Един татко Недко разказва

Часът е 1:26. От час и нещо решавам да легна и още не съм. И този път реших да послушам малко музика. Реших за равносметъчния пост да сложа малко повече данни и от трън та на глог свърших на “All time favorite” плейлиста ми в youtube. И в първия звук на пиано от мелодия, която отдавна бях погребал в ума си сякаш fast-backward-нах и се сетих в абсурдни детайли за един мой спомен. Та вземете едно кафе, пуснете си тиха музика и четете надолу:

Преди 12-13 години, когато живеех и дишах танго – Креми, нашият хореограф, ни каза, че в Радавиново ще има танго събитие. Падаше се в някакво много неудобно за мен време, дали е било по средата на седмицата или аз съм имал планове не се сещам, че транспорта беше труден. Помня и че беше код Бяло (тогава имаше такива тематични събития – маски, цветове, специални TDJ (tango DJ) и т.н.) и аз се накиприх с единствените си светли панталони и синя риза, разбира се бях с моите любими танго обувки (със специална подметка от обърната кожа, специално за настилката по салоните).
Та тогава още млад, отивам без сегашния си цинизъм, разочарование от света и всичките грижи и се оглеждам. Виждам от тангери и тангероси от няколко школи от различни градове, но навън пече едно слънце и някак няма обстановка за танго. Защото танго се танцува с душата, а тя не иска да се показва на светло да я вижда всеки.

И така започвам много плахо, а те дамите ме познават повечето и ме будалкат – “Хайде, хайде, не се прави на скромен, ела да танцуваме”.

Българската школа следва общоприетите стандарти и имаме три песни, които се пускат без пауза в тях в така наречената танда. Тоест аз каня дама и сключваме “договор” с нея, че следващите три песни, които обикновено са с обща продължителност от 9 до 15-16 минути, ще танцуваме заедно, без да пускаме хвата между нас. Това значи, че на всеки три песни се правят малки почивки (между 30-тина секунди и 3 минути) в които дамите и кавалерите отиват да се освежат набързо, дамите да сложат по някоя лепенка на ходилата, кавалерите да сменят риза или да пийнат нещо. След това започва така нареченото кабасео в което кавалерите канят с кратък поглед дамата (без цинизма на 21 век, просто поглед директно в очите). Ако тя откаже просто се обръща на страни и така и двете страни остават с ненакърнени чувства, защото това обикновено се случва нерядко в двата края на дансинга и момента много често остава интимен. Обикновено не е прието дамата да кани. Те изчакват търпеливо и по някаква телепатична връзка обикновено кавалера с който искат да танцуват ги кани.
Та как да е – следва кабасео след всеки три мелодии. Ако дамата приеме тогава се събират на дансинга в добре оформен кръг заедно с всички и започва тандата.
Тандите са тематични и често – класически (макар, че аз много обичам и нео танго, което е модерна интерпретация на Пиацоловата класика).

До тук с термините. Следва интимното.

Хватът на танго е сложен, силен и без никаква интимност, по-близък до спортните танци отколкото до бачата/кизомба да речем. Но пък музиката обикновено събира страдащи души и слети заедно за тези да речем десетина минути се образува един много интимен момент в който не е прието да се говори (и още повече да се опипва партньора :D ). Целта е двамата да потънат в музиката, след това в себе си и чак след това, като следствие да се зароди временната интимност, която е много специална. Човек може да изпита това с практически всяка дама, но това не значи, че трябва да приемаме цинично думата интимност. По-скоро си представете прегръдка на много близък човек, който го е нямало много време. И това в продължение на десетина минути. Не е ли красиво?

Но на тези танго фестивали има един проблем и той е, че се танцува и се танцува много. Танцува се с прекрасни хора, но се танцува и с такива с които не им се танцува, с такива, които говорят, с такива, които имат прекалено .. сещате се … намерения. Някои от партньорите могат да са повече потни от други или да понамирисват след 4-5-6 часа танци. Пъстър свят.

