В тази неделна вечер ще си говорим за силата на постоянството.
Както писах преди време станаха десетина години откакто съм се отдал на страстта да карам велосипед. Но не само това. С времето задълбах в rabbit hole-а и какво разбрах? Че в големите градове има разни идиоти, които карат колелета и се организират и карат по групи, че има йерархия, строги правила и какво? Една обща организация основана през 1897, която издава медали, прави записи и дава пожизнена тила носеща объркващото име “рендоньор”. И всички тези карания имат структура и йерархия, която навсякъде по света е една и съща – 200км, 300км, 400км, 600км, 1200км. и нагоре до (над) 3000 км.
Това са дължини, които се взимат в един ден или в няколко последователни такива за по-дългите дистанции (над 400км).
Аз минах моя преди 10 години за пръв път, а вчера го направих за последен. Това е великолепния и последен зимен бревет от цикъла – “Тракийски 200”, който има щадяща денивелация в еквивалент от едва (без сарказъм го казвам това) 475 етажна сграда преминаваща през живописните месности започваща от Сливенски минерални бани, през Нова Загора, Паничерево, Казанлък, Енина, Твърдица и обратно към старта.
И понеже няма един нормален човек, който да пътува след работа 300 км. за да отиде и да кара 200 с колело и после 300 обратно до тях си и организацията е жестока. Ама жестока ви казвам. Имаме си контрола, която е оборудвана с багажник за няколко велосипеда, с храна, с горещи кафе и чай, с всякакви бързи въглехидрати и най-вече – с разговорливи съдии.
Имаме си 4 контроли и една тайна контрола, имаме си пистолет за старта и бурни аплодисменти за първия и последния финиширали.
Но друго тръгнах да ви разказвам – този старт беше малко необичаен. Първо, че бяхме малко хора – около 30 човека и второ – вечерта беше струдена. Аз ленах към 12 и станах в 5. Приготвих се на спокойствие и в 5 сутринта беше -2 градуса. Стартирахме на 0 градуса в 07:00 часа.
Всеки човек, поне веднъж в живота си трябва да изпита чувството да е на старт и да се стреля с пистолет. Просто е невероятно.
Тръгнахме и се започнаха едни жестоки гледки, едни красоти. Слънцето още беше много ниско и имале лека мъгла, гледах пасища и поля, селца, пушещи тук-таме коминчета, дворове, пуснати кокошки и овце, порутени огради и треви. Красиво е от думите, които бих изпозлвал, защото не знам коя би прилягала по-добре.
Няма да ви засилвам в детайли, само ще ви кажа, че карах 75 км преди да направя първото си слизане от колелото за 5 минутна почивка. Това май ми е рекорд. Последния беше на една тренировка и беше за около 50 км.
Как да е, контролите бяха на Паничерево 46 км, Енина 103 км и Твърдица на 172 км. Там получаваме официални печати на нашите бреветни карти, които се изпращат после във Франция в централата на Audax Club Parisien, където се обработват и се вписват нужните точки и при желание – се издава и медал.
Нямам намерение да описвам всеки километър и гледка, колкото и да ми се иска, защото ще стане малко като описанието на Дунав Ултра 2018 където с Пешо успяхме да го покорим за 48 часа с неговите 5,624 думи и 52 редакции :D
Но пък се случи нещо интересно. Спирам в Емона, където ни е предпоследната контрола в ресторан Пъстървата, където никога няма да се сетите какво си поръчах за обяд и се запознавам с един от коломаратонците. Той ме поглежда, усмихва се и ми казва – “Аз съм слушал един подкаст на който ти беше гост. Ти ме мотивира да отида да изкарам Дунав Ултра тази година”. Рядко някой може да ми измъкне думите от устата, но богу – такива неща като чуя и не знам какво ми става. Благодаря на Пеню за това, че ми вдигна духа!
След една пъстърва време и две кафета дойде време за връщане по великолепните велоалеи на Казанлък и региона. На връщане вече зареден беше много по-лесно, плюс това на отиване към Емона имаше един нищожен положителен наклон от +1%, та на връщане чувството беше, че летя.
