлякох малко със съпоставките.

Снощи беше една от Онези вечери. Когато бях млад имах много такива – сърцето тупти, аха-аха да се влюби, пеперуди, хормони, не те оставят да спиш и на другия ден си като репичка. Снощи беше една от другите Онези вечери. Такива, които се случват поне 2-3 пъти седмично – абсолютното отсъствие на сън, нежеланието за това дори да заспя, безсилието да направя нещо по въпроса. Просто една сива сивота, която ти залепва на вътрешната страна на очите и няма нищо, никъде. Сърцето не тупа за нещо, фокусът го няма никакъв и като цяло е едно такова … празно. Дори не си скролвам фейсбука/редит/tech news. Празно, но от онова празно от което ти кънтят ушите.

Последните месеци по няколко пъти седмично ми идва това, да го наречем сивото сиво, което ме кара да спя не по-малко и не повече от три часа на вечер без значение колко съм изморен, колко съм спал, дали съм пил или каквото и да е друго. Три часа. Останалото е някакъв жив кошмар (макар и в по-меката си форма), който те държи с отворени очи и те кара да искаш да си издереш очите отвътре.

Малко драматично го описах, но момента изобщо не е чудесен за мен. Като цяло 2024 година е едно голямо лайно – струпване на отвратителни моменти в 12 месеца, които ако можех бих проспал в някаква кома. Щеше да е по-лесно, някак.

Спирам да пиша, че няма смисъл да се оплаквам само, макар и за това да съм го вдигнал този блог в крайна сметка.