И след контекста идва моя спомен за който стоя до 3:00 да пиша.
Танците започнаха около 18:00 часа и не помня да е имало вечеря. Аз карах на кафета и вода и търпеливо и педантично танувах почти всяка танда. Идваха и идваха нови хора (все пак Равадиново не е близо нито до София, нито до Варна и хората явно след работа бяха тръгнали). И някъде може би към … 21:00 започнах да окапвам макар и доста добрата тренировка и форма в която бях тогава. Дори се зачудих дали да не се прибера в хотелчето, което беше наето с много от нашата група.
Но пък дойде the golden hour както го наричат фотографите, всичко стана златно, а ние танцувайки под звездите усетихме нощната тръпка с падането на температурите. Това ми вля малко живот, но и освен това се смени и TDJ.

Малко за танго DJ хората – това са обикновено доста сериозни познавачи на танго и на неговата музика, които сглобяват всяка танда, която в последствие пускат. Това означава, че обикновено съвпада като изпълнител или поне като период (не можеш да смесиш Пиацола с нео танго в една танда). И всеки TDJ си идва с енергията, с опита и предпочитанията си.

Вечерта минава сдържано отвън и заря и искри в душата. Понякога си говорим с дамите за кратко, но повечето вече танцуват със затворени очи. Това е хубав знак. Тези, които се оглеждат обикновено се притесняват и нямат изградено доверие с кавалерите. И ето, че магията започва.

Някъде около … може би 01:00 – 02:00 когато всички сме жестооооко изморени TDJ започва с неортодоксалните мелодии. Вечерта е дала всичко от себе си и ние сме ѝ дали всичко от нас. Повечето дами вече стоят по столовете около дансинга и наблюдават завити с техните големи шалове. Аз съм тотално изтощен физически, но душата ми … пф … няма да преувелича, ако кажа, че душата ми танцува. Всичко от ароматните на поля около Равадиново, дори усета за морски дъх, до дамите, до това, че живота май не е чак толкова гаден, до екипа в който бях. Всичко беше някак … сега като се върна назад мисля, че това би било тогавашната ми дефиниция за щастие. Онова меко чувство, което имаш в стомаха, което те кара да се усмихваш по Мона Лизешки и да ти светят очите.
Та – вече финално решавам да приключвам с последна танда и да се прибирам, че и транпсорта ме чакаше.
И тогава онзи момент, който ще помня още много време. TDJ казва – “Това беше всичко за днес” и ни пуска една последна танда.

Аз се оглеждам и виждам дама с червена рокля, която до сега не бях виждал. Поканих я с кабасео и тя прие. Имаше някаква неразбираема елегантност, каквато имат да речем балерините. Това не е някакво чекнене, а имаше онези движнения на дамите от 19 век, които са леко забавени, изящни и все едно изкарани от някоя картина.
Та поздравяваме се с кимване и започват първите ноти на пиано. Високи ноти, няма текст. После музиката задълбочава с духови инструменти и после – цигулка.
Броя наум – раз, два, три, четири, пет, шест, седем, осем (след всяка осма нота имаме смяна на посоката на мелодията в танго).
После пианото се разтваря във въздуха. Става … става силния, натрапчив аромат на магнолия. Става нещо, което можем да докоснем във въздуха.
После музиката се наслоява, става още по-богата, започва едно страхотно аранжиране. За бога, защо никога не съм чувал тази мелодия???
Музиката към средата си става достатъчно наситена за да ми се доплаче. Вдишвам силно дъхът на лятото, на морето, на танго и усещам лекотата в себе си.
И после някой нервон пропуква, когато мелодията стига своя апогей и в сдържана буря една цигулка с лек аранжимент отстрани разказва любовна история, после избухва заря и цял оркестър се включва.
Аз разбирам, че точно сега, точно в този момент съм на правилното място. Там съм, където е и моята душа.

После всичко свършва бързо, това е последната мелодия на последната танда. Музиката спира, а аз искам да изпусна малко от това, което е в мен. Искам да се разплача и да питам коя е мелодията, искам да я чуя пак. Искам да не свършва всичко това.

