Един татко Недко разказва

Идвам да кажа, че понякога се престараваме с инфраструктурата ни. Например marvin живя дълго време на 2GB RAM (1vCPU, 2GB RAM, 25GB storage). След като ми мина downscale initiative-а минах на 1GB RAM (1vCPU, 1GB RAM, 25GB storage) като цената беше на половина ($6 vs $12).

Имах малко притеснения как ще се държи машината при все, че на нея живее освен блога и няколко проекта + docker compose и три контейнера (watchtower, cdn-check и storytel to goodreads sync-а) + база + още няколко неща.

Е, след малко играчка с php-fpm и базата в момента състоянието на VPS-а е:

marvinator@xxx ~ $ free -m
               total        used        free      shared  buff/cache   available
Mem:             967         643         111          70         436         324

marvinator@xxx ~ $ w
 12:14:19 up 43 days,  3:12,  3 users,  load average: 0.25, 0.25, 0.23
USER     TTY      FROM             LOGIN@   IDLE   JCPU   PCPU  WHAT
xxx      pts/0    185.7.216.6      12:14    0.00s  0.19s   ?    w

Интересен факт, който разглеждахме с моето mentee е за това колко реално свободна памет има на машината.

В момента имам точно 324 MB налична памет за нови приложения (последната колона).

Понякога хората се бъркат по стойността на колоната free, но както знаем в Linux “свободната” памет е празна памет, а празната памет е загубена памет (каква мъдра мисъл, а?). Linux kernel-а я използва за кеширане, но ще я освободи веднага, ако някое приложение я поиска).

Та тръгнах да пиша това по повод, че си гледам как последно време китайците са се засилили да ми “четат” (да не кажа ебат) блога. Малко статистика:

Та с едно ядро и 1GB RAM можем да направим супер много. Всъщност базата ми е един от най-големите процеси.
Забравихме какво е да си пазим ресурсите и include-ваме десетки npm пакети, инсталираме и забравяме за сървиси, които могат да се оптимизират точно за нашите нужди (и съответно да използват много по-малко ресурси), решаваме, че можем да си използваме ubuntu:latest във всеки контейнер, защото … еми защото работи. На кому е нужен slim/alpine.

Нека това е напомняне към това, че overprovisioning-а в някои случаи може да е ок, но не винаги е нещото, което търсим.

Може би трябваше да пиша при пост 666, но 66 поста ще има да пиша сигурно до 2027.

Нека първо се науча да пиша 2026.

Блога остана май единственото място в което пиша day to day неща. Дизана и идеята на Фейсбук бяха такива (за това и измряха блоговете толкова бързо), но с годините социалните мрежи спряха да бъдат социални. Започнахме да реагираме с пръстчета и ядосани човечета, спряхме да пишем или станахме безобразно нагли (излезте извън балона си и опитайте няко група за готвене или политика и ще видите биологичната маса с която живеем и споделяме кислород).

Блога запази криво-ляво идеята си от създаването си от преди 11 години когато беше и пъривя пост на блога – да споделям неща около себе си. В началото беше ексклузивно за поезия, но с времето нещата отидоха към всичко, което ме интересува и вълнува. А след това дойде и подкаста.

Началото на nedko.info обаче е от по-отдавна – на 02.04.2006 г. Тогава идеята беше портал за знания, но с времето го оставих да expire-не за малко, но после си го взех и си казах, че няма да го оставя никога. Не го и оставих.
На него живя версия на блога на Joomla 1.x, после минах волю-неволю на WordPress. През годините мислих да мигрирам на ghost или нещо подобно, но така и не се наканих. Има разни инструменти, които конвертират WP към HTML и си мислих да сложа WP-то в отделна мрежа и да сервирам само вече генерирания HTML, но така и не го реализирах. Откъм performance бих усетил разлика, но основната такава би била в сигурността. Няма по-сигурно нещо от сервиране на HTML only content.

Плановете за downsizing за VPS-а на който живее marvin минаха и downscale-нах към по-нисък план. Към момента на него върви WP, nginx, mariaDB и docker compose накойто живеят cdn-check и storytel-to-goodreads-sync-missing-data с watchtower.