Карайки по същия път на връщане чак до Паничерево нямаше кой знае какви проблеми, но започна да става трудно. Сутринта, когато спирах за да се стопля по спусканията се замениха с отчайващи моменти на болки на места, които не са ме боляли преди.
Изкачвайки последния значим баир на с. Конаре започна едно динамично спускане с малки изкачвания и ето, че Твърдица дойде. Там контрола нямаше. Странно. Взех печат от бара (както е в регламента) на моята бреветна карта, изпих на крак седмото еспресо за деня и преди да тръгна последнах часовника и се смразих. Как по дяволите съм закъснял толкова? Настроих си Гармина да ми даде прогнозното време в което ще пристигна (имаме си официални тракове по които се водим) и се облещих. Гармина показваше точно 20:30 часа в който ще приключа с 209 си километър. Това значеше, че следващите почти два часа имам да измина 37 км. Това по принцип не е проблем, но значи, че няма да имам възможност да спра за почивка нито един път, а ако имаше дори и малко изкачване щях да се забавя с няколко минути от финиша.
Сърцето ми заби и усетих онзи прилив на адреналин, който усетих към края на Дунав Ултра 2024 където буквално спринтирах от с. Стефан Караджа до Дуракулак в най-дебелата нощ (които са около 100км) с няколко минути почивка общо.
Усетих прилива, бях сам, беше тъмно. Имах вода, също и храна. Пожелах приятна смяна на персонала, вдишах дълбоко и тръгнах. Последните километри винаги са поезия за мен – ретроспекция, която правя още преди да съм приключил. Великолепието на целоднения труд, което малко хора могат. Гледаш залеза, след това и звездите.
Усетих как ми се изостриха сетивата, прибрах си храната в джоба и реших да не ям повече, застанах в най-аеродинамичната позиция, която можах да заема след 170 км каране и натиснах. Натиснах здраво. Звездите, небето и няколкото села ме гледаха отстрани и сигурно съм бил комична гледка, но за мен вече беше борба за всичко или нищо. Реших, че няма абсолютно никакъв начин да не го изкарам.
Усещах диханието на полята около мен, сладникавия аромат на цъфнали дръвчета, на пушек от някой запален комин. Няколко пъти видях и по един чифт очи в храстите покрай мен, но реших, че това ще ми е проблем ако някой ме подгони. Естествено и това се случи, в с. Селиманово, една шайка кучета побяга малко след мен, лаеха, сигурно ми теглиха по една кучешка, но нищо повече.
Километрите се топяха, но GPS-а ми не падна на финиш под 20:27 ч. Въртях като вятъра и на 100% от това, което мога. Беше жестоко натоварване, болеше ме почти всичко, а навън температурата падна до 5 градуса. Пуснах си Synestia – Dies Irae (за което писах вече) дедметъл/метълкор, увеличих на 100% и фокуса ми беше по-ясен от всякога.
Последни десетина километра, аз спринтирам като луд, изкривен на една страна заради болка в гърба, пръстите на ръцете ми са изтръпнали, не си усещам пръстите на краката, болки по тялото – пълен комплект. Дойде НАЙ-НАКРАЯ табелата Сливенски Минерални Бани. Завих рязко и настъпах колкото мога на паветата. Контролната кола вече я нямаше, влязох в зоната на хотела, хвърлих си колелото в градинката и със спринт притичах до ресторантската част. Часът беше 20:27. Получих бурни аплодисменти, а след това всичко е история – потупвания по рамото, окуражителни думи, обещания, че ще се видим пак. Легнах си в 21:30.
Време е за статистика:
- Общо време на колоездене – 11:19:08
- Дистанция – 209 км.
- Консумирана вода – 4.5 л.
- Изгорени калории – 4,346 ккал
- Общо съм завъртял педалите 26,875 пъти
- Температурите варираха от -2 до 25 (реално до към 18 градуса, 25 отбеляза когато го оставих за да обядвам)
- Денивелация – 1,424.0 метра или еквивалента на 475 етажна сграда