Дамата може би разбира, че преживявам нещо, кимва с усмивка и си тръгва. С нея си тръгва и момента.

Така и не научих нито коя е тя, нито коя е мелодията. Просто и двете се изпариха и докато се прибирах към Варна преживявах момента на хармонична самота, на онзи момент в който балонът с хелии нито се качва нагоре, нито слиза надолу, а просто стои на едно място във въздуха.

След месечи научих, че дамата е починала и в нейна чест си пуснаh пак това танго.

А мелодията след много разпитване и калпави обяснения Креми ми каза, че е на турския комозитор Melih Kibar. Мелодията се казва Sessiz Veda или …

Sessiz → Silent, quiet Veda → Farewell, goodbye

Тихо сбогуване. Какъв по-добър начин да кажем довиждане на някого, който дори не познаваме?

Минаха толкова много години, а аз помня онзи микроскопичен момент в който просто бях там, танцувах с душата си, обичах света, а цинизма ми не се беше натрупал. Още тогава съм предполагал, че този момент ще ми остане в спомените.

Мислите ми са кочина, в някакъв emotional rollercoaster съм последните месеци. От една страна всичко е ужасно и няма смисъл, от друга се хиля с децата ако някой от нас пръдне. Ей такова е.

И си мислих скоро за това, което писах преди само няколко поста колко богат съм всъщност. Излязоха снимките от сватбата на Кати и Радо на която кумувах. Беше толкова страхотно всичко, че още на моменти като се сетя и се ухилвам като ряпа. Всичката тази душевна гнилоч и вътрешен ужас я бях оставил в България за седмица, отидох в Нотингам и бях там. Просто бях. Нямаше ме по социалките, постоянно в teams, viber, whatever. И беше великолепно.

И разбира се речта. Дейба аз тази реч (представете си, че го казвам с възможно най-топлия си глас). Накара ме да рефлектирам върху живота си, върху приятелствата, които за тоооолкова много години не мърдат нито сантиметър, за музиката, за хората. В речта си в която само на 2-3 пъти ми заседна средно голяма буца в гърлото (но нито веднъж не се разревах, което си е абсолютен win) говорих освен за приятелството и за музиката. За това как първо слушаш, а след някакви натрупани часове започваш и да разбираш музиката, усещаш насроения, усещаш динамиката на бандата в някой live, говориш за това как предния вокал на едно изпълнение в Токио 2008 година е по-добре от новия, такива работи. И след години наред музиката ти е толкова в кръвта, че вече не си фен само на един или два стила, а на душата, която всяка мелодия носи. Кефиш се на гръмовния тътен от устата на George Corpsegrinder Fisher, на нечовешкия ритъм на Еминем, на грубото великолепие на Керана, на невероятната нежност на напоения с болка за два живота напред глас на Beth Hart и Kaz Hawkins, на китарите на Бъкетхед, на каквоподяволитебешетова Ren, на Кори Тейлър, който никога не съм вярвал, че ще ме разреве на живо, на етно джаз арменско-индийски дед метъл композициите на Тигран Хамасян и на богу, още десетки, които незнайно защо в 1:30 сутринта ми излизат в главата по-цветни от най-гадния инстаграм филтър.

Отплеснах се. Исках да кажа, че в някакъв момент музиката те спасява, бук-вал-но. И това се случва последните 6 месеца с мен по-често отколкото искам да си призная.

И да се върнем на речта – осъзнавайки това някак ми настрои някаква струна в душата. До сега не се бях замислял колко точно ми е важна. Знаех, разбира се, но не осъзнавах изцяло. И го казах пред всички, че дължа (част от) живота си на музиката и на Радо като този, който ми отвори вратите към смисъла.

Така де, простете накъсаните ми мисли, но исках да го напиша всичкото това. Някой ден ще изпълня една от идеите ми да направя списък с песни и групи, които са ми любими. Всеки път намирайки правилната песен в правилното време е нещо като една нова, малка любов, която грейва някъде. Може да ви е клише, но това е великолепието на изкуството.