“I hope death is like
being carried to your bedroom
when you were a child
& fell asleep on the couch
during a family party.
I hope you can hear the laughter
from the next room.”

Luke Alpert

О не, пак музика и истории покрай музиката! Съжалявам хора, по-силно е от мен.

Пловдив, 2024 г. Това е една от най-лошите години в живота ми и Пловдив е един от трите щастливи момента през цялата година, които имах. Другите два бяха с децата.

Пот се стича от мен и от към момента около 5-6 бири, които се блънцикат в стомаха ми. На палатковия лагер на гребната база съм, навън е толкова непоносима жега, че системите ми изключват. Сам съм, нямам уговорки с никого, а и честно казано и не вярвах, че ще отида и аз. Подтиснат съм, криво ми е, но колкото повече наближава 5 следобед и чувам soundchek-овете от стадиона (които се чуват в половината Пловдив) нещо отдавна загубено в мен трепва.

Спирам с драмата, само хумор от тук надолу – обещавам!

Отивам аз с моите къси панталони за пого, обувки за пого и тениска, която съм убеден, че няма да остане здрава до края на вечерта.
Първа изненада за вечера бяха изненадващо свежите Цар Плъх, които предпочетох пред Loathe, класиците No more many morе и чудото на съвременната медицина (защото не знам как в това тяло тя има толкова енергия, поне един фундаментален закон се чупи тук) – Керана и космонавтите, която хваща една изморена и прегряла публика на най-тъпия стадион, който няма покривни съоръжения отгоре и прахта после 2 месеца не може да я махнеш от себе си. Такова шоу направи, че ни побърка всички. Беше жестока. Около мен имаше хора с малки деца, които танцуваха и откачаха, имаше и възрастни. Беше жес-то-ко. След това дойде мечтата на младия Недко да слуша Koяn – е, слуша ги, нооооо явно отдавна не съм им фен вече.

Как да е, изтървам много историйки и превъртам на ден втори където до 19:40 обукалях като някой на който сюнетджията му не си е свършил добре работата. И после съответно напълнихме същата част от стадиона и дори и повече от където беше концерта на Керана с Жлъч, Гривогор и Гена. Никога не съм крил, че са ми любимци, е – изкъртих се. След това мисля ходих на Sevi и някак мина половината вечер.

Чаках Bring me the Horizon, понеже знаех, че ще има шоу, но не им бях някакъв зъл фен до тогава. Нареждам се аз като някаква бабичка за безплатно кисело мляко, малко лакти, нокти, fart aura и стигам завидно близо. Очаквам касапница и искам да си излея всичкия гняв там за да ми олекне. Искам да скачам и да викам и да се метна в circle pit-а и да изкарам всичкото. И сред много напрегнатото ми очакване се чува около мен как хората намалят говора и сочат – “Виж, виж”. Гледам и аз, да не остана назад – не виждам нищо (защото един ДВУМЕТРОВ беше точно пред мен!). И докато в мен е назряло желанието да се метна в погото и ако ми счупят нещо – счупят и докато си мисля за бракът, който няма да продължи повече от това, което е до момента и изведнъж публиката намаля звукът си като по поръчка, но само секунди по-късно започват всички да викат “Българи юнаци”. Аз съм – ?!? И започва да се носи магията на Мистерията на Българските Гласове, които изпяха цялата Ерген деда, червен деда. Ся … ако ви кажа, че не ми се дорева ще ви излъжа, но и до мен видях хора, които (повечето всъщност) бяха дълбоко трогнати. Беше някакво неземно чувство на хармония и на заземяване. После дойде Оли Скайс и размаза. Беше нещото от което имах нужда.

И всеки път като се върна към този спомен изпитвам един букет от чувства – за пътуването до там, за децата, мириса на пръст и почва, за душовете (без вратички!) в плувния канал, за палатката, която вечерта беше 15 градуса, за бирите и непринудения човешки контакт, за живота и за това, че няма смисъл да прережем всичко това за един единствен (макар и много лош) момент от нашите животи.
И един вид ми даде още една капка към идеята за смисъл.

Ето едно видео от хубава позиция, което намерих за да илюстрирам нагледно усещането.

Друг път (пак) ще говоря за Slipknot, за това как ревах с глас на Manowar, за Gojira. Всъщност имам толкова много истории, които неизменно ще забравя ако не ги разкажа, но за жалост блога е най-малко реакривната медия и тук нямам никаква обратна връзка – нито дали ви харесва или не каквото пиша така, че ако на някой му е интересно нека даде сигнал на [email protected] да знам да не си пълня базата на блога с неща, които не са потребни никому.

Умирам. Болен съм здраво от вече 5 или 6 дни с една температура и направо си е ебало фара. Мразя да ме боли гърлото!

Но ако ме питате какво правих докато спях по 3-4 часа на вечер – ресърчвах понякога туй-онуй за моето прекрасно здраве. Ето няколко идеи ако ви тръшне и вас нещо такова.

• Сополи – сополите най-лесно се втечняват и махат с ксилометазолин. Само дето ако го използваме повече от 3-5 дни ще ни се надуе лигавицата и ще стане страшно. За това предпочитаме механичното махане на сополите с Braun NaCL (натриев хлорид или по-просто – физиологичен разтвор), който 500 мл струва под 1 евро в аптеките и една спринцовка. Метода няма да ви го описвам тук, но ако потърсите назален иригатор (или nasal irrigator). Според мен е хиляди пъти по-добро от химичния начин за почистваме, защото вреди значително по-малко и не изсушава лигавицата
• Температура – имам инфрачервен от висок клас който ми продадоха в аптека преди време, който се оказа, че има отклонения от 0.2 до 0.7 градуса. Плюс, че не беше надежден. Ядосах се и взех класиката (е, модифицирана класика) – ей това лошо момче. Вътре вместо живак има галий. Отклонението му е средно около 0.1 градуса. Време за измерване – 3-4 минути. Преди да измерите тряба да изтръскате – виждате ли тази смешна зелена дръжка? Тя е направена за много по-ефективно изтръскване. Супер полезен ми беше когато Борко вдигна висока температура на връх Нова Година и при мен също. За сваляне – трябва да е НАД 38 градуса, първо, защото така организма се опитва сам да си убие нашествениците и второ – обикновен парацетамол. Тайлол хот и подобни са пак с парацетамол, но имат овкусители и подобни и ги избягвам
• Хидратация – когато ни боли гърлото пиенето на вода е трудна работа. При мен върши работа когато вкарам 400мл чаша пълна с вода в микровълновата за 15 секунди. Доближава се до телесната и боли най-малко. Супер е важно да си следите нивото на хидратация. Нали знаете как? Ако урината ви е всичко извън бистра или леко жълта трябва да пиете повече вода. Ако е кафява сте здраво дехидратирани
• Храна – супер важна за организма. Нали все пак организма трябва да има енергия. Вчера си поръчах пилешка супа и душата ми заигра. Беше голям кеф! Хем не дращи много по гърлото хем древното в мен се събуди, кимна одобрително и пак се скри

Ако не пиша до няколко дни значи съм предал богу дух.

Мразя да съм болен!

На 6-7 години си. Баба, дядо – всички са живи.

Събуждаш се суууупер рано, но не знаеш точно в колко. Навън е тъмно, студено. Мама ви облича набързо теб и брат ти. Багажите са приготвени, колата – натоварена.

Пътя до село трае часове. Дремеш, не си сигурен колко точно пътувате, но е адски много (възрастното аз знае по-добре – точно 18 минути). Пристигаш.
Къщата, градината, пътя – всичко е в сняг, времето е утихнало, комина пуфти като лула на моряк, а от прозорчето свети жълтеникава светлина. Точно в спомените ти времето винаги е хубаво, а хората, които вече ги няма никога не изглеждат така както си ги видял за последно, а по-цветни, по-млади, по-усмихнати.