А да не започвам с поезията и какво стана при първите страници на “И всичко стана луна” на Георги Господинов и “Иска ми се да живея” на Дамян Дамянов … Тогава нещо се обърна.

И понеже говорим за струни и на душата и обръщане се сетих за непреходния момент в който за пръв път чух бандонеон. Исусе христе света зомби марио какво беше това по дяволите? Тогава бях наблегнал повече на дед метъла, на грубите ритми и изведнъж дойде бандонеона с неговото танго и ми отвяха всичко.

Май доста имам да пиша тук, мотивирах се. Ще бъде.

Последните дни съм щастлив – с децата съм, грижа се за тях, постоянно има “тати, тати, татииии”, което ме прави (прощавайте за думата, но) безмерно щастлив.

И трябваше да си доработя преди да си легна и реших да си пусна малко музика, че имах нужда и си отворих 289-те си плейлиста в ютуб (да, преброих ги специално за вас и да – имам проблеми). Погледа ми се заби моментално върху плейлиста на плейлистите ми – “All time favorite” и зареях изморен поглед върху песните. Обикновено се славя пред света с шокиращо слабата ми памет, но понякога, просто понякога, спомените ми имат аромат, температура и някаква енергия. Това се случва само върху определени снимки, които аз съм заснел (помня с шокиращи подробности от къде съм минавал когато съм видял нещото, което съм заснел, помня дали е било студено или топло, помня даже и настроението в което съм бил докато съм го снимал, помня още много метадата), песните (особено в танго периода ми мога да ви кажа точно кога съм я чул за пръв път и някакъв спомен докато сме били по милонгите) и два много ярки спомена за двата пъти, когато разбрах, че Борко и Оги са се родили и са добре. Друго почти не помня.

Но да се върнем на музиката. Там както се досещате и сами е абсолютна кочина има Тигран Хамасян, който свири дед метъл фолк инфюжън джаз музика, има SoCalledCrew (които скоро станаха на 13 между другото), има турско танго, Кори Тейлър и много, много други.

И се замислих колко всъщност съм богат. Имам всичкото това на мое разположение, всичките тези 119 вселени (толкова са песните като съм се старал да слагам там само тези, които натискат определени струни в душата ми) готови да бъдат пуснати с един клик и да ме зареят там, където искам да бъда – дали Честър и Димо от ПИФ ще ми пеят последните си песни, дали Стивън Уилсън ще изпее сърцераздирателната си песен Drive Home или ще послушам един от най-великите live-ове от една скромна пицария в която Майк Мас и Джеф Хол правят може би един от най-добрите кавъри на Space oddity. И пак осъзнавам колко много имам.

Хубаво е човек да се замисля за тези неща, защото често не се замисляме какво имаме докато не го изгубим (което ми напомни да си направя бекъп със заглавията на песните някъде).

Edit – хвърлих един поглед над плейлистите и имаше няколко с по 1-2 видеа вътре и няколко близки по тематика така, че намалих с цели 25 плейлиста всичко и сега имам 264. Още около 200 трябва да махна, че да придобие смисъл, но и това ще стане някой ден.

Все влизам в приключения. Преди няколко дни писах за новия албум на Linkin Park и мой познат ми писа – “Абе Недко – искаш ли да ти публикуваме статията в Metal Hangar. Доста се учудих предвид, че статията както виждате и вие, не е някакво журналистическо постижение, но тук си използвам външната валидация и реших – “Защо не?”. Ето я и нея в малко по-съкратен вариант – https://metalhangar18.com/site/linkin-park-from-zero.mh18

Чувството някой друг да те публикува изобщо не било лошо! Май трябва да пиша повече за музика пък знае ли човек – може това да е моето нещо (не, че сега не пиша май основно за музика).

Новия албум е почти тук и днес стоейки до 1 сутринта слушайки го си направих някакви записки.

Може би това щеше да бъде добър епизод на подкаста за да разкажа повече впечатления, но и тук е ок.
Първо – Ейми е страхотна. The Emptiness machine e песен правена за нея и особено за нейния глас. Heavy is the crown е също страхотна.

За това дали трябва да имa Linkin Park без Честър – всеки си има мнение. Аз бях на мнение, че няма как да има LP без него докато не чух новите им две песни с новата им вокалистка. Ейми си дава душата докато се разцепва, особено пък на тези две песни по-горе. И понеже съм абсолютен идиот, който освен песните може да ви каже и точно къде ми настръхват космите по гърба идвам да заявя много сериозно, че Ейми е брутално добра, особено когато пее с пълно гърло:

I let you cut me open, just to watch me bleed

Give up who I am for who you wanted me to be

Don’t know why I’m hoping for what I won’t receive

Falling for the promise of the emptiness machine

Oх чакайте, че се развълнувах. Когато чух за пръв път Heavy is the crown и бях – “‘мкей, ‘мкей, не е зле, не е зле” и стигнах до малко след средата, когато Еми поема въздух и изревава “This is what you asked for” и това продължава 16 секунди няма да ви излъжа ако ви кажа, че ми се напълниха очите заради две неща:

1. Когато след 16-тата секунда си поема въздух звучи точно като удавник, който е изпразнил напълно дробовете си. Това само може да покаже колко тя си е загърбила и его и всичко за да може да даде каквото има за LP. От такъв човек имаха нужда и явно са го намерили.
2. Естествено когато говорим за такива викове никога, никога няма да забравя когато съм ревал с глас когато гледах за пръв път точно Онази версия на Given up когато Честър беше в най-добрите си години и изрева за 17 секунди “Put me out of my fucking misery”.

Та така. Трудно ми беше да приема, че има пак Linkin Park, трудно ми беше да приема, че новия Честър се казва Ейми, но богу – тази жена дава всичко да бъде с LP. И ѝ личи, че се раздава на ръба на така или иначе големите си възможности.

Добре, добре, утре ще запиша епизод за Linkin Park, че стана почти 2 докато приключа този пост (който ще редактирам утре) та ето набързо моя списък с новите песни, които ще релийзнат скоро, много хамалски ревюирани, но за сега – толкова:

• The Emptiness Machine – 10/10
• Cut The Bridge – 6.5/10 – много фънки по техен начин, може да стане хит по ПОП станциите
• Heavy Is The Crown – 10/10
• OVER EACH OTHER – 7/10 (1/10 metal content)
• Casualty – много пънк, бе. Има потенциал за wall of death по фестивалите
• Good Things Go – какво си ти по дяволите???
• Overflow – пак някакъв пънк в началото, интересно накъде ще се насочат след следващия след този албум. После продължава стил ЛП, добър финал
• Two Faced – 8/10
• Stained – 8.5/10 – ууу това е вълнуващо. Очаквах да ми падне косата към края, но пак си беше добре особено след няколко по-слаби парчета
• Gave You Everything – 7/10

Много ПОП ми дойде албума. Откакто излязоха с Ейми и Heavy is the crown & the emptiness machine ги въртя почти постоянно, но другите са доста по-…абе по-обикновени едни такива. Не са били с майндсета – “Ай ся ше ви откъснем главите с всяка песен от албума”, но се радвам, че в живота ми има нов Linkin Park. Напомня ми за парка в Добрич където пиехме бира, говорихме за музика, играхме хек и се оформяхме като характери.

Преди няколко седмици кумувах на мой добър приятел, Радо, на който в речта на кума казах, че той беше един от първите хора, които ми показаха красотата на музиката извън дрането и крещенето, показа ми смисъла, а след това музиката ми е спасила живота не един път (като изобщо не преувеличавам като пиша последните думи). Едни от групите бяха Linkin Park, но тогава не разбирахме какво имаме. А ние имахме младост, надежда за хубавото, гледахме през прашните си обувки към бъдещето, което щеше да е блестящо, смеехме се от дъното на душите си и изградихме приятелства, които ще съществуват винаги (гледам към вас Радо, Габс, Викс).

Айде стига толкова сантименталности, пригответе се утре за нов епизод на подкаста!