Влизате в къщата – баба е направила питки (ще ме прощават софиянци с техните мекици), мирише на пържено. Приготвено е бурканче сладко от кайсии (защото знаят, че обичаме), една преваляща чиния с питки, няколко щипки пудра захар (в спомените има пудра захар макар, че едва ли тогава е имало).
Възрастните си говорят неща, ти с брат си ядете и гледате през прозорчето колко много сняг има навън.

После лягаш на леглото в скута на баба или на мама. Унасяш се.

И времето спира точно в този момент, който помниш след 30+ години. Притъмнялата стая, миризмата на пържено, на питки, на хора, на печката на дърва, а в нея вероятно и нещо, което вече къкри за обяд. Помниш зачервените лица, милионите дрехи – шуби, блузи, пуловери.

В главата ми изниква картина на Пиер Бонар с подобните му цветове. Защото всичките ти спомени са ми в жълтеникав оттенък.

Мигаш за да изгониш сълзите. Помниш толкова много детайли от свят, който вече не съществува. Помниш хора, които вече ги няма, но те сами по себе си са били отделни вселени за теб.

Помниш как татко ти и дядо ти събарят прасето декември месец – със зачервени бузи от виното, от това, че са се бъхтили от изгрев до сега да го бастисат, да го разфасоват. Жените бягат наляво и надясно, мият, пържат, пекат, режат. А ти брат ти обикаляте наляво и надясно и се смеете. Със смеха на свеж снях, на детство и на лекота.

плачеш.

Вселените вече ги няма, останали сте шепа хора, които помните това.

Ще отнеме време докато се науча да пиша 2026 от първия път.
И за много години. Отделен пост за това – като успея да си вдигна главата от задачките.

Ей сега си преглеждах старите плейлисти и попаднах на едно от най-любимите ми китарни сола изобщо – на големия и брадат Зак Уайлд:

Обаче както все по-често прави youtube ми пусна нещо, което не бях слушал от години. Това е вероятно или пръвото или едно от първите такива китарни сола на хора, които не са световно известни музиканти а именно freez0ne, който записва в хола си нещо, което ми отвя тогава (и до днес) главата с целия си flow, мелодия, страхотни умения и чувство все едно, че току-що ни е разказал история. Представям ви:

И докато пишех горните редове се сетих и за Mattrach (да, онзи с глава от човече Лего), който ме зариби още повече по това да се науча да свиря на китара. В очите ми тогава, преди 15-16 години беше едно от най-великите китарни сола. Даже ако не и брат ми да ми го беше показал тогава, не помня честно казано. Но такъв игрив, техничен и откровено авантюристичен кавър не бях чувал до тогава. Представям ви новия канон рок:

---

Така и така е тръгнало на кавъри, а youtube ме връща много назад – ето един страхотен кавър на една от най-добрите песни на Dream Theater – The best of times (една от най-добрите, защото се пее за баща и неговия син, дайте ѝ шанс):

Часът е малко преди 03. Градът е притихнал и само лудите, влюбените и изгубените са будни.

Стоя и си мисля за самотата, за ситуацията си и просто не мога да се отпусна и да заспя. Децата са в другата стая, спинкат си сладичко. Днес денят с тях беше повече от отличен. Даже стигна времето да пийнем по нещо в Кубо (да се разбира два сока и едно еспресо).
И все пак онази част от мен, която цял живот е ходила да задоволява нуждите на хората до мен стои празна. А тази празнота носи отровата на чувствеността, самотата и чувството за дълбоко отчаяние.
Сигурно съвсем скоро ще започна пак да пиша. Последния път мисля, че пак подобно състояние на духа ме подтикна да нося онова черно тефтерче и химикал постоянно в себе си.

In other, brighter news си счупих рекорда по изслушани книги тази година – цели 70! За това ще пиша в отделен пост.

П.С. и да – за clever heads да кажа, че не съм прочел 1,19785717e100 книги, а 70 с пунктуационния знак ! накрая. Хехе.

За ужас на всички днес съм се хванал да разкажа малко повече за годината като цяло, защото много неща не останаха написани тук и докато са пресни бих ги записал в прашлясалия подкаст така, че се гответе идните дни за няколко кратки епизода на подкаста.
И честита Коледа.